Капан за сънища

гледката, но в този кратък миг на него му се стори, че отверстието е с диаметър поне трийсет сантиметра. Нима е възможно? Трийсет сантиметра? Не може да бъде!

В тоалетната чиния нещо се разскача с такава сила, че изпръска дъската, която също беше синя. Бобъра понечи да надзърне вътре, но Джоунси хлопна капака, без въобще да се замисля.

— Не.

— Не?

— Не.

Бобъра затърси клечка в джоба на гащеризона си и извади пет-шест, но ги изпусна на пода. Те се разпиляха по окървавените плочки като китайски пръчици за игра. Той ги погледна, после отмести очи към Джоунси. В очите му блестяха сълзи.

— Като Дудитс, братче.

— Какви ги говориш, бе?

— Не помниш ли? И той беше почти гол. Ония шибаняци му бяха свили фланелката и панталоните и го бяха оставили само по гащи. Обаче ние го спасихме. — Той отривисто закима, сякаш Джоунси — или някоя потайна, недоверчива част от съзнанието му — се надсмиваше на тази мисъл.

Приятелят му обаче не се присмиваше, въпреки че Маккарти най-малко не му напомняше на Дудитс. Пред очите му отново и отново се превърташе кадърът с прекатурването във ваната — оранжевата шапка отхвръкна, а мастните образувания по гърдите му („циците на заседналия живот“, както ги наричаше Хенри, като забележеше подобни тлъстини да се тресат под полото на някой мъж) се разлюляха. После задникът му лъсна на светлината — тази ярка светлина, за която нямаше тайни. Типичен задник на мъж, вече започнал да се поотпуска и провисва — Джоунси бе виждал стотици подобни задници в съблекалнята на спортните зали, където се преобличаше и вземаше душ след тренировка, дори сам си отглеждаше един (или поне си бе отглеждал до преди да го прегазят, което промени фигурата му в гръб може би завинаги), но никога не бе виждал като този — сякаш в него бе избухнал взрив, за да… Какво?

От тоалетната чиния долетя глух плясък. Капакът подскочи. Ето един чудесен отговор на въпроса. За да помогне на нещо да излезе, разбира се.

За да излезе.

— Сядай на капака! — извика на Бобъра.

— А?

— Сядай на капака! — повтори Джоунси; Бобъра се постресна и побърза да изпълни нареждането. Под равната, откровена флуоресцентна светлина изглеждаше побелял като изсъхнала глина, всяко косъмче от наболата му брада изпъкваше като бенчица. Устните му бяха станали пурпурни. Над главата му висеше майтапчийската табела: „КАБИНЕТ ЗА РАЗМИСЛИ НА ЛЕЙМАР“. В опулените му сини очи се четеше панически страх.

— Добре, бе, Джоунси, ето, седнах…

— Ъ-хъ. Извинявай, братче. Ама стой, без да мърдаш. Каквото и да е онова нещо вътре, сега го хванахме. Няма къде да иде, освен в септичната яма. Връщам се…

— Къде отиваш? Джоунси, не ща да ме оставяш сам в кенефа с труп. Ако двамата избягаме…

— Никъде няма да бягаме — отсече Джоунси. — Тук сме си у дома и никъде няма да бягаме. — Което звучеше много благородно, но не отразяваше най-малко един аспект на възникналата ситуация: той се страхуваше, че онова нещо в тоалетната бяга по-бързо от тях. Или нещо от тоя род. В мозъка му на светкавични обороти се превъртаха стотици филми на ужасите: „Паразит“, „Пришълецът“, „Дойдоха отвътре“. Карла отказваше да ходи с него на кино да гледат подобни филми, а като ги носеше у дома на касети, настояваше да ги гледа в кабинета си. Но един от тях — нещо, което бе видял в един от тях — можеше да им спаси живота. Той хвърли поглед към червеникаво-златистата плесен, която избуяваше в кървавите отпечатъци на Маккарти. Можеше да ги спаси поне от онова нещо в тоалетната чиния. А плесента… един Бог знае!

Нещото отново подскочи и изтрополи по вътрешната страна на капака, но Бобъра го удържаше без никакви затруднения. Което беше добре. Може би щеше да се удави в тоалетната чиния, което едва ли щеше да се случи — все пак досега бе живяло в корема на Маккарти. Доста време бе изкарало в стария господин Ето-стоя-на-вратата-и-хлопам — може би през четирите дни, докато се е лутал в гората. Бе забавило растежа на брадата му и може би бе причината за изпопадалите зъби, освен това пораждаше ужасяващи газове, които надали щяха да минат незабелязано и сред най-възпитаното общество на света, — пръдня като отровен газ, ако трябва да бъдем честни — но то самото явно се бе чувствало прекрасно… жизнено… растящо…

Джоунси си представи гърчещ се бял червей, който изпълзява от парче сурово месо. Изведнъж нещо взе да го пристяга в гърлото и да го дави.

— Джоунси? — Бобъра понечи да стане, вече примрял от тревога.

— Сядай веднага!

Седна тъкмо навреме. Онова се блъсна с все сила в капака, отекна глух звук. „Ето, стоя на вратата и хлопам.“

— Помниш ли онова „Смъртоносно оръжие“, дето партньорът на Мел Гибсън не смееше да стане от кенефа — рече Бобъра с пресъхнало гърло и ужас в очите. — Та ние сме като във филма, нали?

— Не, защото нищо няма да гърми. Плюс това не съм Мел Гибсън, а ти си твърде бял за да минеш за Дани Глоувър. Слушай, отивам до бараката…

— Тц, не става — не ща да ме оставяш сам…

— Млъкни и слушай! Там някъде имаме изолирбанд, нали?

— А-ха.

— Ролката виси на един пирон, или поне така си мисля. Някъде при кутиите с боя. Огромна тлъста ролка. Отивам да го взема и като се върна, залепяме капака за чинията. И…

Онова нещо в чинията яростно се разскача, сякаш чуваше и разбираше. „Откъде сме сигурни, че не е така?“ — помисли си Джоунси. В следващия миг то се блъсна в капака с такъв ожесточен, оглушителен трясък, че Бобъра потръпна.

— И се омитаме оттук — довърши Джоунси.

— С шейната ли?

Джоунси кимна, макар че, в интерес на истината, бе забравил за моторната шейна.

— А-ха, с Котката. Ще намерим Хенри и Пит…

Бобъра поклати глава:

— Имало карантина, нали така каза оня в хеликоптера? Сигурно затова не си идват, не мислиш ли? Сигурно са ги задържали…

Траас!

Бобъра потръпна. Джоунси също.

— … заради карантината.

— Възможно е. Но предпочитам да ме сложат под карантина с Пит и Хенри, отколкото да стоя тук с… отколкото да стоя тук. А ти?

— Дай да пуснем водата. Какво ще кажеш?

Джоунси поклати глава.

— Ама защо?

— Защото видях — както и ти — дупката, през която е излязло. Не знам какво е, но не мисля, че ще отървем от него с едно изпразване на водата в казанчето. Твърде е голямо.

— Шибана работа, а? — Бобъра се плесна по челото.

Джоунси безмълвно кимна.

— Добре, приятел. Отивай за изолирбанд.

На вратата Джоунси спря и се обърна.

— И още нещо…

Бобъра въпросително вдигна вежди.

— Не мърдай, че да не ти влезе нещо отзад!

Онзи се ухили, Джоунси също се усмихна. Спогледаха се, осъзнавайки каква комична гледка представляват. После Джоунси бързешком прекоси голямата стая (продължаваше да се кикоти,