Капан за сънища

което определено надделява.

— Тебе пък какво те е прихванало? — пита го Ричи Гренадо. — Какво пък толкова е станало?

Хенри би искал да му зададе същия въпрос — при това съвсем не риторичен. Иска да попита Ричи Гренадо как е могъл да го направи. Този плач! Мили Боже! Но замълчава, тъй като каквото и да каже, може да раздразни тоя тъпанар и всичко да започне отначало.

Случващото се е нещо като танц, напомнящ на стъпки, които разучаваха в първи и втори клас. Ричи, Дънкан и Скот тръгват по алеята (пристъпват уж небрежно, опитвайки се да демонстрират, че си тръгват по собствена воля и че хич не им пука от някакви си лекенца от прогимназията), а през това време Хенри и неговите приятели вървят право срещу тях, после се извръщат, отстъпват заднишком под права линия към коленичилото на чакъла разплакано момче и го скриват от големите.

На ъгъла Ричи спира и ги измерва от глава до пети:

— Пак ще се видим, момчета. Един по един или всички наведнъж.

— Ъ-хъ — съгласява се Дънкан.

— И ще гледате света през кислородна маска! — допълва Скот, при което Хенри застрашително го напушва смях. Моли се приятелите му да не кажат нищо — било, каквото било — и за щастие те мълчат.

Ричи им хвърля последен заплашителен поглед и тримата изчезват зад ъгъла. Хенри, Джоунси, Бобъра и Пит остават сами с момчето, което се поклаща назад-напред на изкаляните си колене, извърнало към побелялото небе лицето си, окървавено и набраздено от сълзи, наподобяващо на циферблат на повреден часовник, и се питат какво да правят сега. Да му говорят нещо? Да му кажат, че всичко е наред, че големите са си отишли и опасността е отминала? Няма да ги разбере. Ох, този плач е напълно влудяващ. Как са могли ония тъпи гадняри да продължават да го изтезават въпреки този плач? Хенри ще разбере едва по-късно — донякъде — но в момента въпросът остава за него неразрешима загадка.

— Ще опитам нещо — изтърсва Бобъра.

— Ох, добре, само го накарай да престане. — Гласът на Джоунси трепери.

Бобъра пристъпва напред, после измерва приятелите си с поглед, в който по странен начин се съчетават смущение, войнственост и — Хенри е готов да се закълне — надежда.

— Ако кажете на някого, че съм го направил, повече няма да ви говоря.

— Абе, стига с тия глупости. — Явно и Пит е разстроен. — Ако можеш да му затвориш устата, давай!

Бобъра застава на мястото, където одеве стоеше Ричи и насилваше момчето да яде кучешка фъшкия, и се отпуска на колене. Хенри забелязва, че бельото на непознатото хлапе е марка „Ъндъруу“ и боксерките са с герои на Скуби-Ду и мистериозната машина на Шаги в тон с кутията за сандвичи.

В миг Бобъра взема в прегръдките си ридаещото, полуголо момче и му запява.

4

„Още шест километра до Онче-бонче… даже пет. Още шест километра до Онче-бонче… даже…“

Хенри пак се подхлъзва, но този път не съумява да запази равновесие. Така бе погълнат в унеса от спомените, че докато изплува от него, вече летеше във въздуха.

Стовари се тежко по гръб и чак дъхът му секна.

Снегът се изви наоколо като захарен памук, а той така си удари тила, че свитки му излязоха.

Остана да лежи, предоставяйки на някое евентуално счупване достатъчно време да се обади. Но тъй като нищо не последва, протегна ръка да си поопипа опашката. Болеше го, но нямаше нищо страшно. Когато бяха десет-единайсетгодишни, прекарваха цели зими по пързалките в Строфърд Парк, и се бяха удряли далеч по-лошо, но веднага скачаха и се засмиваха. Веднъж се беше качил с оня малоумник Пит Мур на дървената му шейна и налетяха право в огромния бор в подножието на хълма, който децата наричаха Дървото на смъртта, но се отърваха с по няколко цицини и разклатени зъби. За беда вече от доста време не бе на десет-единайсет години.

— Ставай, драги, нищо ти няма — подкани се сам и предпазливо седна. Гърбът му попрещракваше тук- там, но нищо повече. Просто малко се беше поразкършил, това е всичко. Боли те само шибаната гордост, както казваха на времето. Но може би ще поседи още една-две минути. Напредваше според „графика“ си и заслужаваше малка почивка. Освен това спомените му подействаха доста разтърсващо. Ричи Гренадо, мръсникът му с мръсник, който, както се оказа впоследствие, бил изключен от отбора — и при това далеч не заради носа. „Пак ще се видим, момчета“ — така им беше казал, и Хенри подозираше, че е говорел съвсем сериозно, но повторната среща, с която ги заплашваше, така и не се състоя. За сметка на това се случи нещо друго.

Но всичко това бе много отдавна. Сега го чакаше Онче-бонче — или поне Бърлогата, а до там оставаха още колко? Близо шест километра. Изправи се на крака и заизтупва снега от панталоните си, но в този миг в главата му екна писък. Той изрева от болка.

Сякаш слушаше запис на специален уокмен, който възпроизвежда звука със сила, доближаваща се до децибелите на концертна зала — писъкът му подейства като изстрел, който изтрещя буквално в мозъка му. Политна назад и се опита да запази равновесие, но ако не беше налетял върху клоните на бора отляво на пътя, неминуемо щеше пак да се стовари на земята.

Измъкна се от бодливата прегръдка на дървото; ушите му продължаваха да пищят — по дяволите, цялата му глава пищеше — и той пристъпи, не вярвайки, че е жив. Опипа носа си и ръката му се изцапа в кръв. В устата му също се клатеше нещо. Вдигна ръка и изплю в дланта си един зъб, огледа го с почуда и го запрати в гората, отхвърляйки първоначалния порив да го пъхне в джоба на якето си. Доколкото му е известно, зъби не се присаждаха, пък и Феята на зъбите едва ли ще долети в тия затънтени гори тилилейски.

Нямаше представа кой изпищя така, но има предчувствието, че Пит Мур е попаднал в беда.

Ослуша се за други гласове и мисли, но не долавяше нищо. Отлично. Все пак трябва да признае, че с изключение на гласовете експедицията се бе превърнала в най-забележителния ловен поход в живота му.

— Хайде, братче, давай газ — подкани се сам и отново хукна към Бърлогата. Вече бе напълно убеден, там се случва нещо лошо, но в момента можеше само да се старае да поддържа енергично темпо.

„Иди да видиш в гърнето.“

„Защо просто не почукаме на вратата на банята да го питаме как е?“

Наистина ли чу тези гласове? Да, вече бяха заглъхнали, но той ги чу, както и онзи ужасяващ агонизиращ писък. Пит? Или гласът беше женски? Може би хубавата Беки Шу?

— Пит — изрече сред облачета от пара. — Пит беше.

Не беше много убеден — дори сега — но беше почти сигурен.

Отначало се опасяваше, че няма да съумее да възстанови ритъма, но докато се тревожеше, ритъмът сам се възстанови — синхрон между ускореното дишане и глухите стъпки, красив в своята простота.

„Още пет километра до Онче-бонче. Прибирам се у дома. Както тогава заведохме Дудитс у дома.“

(ако кажете на някого, че съм го направил, повече няма да ви говоря)

Хенри се върна мислено към онзи далечен октомврийски следобед, сякаш се унесе в дълбок сън. Спусна се в кладенеца на спомена толкова бързо и толкова надълбоко, че отначало не усети облака, който летеше към него — облак, в който нямаше думи, мисли или писъци, само червено-черна същност, която бързаше зананякъде.

5

Бобъра пристъпва, поколебава се за миг, после се отпуска на колене. Малкият не го вижда — стиснал очи, продължава да ридае, а слабичките му гърди тежко се повдигат. Бельото малка „Ъндъруу“ и старото моторджийско яке на Бобъра са еднакво комични, но никое от момчетата не се смее. Единственото желание на Хенри е хлапето да престане да плаче. Риданията му късат сърцето.