Каквито и ужасии да бе предусещал, те вече се бяха случили. Единият от приятелите му е мъртъв или умираше, а друг, Бог да му е на помощ, се бе превърнал в кинозвезда.
Седма глава
Джоунси и Бобъра
1
Бобъра повтаряше една и съща дума. Бобъризмите му бяха излетели от ума. Прибягна до онези думички, които ти хрумват, намериш ли се притиснат до стената и няма друг начин да изразиш ужаса си:
—
Колкото и да е бил зле, Маккарти бе намерил време да натисне двата ключа на банята, включвайки флуоресцентните лампи от двете стани на огледалото на аптечката, както и флуоресцентния ринг на тавана. Те хвърляха ярка, монотонна светлина, която придаваше на банята вид на снимка от някакво местопрестъпление… но гледката бе и някак сюрреалистична, тъй като светлината не беше постоянна — примигваше да подскаже, че електрозахранването е от генератор, не от далекопровода на хидроелектрическата централа Дери-Бангор.
Около вратата светлосините плочки на пода бяха изпръскани с кръв, но с приближаването към тоалетната точно да ваната петънцата се сливаха в кървава змия. От нея се разклоняваха алени ручейчета. Плочките бяха татуирани с подметки на ботушите им, защото нито Джоунси, нито бобъра се бяха събули. Върху синята винилова завеса се виждаха четири размазани отпечатъка от пръсти и Джоунси си рече: „Маккарти сигурно е посегнал да се задържи, като се е обръщал да седне.“
Дотук нищо страшно. Страшна бе картината, която изникна пред очите на Джоунси: Маккарти притичва по светлосините плочки и притиска ръка отзад, сякаш опитвайки се да задържи нещо вътре в себе си.
— Ох, мамка му — почти през плач повтаряше Бобъра. — Не искам да го виждам, Джоунси… братче, не мога да гледам такива работи.
— Налага се — чу собствения си глас, сякаш от огромно разстояние. — Можем да се справим, Бобър. Щом можахме да се опънем на Ричи Гренадо и приятелчетата му онзи път, значи можем да се справим и с това.
— А, не знам, братче, не съм сигурен…
И Джоунси не беше много сигурен, но посегна да хване Бобъра за ръката. Пръстите на приятеля му панически се вплетоха в неговите и двамата пристъпиха навътре в помещението. Джоунси се опитваше да не стъпва в кръвта, но това беше много трудно — имаше я навсякъде. А и не беше само кръв.
— Джоунси — сухо зашепна Бобъра. — Виждаш ли оня гнъс на завесата?
— А-ха. — В замазаните кървави отпечатъци се образуваха малки туфи червеникаво-златиста плесен. Никнеше и по пода, но не сред кървавата змия, а в тесните фуги между плочките.
— Какво е това?
— Не знам. Същото като оная гадост на лицето му, предполагам. Трай малко. — После се обърна към болния: — Маккарти? Рик?
Маккарти седеше на тоалетната чиния и не отвръщаше. По някакви причини бе нахлупил оранжевата си шапка наобратно — козирката стърчеше накриво като на пияница. Инак беше гол. Брадичката му беше опряна на гърдите, бе застинал в пародия на дълбок размисъл (може пък
Затова пък съвсем ясно виждаше корема му: беше провиснал, нагънат на две гънки. Напомняше му на нещо, но не можа веднага да се сети на какво. После си спомни, че така изглеждаше коремът на Карла след раждането на всяко от четирите им деца. Над хълбока, където вече беше понатрупал тлъстини (имаше склонност към пълнеене), кожата беше само зачервена. По корема обаче се беше нацепила на стрии. Ако е бил бременен, носел е в себе си някакъв паразит — тения, анкилостоми или Бог знае какво. Само че в кръвта му растеше някаква гадост, а какво им каза, като се настани в леглото на Джоунси? „Ето, стоя на вратата и хлопам.“ На Джоунси му се искаше да не бе отварял на това почукване. Всъщност най-добре да го беше застрелял. Да. Сега го осъзнаваше. Разтърсен от яснотата, която понякога спохожда шокирания разсъдък, съжали, че не му е пуснал един куршум в главата, преди да беше забелязал оранжевата му жилетка. Което никак нямаше да навреди, а дори може би щеше да помогне.
— Стой на вратата и похлопай на задника ми — промърмори Джоунси.
— Джоунси? Тоя жив ли е още?
— Не знам.
Джоунси направи още една крачка и усети как пръстите на Бобъра се изплъзват от дланта му — очевидно нямаше сили да пристъпи напред.
— Рик? — тихо подвикна Джоунси с онзи тон, който се използва в случаите от категорията „тихо да не събудиш децата“. — Рик, как…
От тоалетната чиния долетя шумна, влажна пръдня и помещението мигновено се изпълни с воня на екскременти и универсално лепило, от което ти се насълзяват очите. Истинско чудо е, че синята завеса не се разтопи.
В чинията цопна нещо. Но не с характерния звук на падащо изпражнение — поне Джоунси бе на това мнение. По-скоро сякаш риба скочи в езеро.
— Всемогъщи Боже, как
— Ш-шт — тихо отвърна Джоунси. Удиви се на собственото си спокойствие. — Не говори, моля те.
Бобъра млъкна.
Джоунси се наведе още по-близо. Вече виждаше всичко: струйките кръв изпод дясната вежда на Маккарти, червеното образувание на лицето му, кръвта по найлоновата завеса, майтапчийската табелка — „КАБИНЕТ ЗА РАЗМИСЪЛ НА ЛЕЙМАР“, окачена тук още от времето, когато тоалетната беше химическа, а душът трябваше да се изпомпва, преди да се използва. Виждаше ледения проблясък под клепачите на Маккарти и нацепените му устни, които изглеждаха пурпурновиолетови под призрачната светлина. Усещаше и отвратителната воня на изпуснатите газове и едва ли не ги виждаше и тях самите как се издигат на мръсни жълти струйки като иперит.
— Маккарти? Рик? Чуваш ли ме?
Щракна с пръсти пред полузатворените очи. Нищо. Близна китката си от вътрешната страна и поднесе навлажненото място пред носа на Маккарти, после пред устата му. Нищо.
— Мъртъв е, Бобър — обяви и се отдръпна.
— Мъртъв е, дръжки. — Гласът му бе дрезгав и по някаква абсурдна причина изпълнен с обида, сякаш Маккарти нарушаваше всички правила на гостоприемството. — Нали току-що го чух как пусна едно в кенефа.
— Не мисля, че беше…
Заобикаляйки го, Бобъра без да иска го бутна и Джоунси удари болния си хълбок в мивката, причинявайки си ужасна болка.
— Айде стига, мой човек — кресна бобъра, сграбчи закръгленото, осеяно с лунички, провиснало рамо на Маккарти и го разтърси. — Стига вече! Стига…
Маккарти бавно се наклони към ваната и Джоунси за миг повярва, че бобъра все пак е бил прав — човекът още беше жив и се опитваше да стане. Но онзи се изтърколи от трона и падна право във ваната, разлюлявайки прозирната завеса като гигантска синя морска вълна. Оранжевата шапка падна. Черепът му се удари в порцелана и изхрущя, а двамата приятели се вкопчиха един в друг и се разкрещяха, изпълвайки облицованото с плочки помещение с оглушителни панически писъци. Задникът на Маккарти беше като месечина с гигантски кървав кратер по средата — очевидно прокопан от жесток удар. Джоунси зърна този ужас само за миг, преди Маккарти да се срути по лице във ваната; после завеската се спусна и закри
