Капан за сънища

1

Хенри с бързи крачки тръгна към лагера, но когато снеговалежът отслабна и във въздуха запрехвърчаха само отделни снежинки, а вятърът поутихна, ускори ход и премина в равномерен бяг, който бе усвоил през годините на тичане в парка. Казваше си, че ако се наложи, ще поспре за малко, ще походи, даже ще направи почивка, но надали ще има нужда. Беше участвал в маратони над петнайсет километра, но преди няколко години, пък и не при десет сантиметрова снежна покривка. Все пак от какво толкова се безпокои? Да не падне да си счупи тазобедрената кост ли? Или да не получи сърдечен пристъп? Едва ли ще го сполети на трийсет и седем годишна възраст, но дори да попаднеше в най-рисковата категория, да се плаши от инфаркта е просто нелепо, нали? Като се има предвид какво замисляше. Тъй че за какво да се безпокои?

За Джоунси и Бобъра, ето за какво. На пръв поглед това също изглеждаше съвършено нелепо, като тревогата да не получи сърдечен пристъп тук, насред нищото, нали бедата остана зад гърба му — Пит и онази странна жена, почти в кома… но в Бърлогата ставаше нещо, нещо много лошо. Нямаше представа как го е узнал, но го знаеше и го приемаше като факт. Знаеше го още преди да срещне животните, които забързано го подминаваха, удостоявайки го само с бегъл поглед.

Веднъж-два пъти вдигна глава, търсейки светлините в небето, но те никакви не се виждаха и той се загледа в пътя пред себе си, от време на време описвайки зигзагообразни движения, за да не се блъсне в някое животно. „Паническо бягство“ не беше най-точната фраза, но в очите им се четеше някакъв странен, призрачен страх. По едно време дори се наложи да отскочи много чевръсто, за да не го спънат две забързани лисици.

„Още тринайсет километра“. Тази фраза стана нещо като мантра за тичане — различаваше се от обичайните фрази, които му се въртяха в главата, като бягаше (най-често детски стихчета (, но не чак толкова много — идеята беше същата. „Още тринайсет километра, тринайсет километра до Онче-бонче.“ Докато тичаше, се замисли за случващото се — светлини, паническо бягство на забавен кадър (Боже мой, това отляво в гората мечка ли е?), жената на пътя, която просто си седеше, без зъби и почти без капка мозък? А как пърдеше, за Бога. Единственото нещо, което бегло наподобяваше на тази миризма, бе дъхът на един отдавнашен пациент на Хенри — шизофреник със злокачествен тумор на червата. „Винаги е придружен с подобна миризма — обясни му един приятел интернист, на когото разказа за случая. — Може да си мият зъбите по десет пъти на ден и на всеки кръгъл час да се жабурят с вода за уста, но миризмата винаги пробива. Това е миризмата на тялото, което се самоизяжда, защото, като свалиш всички диагностични маски, туморът е чисто и просто автоканибализъм.“

„Още единайсет километра, още единайсет километра, всички животни тичат, всички животни отиват в Дисниленд. Като стигнат, ще се подредят за кубинска конга и ще запеят «Колко е малък светът все пак».“

Отмереният, глух тропот на ботушите. Очилата, които подскачат на носа му. Дъхът, който излиза като студени облачета пара. Но вече се загря и се чувстваше добре от прилива на ендорфини. От каквото и да страдаше, то със сигурност не беше от липсата на ендорфини — може и да имаше наклонност към самоубийство, но със сигурност не беше депресивен тип.

Състоянието му — физическа и емоционална празнота, която напомняше сливането на небето и земята в безкрайна белота на снежна виелица — безспорно имаше своите физиологични, хормонални причини. Не подлагаше на съмнение и факта, че проблемът можеше да се третира, ако не и напълно да се елиминира, с хапчета, които сам си би предписвал на кило. Но както и Пит, който несъмнено знаеше, че в бъдещето най-вероятно го очакват рехабилитация и дългогодишни посещения в групите на Анонимните алкохолици, Хенри не искаше да реши проблема и някак бе убеден, че подобрението ще бъде измамно, че по някакъв начин ще го ощети.

Питаше се дали Пит се е върнал за бутилките с бира и знаеше, че отговорът най-вероятно е „да“. Би предложил да ги вземат, ако се беше сетил, като по този начин щеше да отпадне необходимостта от подобно рисковано връщане (рисковано както за жената, така и за самия Пит), но съвсем беше изперкал… въобще не се сети за бирата.

Но Пит със сигурност се беше сетил — бе готов да се обзаложи. Ще успее ли да се върне в с това разтегнато коляно? Вероятно, но Хенри не бе много сигурен.

„Върнаха се! — пищеше жената и се взираше в небето. — Върнаха се! Върнаха се!“

Той сведе глава и затича по-бързо.

2

„Още десет километра, още десет километра до Онче-бонче.“ Наистина ли му остават десет километра, или просто е оптимист? Дали пък не позволява на добре познатите ендорфини да се вихрят твърде свободно? И така да е, какво от това? В дадения момент малко оптимизъм нямаше да му навреди. Снегът почти беше спрял, а безспирният поток животни доста беше оредял, което също беше хубаво. Проблемът беше в странните мисли, които нахлуваха в главата му и все повече изместваха собствените му мисли. Да вземем Беки — коя бе тази Беки? Името отекваше в съзнанието му — вече бе станало част от мантрата. Сигурно жената, която замалко не уби одеве. „Чие дете си ти? Беки, аз съм Беки, хубавата Беки Шу.“

Само дете въобще не беше хубава, никак дори. Едра миризлива мамичка, ето това бе тя, а понастоящем бе поверена на доста съмнителните грижи на Пит Мур.

„Десет, десет, още десет километра до Онче-бонче.“

Тичаше равномерно — доколкото изобщо бе възможно на този терен — и се вслушваше в странните гласове в главата си. Но само един от тях бе наистина странен, при това въобще не беше глас, а някакво бръмчене

(чие дете, чие дете, хубавата Беки Шу)

в което се примесваше енергичен ритъм. Останалите гласове му бяха познати, на него самия или на приятелите му. Например гласът, за който Джоунси му беше разказал, че го чувал след катастрофата и го свързвал с ужасните болки: „Моля ви, престанете, не издържам повече, искам инжекция, искам Марси.“

Другият беше гласът на Бобъра: „Иди да видиш в гърнето.“

А Джоунси му отвръща: „Защо просто не почукаме на вратата а банята и да го попитаме как е?“

Нечий непознат глас казва, че ако се изходи по голяма нужда, ще му мине…

… но той не е никакъв непознат, той е Рик — Рик, приятелят на хубавата Беки. Рик чий? Маккарти? Маккинли? Маккийн? Не беше сигурен, но везните клоняха към Маккарти, като Кевин Маккарти24 в онзи стар филм на ужасите за космическите яйца, които приемат човешка форма. Този филм бе един от най-любимите на Джоунси. Като пийнеше няколко питиета, спомене ли му човек за този филм, веднага изстрелваше ключовата реплика: „Те са тук! Те са тук!“

Пак се сети за жената — гледа небето и пищи: „Върнаха се! Върнаха се!“

За Бога, от детинство не са му се случвали подобни неща, само дето сега бе още по-зле, все едно да се включиш в далекопровод, по който не протича електричество, а гласове.

И всички онези пациенти през годините, които се оплакваха, че чуват гласове в съзнанието си. А Хенри, великият психиатър (младият господин господ, както го бе нарекъл един пациент от държавната болница в ранните дни на кариерата му), кимаше, сякаш знаеше за какво говорят. Дори се заблуждаваше, че знае за какво говорят. Но може би едва сега разбираше.

Гласове. Така се бе вслушал в тях, че не чу бученето на хеликоптера, който премина над главата му — тъмен силует с формата на акула, едва-едва скрит сякаш на дъното на облаците. После гласовете заглъхнаха като далечни радиосигнали. Най-сетне остана на спокойствие със собствения си вътрешен глас, който настояваше, че в Бърлогата се е случило или ще се случи нещо ужасно; че нещо не по-малко страшно ще се случи или се е случило при преобърнатия скаут или в дървения заслон.

„Още осем километра. Още осем километра.“

Мъчейки се да откъсне съзнанието си от приятеля, който остана назад, и от приятелите, които го чакаха