Капан за сънища

големите сигурно са се изнесли в Строфърд Парк да играят тъч-футбол, докато запрехвърча сняг. (Като завали снегът, си изпотрошават главите по хокейното игрище със стари, облепени с лейкопласт щеки.) Големият проблем е, че в Дери понякога изчезват деца — а когато изчезнат, често се случва да са били видени за последен път в такива запустели места като склада на братята Тракър. Никой не говори за този неприятел факт, но всички го знаят.

И все пак катеричката… не някаква си измислена катеричка от „Пентхаус“, а истинска рошавинка на истинско момиче от града… заслужава да се види, няма две мнения по въпроса. На това му се вика голяма работа.

— Братята Тракър ли? — с искрено недоумение възкликва Хенри. Стоят насред улицата, скупчени недалеч от сградата, а през това време последните олигофренчета се изнизват по отсрещния тротоар, като си мучат нещо и се пулят. — Джоунси, моите уважения, не ме разбирай погрешно — най- искрени уважения — но защо ще има снимка на катеричката на Тина Джийн Шлосинджър точно пък там?

— Не знам — отвръща Джоунси, — но Дейви Тракс я е видял и вика, че е тя.

— Абе, не знам дали да влизаме там, братче — колебае се Бобъра. — Така де, много искам да й видя катеричката на тая Тина Джийн Шлофанджър…

— Шлосинджър…

— … ама това място е запустяло от сума време насам…

— Бобър…

— … и се хващам на бас, че е пълно с плъхове.

— Бобър…

Но Бобъра е твърдо решен да се изкаже.

— А плъховете имат бяс. Удря ги в мозъка.

— Няма нужда да влизаме — обяснява Джоунси, а тримата го зяпат с нов интерес. Тоест скандинавец от друга порода, както казва човекът, като вижда чернокосия швед.

Джоунси разбира, че всички го слушат внимателно, кима и продължава:

— Дейви вика, ме само минаваш отзад по алеята и надникваш през третия или четвъртия прозорец. Навремето там била канцеларията на Фил и Тони Тракър. На стената още висяло табло за съобщения. Дейви вика, че на таблото имало само две неща — карта на Нова Англия с маршрутите на всички камиони и снимка та Тина Джийн Шлосинджър, на който се вижда цялата катеричка.

Гледат го, занемели от любопитство, а Пит изрича негласния въпрос, който се върти в главите на всички:

— Ама гола ли е?

— Не — признава Джоунси. — Дейви вика, че дори циците й не се виждат, но си била вдигнала полата, и нямала гащи, и се виждало, ясно като бял ден.

Пит е разочарован, че кралицата на тазгодишния бал не е дибидюс гола, но мисълта за запретнатата пола разпалва всички, подхранвайки някаква първична, потайна представа за това как всъщност се случва сексът. Едно момиче може да си вдигне полата — всяко момиче може.

Дори Хенри не задава повече въпроси. Единствен Бобъра пита — сигурен ли е Джоунси, че няма нужда да влизат вътре, за да погледнат. Но вече крачат по алеята за камиони, която заобикаля отсрещния край на сградата и извежда на поляната отзад, тласкани от неосъзнато усещане, мощно като придошла река напролет.

5

Пит допи втора бира и запрати бутилката далеч в гората. Вече се чувстваше по-добре; внимателно се изправи и изтупа снега от панталона си. А коляното не се ли движи малко по-свободно? Като че ли да. Е, изглеждаше отвратително — като умален макет на гигантския стадион „Метродоум“ в Минесота — но вече не го болеше толкова. Все пак пристъпваше внимателно, а найлоновият плик с бирите се подмяташе в краката му и описваше широки дъги. Тъй като тихият, но настойчив глас, който упорстваше, че трябва да пийне една бира, просто трябва, мамка му, вече беше млъкнал, Пит се замисли за жената в заслона, надявайки се, че не е забелязала отсъствието му. Ще върви бавно, ще спира да разтрива коляното на всеки пет минути (може и да му говори, да го окуражава — налудничава идея, но тук беше сам и това никому нямаше да навреди) и ще се върне при нея. Тогава ще изпие още една бира. Не погледна назад към преобърнатия джип и не видя, че докато си припомняше онзи далечен ден през 1978 г., навред по снега беше изписал „ДУДИТС“.

Само Хенри се поинтересува защо снимката на малката Шлосинджър ще виси в канцеларията на празния склад, и като се замисли, Пит си рече, че бе задал този въпрос само за да не измени на ролята си на скептика в групата. Вярно, че попита само веднъж — останалите направо повярваха, и защо не? На тринайсет Пит още можеше да каже, че през половината си живот е вярвал в Дядо Коледа. Пък и…

Спря в подножието на голямото възвишение, но не защото беше останал без дъх или защото коляното го болеше, а понеже в главата му изведнъж отекна плътно монотонно бръмчене, подобно на електрически трансформатор, но някак циклично, като ниско дум-дум-дум. Само че не беше забръмчало изведнъж — Пит подозираше, че бръмчи от известно време, но той едва сега го чува. А и в главата му се въртяха някакви ужасно странни мисли. Цялата тая история с одеколона на Хенри… и Марси. Човек на име Марси. Май не познаваше никаква Марси, но името изведнъж изскочи в съзнанието му, нещо като „Марси, имам нужда от теб, Марси, искам те“, или може би „По дяволите, Марси, донеси ми сифона“.

Стоеше и навлажняваше с език пресъхналите си устни, а торбата с бирите кротко висеше в ръката му и временно не се поклащаше като махало. Вдигна поглед към небето, в миг сигурен, че светлините ще са там… и те наистина бяха там, но само две на брой, които грееха съвсем слабо.

— Кажи на Марси да ги накара да ми бият инжекция — изтърси Пит, внимателно артикулирайки всяка дума всред тишината, сигурен, че това са правилните думи. Не можеше да обясни защо са правилни и в какъв смисъл са правилни, но звучаха в главата му. Дали е от прещракването, или пък светлините извикват подобни мисли? Не можеше да си отговори със сигурност.

— Въобще не е така.

Забеляза, че снеговалежът е престанал. Светът наоколо сякаш се състоеше само от три цвята: тъмносивото на небето, тъмнозеленото на елите и съвършено неопетненото бяло на пресния сняг. И бе притихнал.

Заслуша се внимателно, накланяйки глава наляво, после надясно. Да, цареше гробна тишина. Отникъде не долиташе никакъв звук, дори бръмченето беше замлъкнало. Вдигна глава и забеляза, че и бледият зрак на светлините, подобен на сияние на светулки, се е стопил.

— Марси? — повиши тон, сякаш викаше някого. Хрумна му, че може би Марси е името на жената, заради която катастрофираха. Но онази се казваше Беки, беше сигурен в това, както онзи път за името на брокерката на недвижими имоти. Марси беше просто име, което не му говореше нищо. Сигурно мозъкът му прегрява. Няма да му е за пръв път.

Изкатери се на възвишението и се заспуска по нанадолнището оттатък, отново връщайки се в спомените за онзи ден през есента на 1978 г., когато се запознаха с Дудитс.

Почти бе стигнал мястото, където пътят се изравняваше, когато коляното изведнъж го сряза — този път не се схвана, а сякаш експлодира като боров чвор в огъня.

Той се строполи в снега. Не чу как бутилките се изпочупиха в торбата — останаха само две. Писъците му заглушаваха всичко останало.

Шеста главаДудитс, втора част