Капан за сънища

жената е скепто-еди-какво-си, абе, с други думи, умът й не го побира.

— Разбира се — отвръща Хенри. — Освен ако не смятате, че Дудитс би могъл да не… знаете…

— Да не иска — довършва Джоунси.

— Ти се шегуваш! — Бобъра има чувството, че тя говори на себе си, сякаш се опитва да се увери, че тези момчета действителност са в нейната кухня и че всичко се случва наистина. — Да ходи на училище с големи момчета? Които учат както той го нарича „истинското училище“ — означава да е на седмото небе.

— Добре. Значи ще идваме в осем без петнайсет и ще го изпращаме до училище. После ще го взимаме.

— Той свършва в…

— О, знаем кога свършват в Академията за бавноразвиващи се — жизнерадостно я прекъсва Бобъра и миг преди да види потресените погледи на другарите си, осъзнава, че е изтърсил нещо далеч по-страшно от „олигофренското училище“. Притиска длани към устата си. Очите му буквално изскачат от орбитите. Джоунси така го изритва в пищяла, че онзи едва не се прекатурва на пода.

— Не му обръщайте внимание, госпожо! — Хенри бърза да замаже положението, но лицето му е пламнало от срам. — Той просто…

— О, изобщо не се притеснявайте. Знам как му викат хората. Понякога и ние с Алфи го наричаме така. — Но за всеобща почуда явно тази тема никак не я вълнува. Вместо това отново пита: — Но защо го правите?

И макар да гледа Хенри, на въпроса отговаря Бобъра, нищо, че лицето му е червено като домат:

— Защото е готин.

Другите кимат.

През следващите пет години всеки ден водят Дудитс на училище, освен когато е болен или те са в Бърлогата — към края Дудитс се премества от „Мери М. Сноу“, Академията за бавноразвиващи се, в местния техникум, където се учи да пече сладки (да „пете патки“, на дудитски), да сменя акумулатори на коли, да връща ресто и да си връзва сам вратовръзката (възелът винаги е безупречен, макар че понякога се оказва по средата на корема му). Историята с Джоузи Рикънхауър отдавна е минала и заминала, като всяко чудо за три дни — спомнят си я само родителите на Джоузи, които никога няма да я забравят. През тези години, докато го водят и прибират от училище, Дудитс се източва над всички им — дългурест юноша с необикновено красиво детински лице. Вече са го научили за играе на Не се сърди човече и на монопол в определен вариант; изобретили са я и Дудитска игра, играят я непрекъснато и така се смеят, че Алфи Кавел (беше по-висок от жена си, но и той приличаше на птиче) понякога излизаше от дневната на горния етаж, заставаше на стълбищната площадка и викаше отгоре — искаше да знае какво става, какво толкова смешно има, а те понякога се опитваха да му обяснят, че Дудитс е отбелязал осемнайсет точки за Хенри вместо две, или пък че е върнал Пит петнайсет точки назад, но Алфи така и не проумяваше за какво става дума — стоеше на стълбите с вестник в ръка, усмихваше се озадачено и винаги завършваше с едно и също изречение: „Добре, само да не паднат стените“, после се оттегляше в стаята, затваряше вратата и ги оставяше с техните си занимания… от които най-хубава беше Дудитската игра. На Бобъра понякога му се струваше, че ще експлодира от смях, а Дудитс през това време седеше по турски на килимчето край голямата стара дъска за крибидж и се усмихва като Буда. Всичко това им предстои — засега са в кухничката под лъчите на ненадейното слънце, а Дудитс търчи из двора и бута люлките. Дудитс, който им направи такава страхотна услуга, като се появи в живота им. Дудитс, който — и те го знаят от самото начало — не прилича на никого от техните познати.

— Просто не разбирам как са могли — изведнъж изтърсва Пит. — Как плачеше само! Не проумявам как някой би могъл да издевателства над него.

Робърта Кавел тъжно го поглежда:

— По-големите момчета не чуват по същия начин. Надявам се никога да не разберете.

6

— Джоунси! — изкрещя Бобъра. — Джоунси, бе!

В бараката сред вехториите се подмяташе и старовремска тромба, от онези, дето пощальоните закачвали на вилката на велосипеда си. „Уууга! Хууга!“ — екна откъм бараката. Ако можеше да чуе този звук, Дудитс сигурно би се смял до сълзи — милият Дудс, направо умираше за подобни оглушителни звуци.

Прозирната синя завеска се размърда и той настръхна. Възможно ли е Маккарти да е оживял? След миг разбра, че я е бутнал с лакът и се успокои. И под капака нищо не подскачаше — каквото и да бе онова в тоалетната чиния, или бе умряло, или се беше махнало. Но вече със сигурност го нямаше.

Е… почти със сигурност.

Пресегна се зад гъба си да пусне водата, после размисли и се отказа. „Не мърдай“ — бе заръчал Джоунси и Бобъра имаше намерение да го послуша, но кога ли ще се върне приятелят му? Ако не може да намери изолирбанда, защо не се върне? Каза си, че със сигурност са минали поне десет минути, макар да му се струваше, че е минал цял час. Междувременно продължава да затиска капака, а до него лежи труп, чийто задник изглежда така, сякаш са го взривили с динамит.

— Поне дай знак — промърмори Бобъра. — Свирни пак с проклетата тромба.

Но Джоунси не свирна.

7

Не можеше да открие изолирбанда.

Обърна цялата барака, но не го намери. Със сигурност бе някъде тук, но не се виждаше да виси на никой пирон и го нямаше на отрупания с инструменти тезгях. Не беше и зад кутиите с боя, нито на закачалката под старите бояджийски маски с пожълтели ластици. Погледна под масата, надзърна в кашоните, струпани до отсрещната стена, после в чекмеджето под пътническата седалка в моторната шейна. Намери неразопакован резервен фар и половин пакет „Лъки Страйк“, кой знае от кои времена, но никакъв изолирбанд. Минутите се изнизваха. По едно време бе готов да се закълне, че Бобъра го вика, но не искаше да се връща без изолирбанда, затова натисна тромбата, която намери на пода — напуканата черна гума издаваше оглушителен звук: „Уууга! Хууга!“, от който Дудитс би прихнал.

Търсенето на изолирбанда вече се бе превърнало във фикс идея. Намери кълбо канап, но как да превърже тоалетна чиния с канап, за Бога? Почти бе сигурен, че в едно от кухненските чекмеджета има тиксо, но съдейки по звука, онова чудо в тоалетната бе доста силно — като грамадна риба или нещо от тоя род. Тиксото нямаше да свърши работа.

Той стоеше до моторната шейна, оглеждаше се, прокарваше пръсти през косата си (не си бе сложил ръкавици и дланите му вече се бяха вкочанили) и издишаше големи бели облачета пара.

— Мамка му, къде е тоя шибан изолирбанд? — възкликна и стовари юмрук върху тезгяха. Разни кутийки с гайки и пирони се катурнаха и ето ти го изолирбандът — огромната ролка се бе скрила зад кутийките. Джоунси поне десет пъти бе надзъртал тук, без да го види.

Грабна го, пъхна го в джоба на якето си — добре, че го беше облякъл, макар да не се бе потрудил да го закопчее — и тръгна към хижата. В този миг Бобъра се разпищя. Като го викаше одеве, гласът му почти не се чуваше, но сега писъците му отекваха със страшна сила, бяха писъци на човек, раздиран от болка.

Джоунси хукна към задната врата.

8

Майката на Бобъра цял живот все повтаряше, че тия клечки за зъби ще го довършат, но със сигурност не си бе представяла подобно нещо.

Както си седеше върху капака, той заровичка в горния джоб на гащеризона си да търси клечка, но не намери ни една — бяха разпилени по пода. Две-три бяха паднали встрани от кръвта, но за да ги достигне, трябваше да стане от тоалетната — да се надигне и да се протегне.