Капан за сънища

някъде напред, както и от всичко, случващо се наоколо, той позволи на мислите си да отидат там, където вече беше отишъл Пит: в 1978 г., при братята Тракър и Дудитс. Не разбираше какво общо има Дудитс Клавел с цялата тая шибана история, но всички мислеха за него и въобще не беше необходимо да прибягва до отколешната мислена връзка помежду им, за да го знае. Пит спомена Дудитс, докато влачеха жената към заслона; бобъра говореше за него онзи ден, когато излязоха на лов двамата заедно — точно когато Хенри преследваше сърната. Бобъра си спомняше как една година четиримата заедно заведоха Дудитс на коледен пазар в Бангор. Беше точно след като Джоунси си изкара шофьорска книжка — онази зима бе готов да закара всекиго навсякъде. Бобъра се смееше, като си спомняше как Дудитс се тревожеше, че Дядо Коледа не е истински, а те четиримата — вече големи дангалаци гимназисти, които мислеха, че са хванали света за опашката — се стараеха да го убедят, че старецът си е съвсем истински. И успяха. А съвсем наскоро — беше миналия месец — Джоунси обади от вкъщи; беше пиян (пиянството беше далеч по-рядко явление при Джоунси, отколкото при Пит, и това бе единственото му сълзливо обаждане, откакто бяха приятели) и каза, че никога през целия си живот не е правил нещо толкова добро, простичко и чиста проба славно, като онова, което направиха за горкия Дудитс Клавел при онзи далечен ден на 1978 г. „Това бе най-славният ни час“ — каза Джоунси по телефона и Хенри изведнъж се стресна неприятно, като се сети, че тъкмо одеве каза същото изречение на Пит. Дудитс, братче. Шибания Дудс.

„Още осем километра… или даже шест. Още осем километра… или даже шест.“

Бяха отишли да видят снимката на катеричката на някакво момиче, която уж трябваше да виси на таблото за съобщения в прашасала канцелария. След толкова години Хенри бе забравил името на момичето, само си спомняше, че беше гадже на оня изрод Гренадо и кралица на бала на Завръщането през 1978 г. Поради това нейната катеричка представляваше особен интерес. Но като завиха по алеята, намериха захвърлена червено-бяла фланелка на футболния отбор „Дери Тайгърс“. Малко по-нататък забелязаха още нещо.

„Мразя го това филмче, некога не си сменя костюмите“ — каза Пит и Хенри тъкмо понечи да отговори, но преди да е успял да…

— Детето изпищя — изрече гласно. Подхлъзна се в снега, политна за миг, но продължи да тича, припомняйки си онзи октомврийски ден под побелялото небе. Продължи да тича, погълнат от спомените за Дудитс. Припомняше си как Дудитс изпищя и писъкът му промени целия им живот. Винаги бяха смятали, че промяната е била за добро, но Хенри вече се питаше дали наистина и така.

Тъкмо в този момент не бе сигурен в отговора.

3

Като стигат до алеята — всъщност това вече не е алея, дори в чакълените коловози вече са поникнали плевели — Бобъра тича начело. Направо пяна му избива на устата. Хенри подозира, че и Пит много се е нахъсил, но се въздържа по-успешно, макар да е с една година по-малък. Бобъра е… как се казва? В трескаво очакване. За малко да се засмее, доволен от уместния израз, но в този миг Бобъра ненадейно се заковава на място и Пит почти се блъска в него.

— Брей! Някой си е хвърли фланелката!

И наистина на земята се въргаля червено-бяла фланелка, но не е окъсана и мръсна, все едно е стояла тук хиляда години. Всъщност изглежда почти нова.

— Абе, някакъв парцал, на кой му пука? — подхвърля Джоунси. — Давайте да…

Но когато я вдига, вижда, че всъщност не е. Нова е наистина — чисто нова фланелка с надпис „Тигрите на Дери“ с номер 19 на гърба. Пит въобще не се интересува от футбол, но останалите разпознават номера на Ричи Гренадо. Читава обаче не е. Яката й е раздрана, сякаш човекът, който е бил облечен с нея, се е опитал да избяга, но някой го е хванал за яката и го е повлякъл.

— Май не съм бил прав — тъжно заключва Бобъра и хвърля дрехата на земята. — Да вдигаме гълъбите.

Но малко по-нататък попадат на друга находка — този път не е червена, а жълта, от онази яркожълта пластмаса, която се харесва на децата. Хенри изтичва пред останалите и вдига предмета. Кутия за сандвичи, украсена с картинки Скуби-Ду и неговите приятели, които бягат от някаква къща, която явно е населена с призраци. Също като фланелката наглед е нова и не личи да се е въргаляла тук отдавна, но Хенри изведнъж се изпълва с тревога и започва да съжалява, че въобще тръгнаха по тая запустяла алея покрай изоставената постройка… поне да го бяха отложили за друг път. Но макар и едва четиринайсетгодишен, си дава ясна сметка, че подобно съжаление е пълна глупост. Като опре да катерички, или тръгваш, или се връщаш — вариантът „друг път“ изобщо не съществува.

— Много го мразя това филмче — надзърта Пит иззад рамото на Хенри. — Никога не се преобличат, забелязали ли сте? Вечно носят все същите дрехи.

Джоунси поема кутията от Хенри и я обръща да разгледа нещо, залепено отстрани. Подивелият поглед е изчезнал, Джоунси леко се мръщи и Хенри подозира, че приятелят му също би предпочел да бяха отишли да играят баскетбол.

На етикета пише: „АЗ СЪМ СОБСТВЕНОСТ НА ДЪГЛАС КЛАВЕЛ, МЕЙПЪЛ ЛЕЙН, 19, ДЕРИ, МЕЙН. АКО МОМЧЕТО, НА КОЕТО ПРИНАДЛЕЖА, СЕ Е ЗАГУБИЛО, ОБАДЕТЕ СЕ НА 949–1864. БЛАГОДАРЯ!“

Хенри тъкмо отваря уста да сподели, че блузата и кутията са на някое дете от Академията за бавноразвиващи се — съдейки само по този етикет е сто процента сигурен, тяхното куче носи медальон с почти същия надпис — но преди да успее да продума, иззад сградата, където големите играят бейзбол през лятото, долита писък. Изпълнен с болка, но онова, което кара Хенри да хукне натам, без да се замисля, е изненадата в писъка — издава потреса на човек, който за пръв път в живота си изпитва болка, страх или и двете едновременно.

Другите хукват след него. Тичат в индианска нишка по буренясалия коловоз откъм сградата: Хенри, Джоунси, Бобъра и Пит.

Чуват бурен смях.

— Аре, изяж го, де! Като го изядеш, можеш да си ходиш. Дънкан даже ще ти върне панталоните.

— А-ха, ако… — започва друго момче — може би този Дънкан — но замръква, втренчен в Хенри и неговите приятели.

— Момчета, престанете! — крясва Бобъра. — Моментално престанете!

Приятелите на Дънкан — двама дългуча с емблемата на гимназията в Дери на якетата — схващат, че усамотението на следобедните им развлечения вече е нарушено, и се обръщат. Сред тях, само по гащи и гуменки, с лице, оцапано с кръв, кал, сополи и сълзи, на чакъла е коленичило момче на възраст, която Хенри не би могъл да определи. Не е дете — гърдите на децата не са окосмени — но въпреки това изглежда като малчуган. Яркозелените му очи са дръпнати като на китаец и блестят, плувнали в сълзи.

На червената тухлена стена, макар и избелял, все още се чете следният надпис, изписан с огромни бели букви: „ТУК НЕ СЕ ТУПКА“. Което може би означава да се играе встрани от сградата, на поляната, където още личат очертанията на бейзболното игрище и могилката на пичъра, но кой би могъл да каже със сигурност? ТУК НЕ СЕ ТУПКА. През годините често ще използват тази фраза — тя ще се превърне в един от тайните кодове на младостта им — но без определено значение. По смисъл може би най-много се доближава до „Кой знае?“. Или „Какво да се прави?“. Винаги се изрича със свиване на рамене и с усмивка.

— Какво правите, бе? — втрещен ги пита Джоунси. — Да не го карате да изяде онова нещо? Да не сте болни, ебаси?

Оня с лайното има широка бяла лепенка на носа и Хенри издава звук, който напомня смях и удивено възклицание. Какво съвпадение, а? Дошли са да видят котенцето на кралицата на бала, а заварват самия крал на бала, за когото футболния сезон очевидно е свършил заради едно нищо и никакво счупване на носа, и който понастоящем се разтушава с подобни дълбокосъдържателни занимания, докато съотборниците му тренират за предстоящия мач.

Ричи Гренадо не забелязва, че Хенри го е познал — той се взира в Джоунси. Отначало отстъпва крачка назад, защото е стреснат и защото в гласа на Джоунси се съдържа неподправена погнуса. После загрява, че хлапето, което смее да му държи такъв укоризнен тон, е поне с три години по-малко и с петдесет кила по-