Капан за сънища

достатъчно ниско и те могат да забиват топката право в коша) и ще обсъждат вечните теми: часовете и учителите, кое с кое дете в каква лайнарщина се е забъркало, и дали еди-кой си може да оправи еди-кой си друг, ако се забърка с него (което никога не се случва, тъй като еди-кой си и еди-кой си са много печени), кой каква простотия е направил напоследък (засега любимата им история за тази година е как един седмокласник на име Норм Пармело, вече известен като Макарони Пармело — прякор, който ще го преследва с години, чак до новия век, за който четиримата говорят, но в чието настъпване дълбоко в себе си не вярват — та за да спечели бас за петдесет цента, един ден в стола Норм Пармело си натъпкал в носа макарони и сирене, изсмъркал ги като сополи и ги погълнал; Макарони Пармело, който — като много други средношколци — бе объркал лошата слава с известността), кой с кого ходи (ако някое момиче и някое момче бъдат засечени да се прибират заедно, се предполага, че вероятно ходят, но ако бъдат забелязани да се държат за ръце или да се целуват, ходенето се приема за факт), кой ще спечели Суперкупата (шибаните Пейтриътс, шибаните Бостън Пейтриътс — само че те никога не печелят и да си в агитката на Пейтриътс е шибана лайнарщина). Темите са все същите, но въпреки това са непресъхващ извор на вълнение, докато момчетата крачат от все същото училище (Вярвам в един Бог Отец, Вседържител), по все същата улица (Творец на небето и земята), под все същото бяло октомврийско небе (светът не ще има край), с все същите приятели (амин). Нов ден, същият късмет, това е истината в техните сърца, но по този въпрос са съгласни с КейСи анд дъ Съншайн Банд21, макар че, ако ги питаш, ще ти кажат, че СРЕР-ДД (само рок-енд-рол, долу диското): така им харесва. Промяната ще ги сполети ненадейно и без предизвестие, както винаги се случва с хлапетата на тази възраст — ако за промяната се изискваше разрешението на прогимназистите, тя би престанала да съществува.

Днес тема на разговор е и ловът, защото следващият месец господин Кларъндън ще ги води за пръв път в Бърлогата. Ще отсъстват три дни, два от които учебни (ще получат разрешение от училище без никакви трудности — Южен Мейн може и да се е погражданил, но тук, в Божията земя, ловуването се счита за част от образованието на един млад човек, особено ако е момче). Идеята да пълзят в гората със заредени пушки, докато в това време техните приятели дремят на чиновете в родното даскало, из се струва невероятно и възхитително божествена, и те подминават училището за бавноразвиващи се на отсрещната страна на улицата, без дори да го забележат. Умствено недоразвитите свършват занятия едновременно с прогимназиалното училище, но болшинството се прибират с майките си със специален училищен автобус, който вместо жълт е син и се говори, че на задната му броня имало лепенка „ПОДКРЕПЯЙ ПСИХИЧЕСКОТО ЗДРАВЕ ИЛИ ЩЕ ТЕ УБИЯ“. Хенри, Бобъра, Джоунси и Пит минават покрай „Мери М Сноу“, а в това време неколцина не толкова бавноразвиващи се, на които им е позволено да се прибират у дома сами, се размотават на улицата и се озъртат с типичната безконечна почуда. Както винаги Пит и неговите приятели ги виждат, без да ги забелязват. Те просто са част от световния тапет.

Хенри, Джоунси и Пит слушат с внимание Бобъра, който тъкмо обяснява, че като идат в Бърлогата, непременно трябва да слязат в Дерето, защото едрите парчета се навъртат все там, понеже долу има храсталаци, в които обичат да се крият.

— С баща ми там сме виждали милиарди сърни — обяснява Бобъра и циповете на старото му кожено яке подрънкват, сякаш в потвърждение на думите му.

Спорят за това кой ще удари най-големия елен и къде трябва да се целиш, за да го свалиш с един изстрел, без да се мъчи. (Да, ама баща ми казва, че животните не страдат като хората — вмята Джоунси. — Вика, че Господ ги е направил различни, за да може да ги убиваме спокойно.) Смеят се, дърлят се и спорят кой ще си повърне обяда, като дойде време да се корми ловът, а Академията остава все по-назад. Пред тях, от същата страна на улицата, изниква квадратната тухлена постройка, където навремето е било транспортното депо на братята Тракър.

— Ако някой драйфа, няма да съм аз — фука се Бобъра. — Стотици хиляди пъти съм виждал черва и въобще не ме притесняват. Помня веднъж…

— Момчета, момчета — прекъсва ги Джоунси в ненадеен прилив на въодушевление, — искате ли да видите катеричката на Тина Джийн Шлосинджър?

— Коя е тая Тина Джийн Шлопинджър? — пита Пит, но вече е дълбоко заинтригуван. Да види чиято и да е катеричка е страхотна идея — винаги разглежда списанията „Пентхаус“ и „Плейбой“, които баща му крие в работилницата зад сандъчето с инструменти. Катеричката е много интересно нещо. От нея не му щръква оная работа, както от голите цици, но сигурно защото е още малък.

Но катеричката си е интересно нещо.

— Шлосинджър — през смях го поправя Джоунси. — Шлосинджър, Питски. Шлосинджърови живеят на две пресечки от нас, и… — спира на средата на изречението, разтревожен от ненадейно хрумнал му въпрос, който незабавно трябва да получи отговор. Обръща се към Хенри: — Шлосинджърови евреи ли са или републиканци?

Хенри на свой ред се присмива на Джоунси, но без капка злоба.

— Мисля, че е възможно да са едновременно и двете… или нито едното. — Хенри произнася думата „въобще“, а не „вуще“, което прави силно впечатление на Пит. Звучи хиперизискано и Пит си взима бележка от сега нататък да произнася тази дума по същия начин: „въобще, въобще, въобще“… но знае, че някак си ще забрави, че той е един от онези, които са обречени цял живот да казват „вуще“.

— Остави политиката и религията — продължава да се смее Хенри. — Ако имаш снимка на катеричката на Тина Джийн Шлосинджър, искам да я видя.

Моментално Бобъра е видимо възбуден — страните му пламтят, очите му горят и понечва да захапе нова клечка за зъби, преди да е доизгризал старата. Ципчетата на наследеното кожено яке, което по-големият му брат носеше в продължение на четири-пет години период на култ към Фонзи22, задрънчават по-бързо.

— Руса ли е? — иска да знае той. — И е суперхубава, нали? Има… — вдига ръце пред гърдите си и когато Джоунси кима утвърдително, се ухилва, обръща се към Пит и изломотва: — Тя беше кралица на бала на Завръщането23, копче! Даже я бяха снимали в шибания вестник! На подвижната платформа с Ричи Гренадо!

— Да, ама шибаните Тигри изгубиха мача на Завръщането и Гренадо свърши със счупен нос — вмята Хенри. — Първият обор от гимназията в Дери, който се класира в група А, а тия глупаци…

— Зарежи Тигрите — прекъсва го Пит. Футболът му е по-интересен от оня ужасяващ х, но не особено. Вече се досеща за кое момиче става дума, дори помни снимката във вестника — тя стои на окичения с цветя камион за целулоза до предния защитник на отбора, двамата са със станиолени корони, усмихват се и махат на тълпата. Касата й се спуска край лицето на едри платиненоруси къдрици като на Фара Фосет, а бюстието на роклята й разкрива горната част на гърдите й.

За пръв път в живота си Пит изпитва похот — чувството е някак сочно, алено и тежко, кара оная му работа да щръкне, устата му пресъхва и мислите му напълно се замъгляват. Катеричката е интересно нещо — мисълта да види някоя местна катеричка, при това на Кралицата на бала… това далеч надминава всякакви очаквания. Това е, както се изразяват понякога филмовите критици от Дери, „нещо, което не бива да се пропуска“.

— Къде е? — останал без дъх се обръща към Джоунси. Представя си как среща същото това момиче — тая Тина Джийн Шлосинджър — на ъгъла, стои и чака училищния автобус, преспокойно се кикоти с приятелките си и въобще не подозира, че момчето, което в този миг минава по улицата, е виждало какво има под полата или джинсите й, и дори знае дали на цвят е същото като косата й. Пит изгаря от нетърпение и плътско желание.

— Къде е?

— Ей там. — Джоунси посочва червената тухлена сграда, която навремето беше товаро- разтоварителното депо на братята Тракър. По стените се вие бръшлян, но есента е студена и повечето листа вече са изсъхнали и почернели. Някои стъкла са изпотрошени, а останалите са зацапани. Изглежда страшновато. Донякъде защото гимназистите, че и по-големите, понякога играят бейзбол на поляната отзад, а големите момчета обичат да бият малките — кой знае защо, сигурно разнообразява монотонността на ежедневието или Бог знае още какво. Но това не е толкова страшно, защото бейзболният сезон приключи и