Капан за сънища

Под капака също бе настанало затишие. Той се опита да разсъждава логично, със сигурност е невъзможно Маккарти да изсере чудовище в кенефа, нали? Да даде живот на — Ии! — Звяра в кенефа? Звучи като пародия на филм на ужасите по „На живо в събота вечер“27. А дори да е така, Звярът в кенефа сигурно вече се е удавил, или пък е заспал. Изведнъж му хрумна реплика от разказ, който четяха на Дудитс — редуваха се и добре, че бяха четирима, тъй като Дудитс не се уморяваше да го слуша.

— Тии еероо! — ще се развика Дудитс и ще дотърчи при някого от тях, размахал книга над главата си, както размахваше кутията за сандвичи в деня, когато се запознаха. — Тии еероо, тии еероо! — Което в конкретния случай ще рече „Чети ми за езерото! Чети ми за езерото!“ Книгата се казваше „Езерото на Макелигът“, от Д-р Сус28, и започваше така: „Млади момко — рече фермерът с усмивка, — ти ще да си доста тъп! Риба няма ти да уловиш в езерото на Макелигът.“ Но в езерото имаше риби — поне така си въобразяваше момченцето от историята. Много риби. Едри риби.

В тоалетната чиния не се чуваха писъци. Онова беше прекратило атаките по капака. Поне от известно време. Дали да не рискува да надзърне набързо — само ще повдигне капака и на бърза ръка ще го хлопне, ако нещо…

Спомни си за ръката на Джоунси и реши да го послуша.

„Джоунси вече сигурно е поне на два километра оттук — подхвърли злобното гласче. — Тъкмо набира скорост.“

— Нищо подобно. Не и Джоунси.

Понамести се на затворения капак, изчаквайки нещото да подскочи, но то си траеше. Може би вече е на шестдесет метра оттук и плува сред изпражненията в септичната яма. Според Джоунси бе твърде голямо и нямаше да мине през канала, но тъй като никой от тях не го беше виждал, как биха могли да знаят със сигурност? Във всеки случай мосю Бобъра Кларъндън възнамеряваше да не помръдва от капака. Защото беше обещал. Защото, когато си разтревожен или уплашен, времето винаги минава много бавно. И защото имаше вяра на Джоунси. С Хенри никога не са го прецаквали, нито са му се присмивали — нито на него, нито на Пит. Освен това никой от тях четиримата никога не бе причинил страдание на Дудитс, нито пък му се бе присмивал.

Той се разхили. Дудитс с кутията за сандвичи със Скуби-Ду. Дудитс, проснат на земята, издухва пухчетата на глухарчетата. Дудитс търчи из задния двор, щастлив като пойна птичка — а хората, които наричаха такива деца „специални“, въобще не подозират за какво става дума. Разбира се, че беше специален — беше им като подарък от тоя шибан свят, който инак за пет пари не те бръсне. Дудитс беше тяхното съкровище и те го обичаха.

5

Седят в слънчевия кухненски кът — облаците са се разпръснали сякаш по магия — пият студен чай и гледат Дудитс, който изпива на три-четири глътки своя Зарекс (наглед ужасен оранжев бълвоч) и хуква навън да играе.

През повечето време говори Хенри, който обяснява на госпожа Кавел, че момчетата „побутвали малкия“. Били се поувлекли и му раздрали фланелката, което уплашило Дудитс и той се разплакал. Не се споменава и дума за това как Ричи Гренадо и неговите приятелчета му бяха свалили панталоните, нито пък за гнусната следобедна закуска, която го насилваха да изяде; когато госпожа Кавел ги попита познават ли тези големи момчета, Хенри се поколебава, но отвръща отрицателно — били някакви гимназисти, не са ги виждали друг път и не им знаят имената. Тя изпитателно поглежда Бобъра, Джоунси и Пит — и тримата клатят глави. Вероятно допускат грешка — в бъдеще тази история може да се окаже опасна за Дудитс — но не могат толкова радикално да престъпят правилата, които ръководят живота им. Бобъра вече се пита откъде са събрали дързост да се намесят, впоследствие и другите ще се присъединят към него. Дивят се на куража си — и на факта, че не са в шибаната болница.

Жената-птичка тъжно ги съзерцава и Бобъра осъзнава, че тя всъщност знае много повече от онова, което й разказват — във всеки случай достатъчно, за да не спи тази нощ. После се усмихва. Гледа право в Бобъра и той настръхва.

— Какви ципове имаш само!

Бобъра се усмихва.

— Да, госпожо. Това ми е коженото яке като на Фонзи. Беше на брат ми. Момчетата ми се подиграват, но аз си го харесвам.

— „Щастливи дни“. И ние харесваме този сериал. Дудитс много го обича. Може да дойдете някоя вечер да го гледаме заедно. Заедно с него. — Усмивката й помръкна, сякаш знае, че това никога няма да се случи.

— А-ха, ще бъде страхотно — отвръща Бобъра.

— Наистина — приглася му Пит.

Известно време мълчат и наблюдават играта на Дудитс в задния двор. Семейство Кавел имат люлка с две седалки. Дудитс тича наоколо и ги блъска. Понякога спира, кръстосва ръце на гърдите си, извръща към небето лице — сякаш циферблат без стрелки — и се смее.

— Изглежда, вече е добре — отбеляза Джоунси и допива чая си. — Сигурно съвсем е забравил.

Госпожа Кавел се кани да стане, но при тези думи се сепва и отново сяда.

— О, не, нищо подобно. Помни. Може би не като вас, но запомня разни неща. Сигурно довечера ще сънува кошмари, а като идем с баща му да го успокоим, няма да може да ни обясни. Това е най- страшното — не може да обясни какво вижда, мисли и чувства. Речникът му е твърде беден.

Въздъхва.

— Във всеки случай онези момчета няма да го забравят. Ами ако вече правят планове как да го причакат? Ами ако причакат вас?

— За нас не берете грижа — отвръща Джоунси, но макар гласът му да не трепва, в очите му се чете известна тревога.

— Може би. Но Дудитс? Мога както преди да го водя на училище и май ще се наложи да го правя известно време — но той толкова обича да се прибира сам.

— Защото се чувства голямо момче — допълва Пит.

Тя се пресяга през масата и стисва ръката му, а той се изчервява.

— Точно така, чувства се голямо момче.

— Знаете ли, ние бихме могли да го водим. Учим в прогимназията и никак няма да ни затрудни от Канзас Стрийт да се отбиваме оттук на път за училище.

Робърта Кавел не казва нищо — лицето й потръпва, сякаш всички мускулчета заиграват. Клепачът й запърхва, другото й око се притваря. Вади кърпичка от джоба си и се изсеква. Бобъра си казва: „Мъчи се да не ни се присмее.“ По-късно на път за вкъщи споделя с Хенри — Джоунси и Пит вече са свърнали към своите домове — а Хенри го зяпва с искрено недоумение. „Тя се опитваше да не се разплаче — обяснява и след кратко мълчание добавя с обич: — Глупчо.“

— Наистина ли ще го направите? — пита госпожа Кавел и когато Хенри кима от името на всички, тя перифразира въпроса: — Защо бихте го направили?

Хенри се оглежда, сякаш подканва момчетата най-сетне да кажат нещо.

— Защото го харесваме, госпожо — започва Пит.

— Толкова ме радва, като размахва кутията за сандвичи… — кимва Джоунси.

— А-ха, много е маниашко — вмята Пит. Хенри го сритва под масата. Пит преповтаря мислено думите си — направо му личи — и се изчервява до уши.

Госпожа Кавел сякаш въобще не забелязва. Не откъсва поглед от Хенри.

— Той тръгва в осем без петнайсет.

— Ние винаги сме близо по това време. Нали, момчета? — поглежда ги Хенри.

И макар че осем без петнайсет в действителност е малко рано за тях, всички кимат и един през друг повтарят „Да разбира се, естествено, да“.

— И сте готови да го направите? — Този път Бобъра без никакви затруднения разгадава интонацията: