Капан за сънища

ще сметне, че пак леко се е отървал.

Събра общо осем бутилки и запълзя навън, но изведнъж размисли. Да не се е влачил по целия път дотук само за осем пършиви бутилки бира?!

— Не мисля — промърмори и изрови и останалите седем бутилки, колкото и страшно да му се струваше в преобърнатата кола. Най-сетне изпълзя заднишком, опитвайки се да пропъди паническия страх, че скоро някое малко създание, но с големи зъби, ще се метне върху него и ще отгризе огромен къс от тестисите му. Наказанието на Пит, втора част.

Не откачи, но изпълзя навън доста по-бързо, отколкото се беше промъкнал на влизане; щом се подаде целият навън, коляното пак го сряза. Претърколи се по гръб и застена, зареял поглед в падащия сняг — от небето се сипеха последните огромни снежинки, напомнящи на фино дамско дантелено бельо — като разтриваше коляното и го молеше: „Хайде, миличка, хайде, моето момиче, хайде, сладуранке, хайде, съкровище, хайде отпусни се, кучко проклета“. Тъкмо вече съвсем изгуби надежда, когато изведнъж му мина. Изпусна въздишка през зъби, седна в снега и погледна найлоновата торбичка с червен надпис „БЛАГОДАРИМ ВИ, ЧЕ ИЗБРАХТЕ ДА ПАЗАРУВАТЕ ПРИ НАС!“

— А къде другаде да пазарувам, стар глупак такъв?

В крайна сметка реши да обърне една ира, преди да тръгне по обратния път. Пък и така ще му бъде сто пъти по-леко.

Измъкна една бутилка, отвори я и на четири големи глътки изля половината съдържание в гърлото си. Течността беше студена, а снегът, на който седеше — още по-мразовит, и все пак се почувства по-добре. Това е магията на бирата. Както и магията на скоча, водката и джина, но опре ли до алкохол, беше на едно мнение с Том Т. Хол20: обичаше бирата.

Като погледна найлоновия плик, пак се сети за онзи с морковената коса в магазина — тази учудена усмивка и дръпнатите очи, които бяха спечелили на такива хора определението „монголоидни“, от „монголоиден идиот“. Което отново го наведе на мисълта за Дудитс — Дъглас Клавел, както всъщност бе името му. Не знаеше защо напоследък Дудс непрекъснато му се върти в главата, но това бе факт; обеща си, като свърши всичко това, ще се отбие в Дери да навести стария приятел. Ще накара и другите да дойдат и нещо му подсказваше, че няма да се наложи да ги убеждава дълго. Може би именно Дудитс приятелството им толкова години. Дявол го взел, повечето хора въобще не се сещат за приятелите си от колежа и гимназията, камо ли от прогимназията… която в наши дни се нарича „средно училище“, макар че със сигурност нищо не се е променило и школото представлява същата джунгла от несигурност, страхове, объркване, потни мишници, налудничави увлечения и смътни идеи. Естествено не познаваха Дудитс от училище, защото той не учеше в прогимназията в Дери. Беше записан в училището „Мери М. Сноу“, което бе известно сред хлапетата от квартала под названието „Академията за бавноразвиващи се“ или „Тъпото училище“. При нормален ход на събитията пътищата им никога нямаше да се пресекат, ако не беше празното място зад запустялата тухлена сграда на Канзас Стрийт. На тухлената стена, която гледаше към улицата, още се различаваше избелелият надпис: „БРАТЯ ТРАКЪР: ПРЕВОЗ, СПЕДИЦИЯ И СКЛАД“. А от другата страна, над големия тунел на гърба на сградата, където някога са разтоварвали камионите… там пишеше нещо друго.

И както седеше в снега, вече без да усеща как се топи под задника му в лепкава киша, отпивайки от втората бутилка, без дори да забележи кога я е отворил (запрати празната бутилка от първата надалеч в гората, където още се виждаха бягащи на изток животни), Пит си припомни деня, в който се запознаха с Дудс. Помнеше глупавото яке на Бобъра, което той толкова обичаше, и гласа на Бобъра, изтънял, но въздействащ, който съобщава, че нещо е свършило и това е началото на нещо друго, заявявайки по необясним, но съвършено действителен и разбираем начин, че животът им се е променил в един четвъртък следобед, когато бяха намислили да играят пред дома на Джоунси, а после да направят една табла пред телевизора; и както си седеше насред гората до преобърнатия скаут, надушваше одеколона на Хенри и се наливаше със сладката отрова на живота си, стиснал бутилката с окървавената ръкавица, продавачът на коли си спомни името на момчето, което не се бе отказало напълно от мечтите си да стане астронавт, въпреки задълбочаващите се проблеми с математиката (първо решаваше задачите с Джоунси, после Хенри започна да му помага, а в десети клас положението стана съвсем безнадеждно); спомни си и другите момчета, но най-вече Бобъра, който обърна света наопаки, като изкрещя с писклив, вече леко мутиращ глас: „Момчета, престанете! Моментално ПРЕСТАНЕТЕ!“

— За Бобъра — вдигна наздравица Пит, облегнат на капака на скаута в смрачаващия се следобед. — Беше толкова красив, братче.

Но не бяха ли всички?

Не бяха ли всички те красиви?

4

Тъй като е в осми клас, а последният час за деня е по музика и се провеждаше в кабинета на партера, Пит винаги излиза преди тримата си приятели, чийто последен час е на втория етаж: Джоунси и Хенри имат американска литература — час по литературно четене за умни деца, а в съседната стая бобъра има приложна математика, тоест час по математика за глупави момичета и момчета. Пит се бори с все сили да не изучава този предмет следващата година, но му се струва, че битката ще бъде изгубена. Може да събира, изважда, умножава и дели, може да смята и дроби, макар да му отнема доста време. Но сега се е появило нещо ново, наречено „х“. Той не го разбира и се страхува от него.

Стои до вратата в оградата от метална мрежа, а покрай него се стичат тълпи осмоклосници и зайци- седмокласници; Пит удря токове и се прави, че пуши, свил ръка в юмрук пред устата си, а другата крие отдолу — в нея уж е фасът.

Най-сетне излизат и деветокласниците от втория етаж, а сред тях като кралски особи — почти като некороновани крале, макар че Пит никога не би изтърсил такова сладникаво нещо на глас — крачат неговите приятели: Джоунси, бобъра и Хенри. И ако има крал на кралете, то това е Хенри, в когото са влюбени всички момичета, макар да носи очила. Пит е голям късметлия с такива приятели, и той го знае — може и най-щастливият осмокласник в Дери, със или без х. Фактът, че има приятели деветокласници и затова гаднярите от осми клас не смеят да го пребият, е най-малкото.

— Хей, Пит! — възкликва Хенри, когато тримата най-сетне преминават през вратата. Както винаги той се държи така, сякаш се изненадва, че го вижда, но срещата страхотно го радва. — Какво правиш, мой човек?

— Нищо особено — както винаги на свой ред отвръща Пит. — А вие?

— НДСК — отвръща Хенри, сваля си очилата и избърсва стъклата. Ако бяха клуб, НДСК щеше да бъде мотото; един ден дори ще научат Дудитс да го казва — на Дудитски излиза „Оо дее, съйа къъме“, и това е едно от малкото неща, които родителите на Дудитс не разбират. Което естествено доставя огромно задоволство на Пит и неговите приятели.

Но засега Дудитс е още на половин час от тяхното бъдеще и Пит повтаря думите на Хенри като ехо:

— А-ха, НДСК.

Нов ден, същия късмет. Но дълбоко в себе си момчетата вярват само на втората половина, защото са убедени, че ден след ден винаги се повтаря един и същи ден. Дери, 1978 г. — и завинаги ще бъде все Дери, хиляда деветстотин седемдесет и осма. Говорят си за някакво бъдеще и как ще доживеят да преминат в двадесет и първи век — Хенри ще бъде адвокат, Джоунси ще стане писател, бобъра ще кара тир, а Пит ще бъде астронавт и нашивка „НАСА“ на рамото — но само така казват, както като пеят „Символ верую“ в църквата, много-много не осъзнават думите, които излизат от устите им; всъщност ги вълнува полата на Морийн Чесман, която хем е къса, хем се повдига доста нагоре, когато Морийн се фръцка наоколо. Дълбоко в себе си вярват, че някой ден полата на Морийн ще се запретне толкова нависоко, че те ще видят какъв цвят гащички носи, както и че Дери ще бъде завинаги, и те ще пребъдат вечно. Винаги ще бъдат все в прогимназията и часът ще е все три без петнайсет, те ще крачат по Канзас Стрийт към къщата на Джоунси да играят баскетбол (у Пит също има баскетболен кош на гаража, но те предпочитат да играят у Джоунси, защото баща му го е сложил