Капан за сънища

леко, и отново протяга ръка:

— Ще го накарам да изяде това лайно. После може да си ходи. Чупката, сополанко, иначе и ти ще изядеш половината.

— Н-да, разкарайте се — обажда се третото момче. Ричи Гренадо е едър, но този е наистина огромен — дангалак метър и деветдесет, с пъпчасало лице. — Докато още имате тази…

— Знам кой си — заявява Хенри.

Погледът на Ричи се отмества върху него. Изведнъж го обзема тревога… но същевременно изглежда раздразнен.

— Аре, чупката, синко. Сериозно ти говоря.

— Ти си Ричи Гренадо. Снимката ти беше във вестника. Как мислиш, какво ще си рекат хората, като им разправим какво сме те видели да вършиш?

— Няма да кажете на никого, защото ще сте мъртви, малки лайнари такива! — заявява онзи на име Дънкан. Тъмнорусата му коса се спуска край лицето и по раменете му. — Баста! Да ви няма!

Хенри не му обръща внимание. Съсредоточава се върху Ричи Гренадо. Не изпитва никакъв страх, макар че тия тримата спокойно могат да ги размажат на пихтия, при това пламти от гняв, какъвто въобще не е подозирал, че е способен да изпита. Коленичилото хлапе несъмнено е умствено недоразвито, но със сигурност не е чак такъв олигофрен да не разбира, че тия три големи момчета искат да му направят нещо лошо, и първо са му скъсали фланелката, после…

За пръв и последен път в живота си е на косъм да изяде боя, задето се прави на голям мъж, но въобще не му пека. Пристъпва напред със свити юмруци. Онзи на земята подсмърча с наведена глава, звуците се забиват в съзнанието на Хенри и подклаждат яростта му.

— Ще ви обадя! — натъртва той, и макар че това е детинска заплаха, има чувството, че въобще не говори като дете. Изглежда, и Ричи е на същото мнение — отстъпва назад и отново отпуска ръка. За пръв път се е притеснил. — Трима срещу един, при това умствено недоразвито дете, ебаси, копеле, ще ви обадя, и туйто! При това знам кой си!

Дънкан и едрото момче — на чието яке не се забелязва емблемата на гимназията — застават от двете страни на Ричи. Полуголото хлапе остава скрито зад тях, но Хенри чува монотонните му стонове, които сякаш се забиват в мозъка му, пулсират в съзнанието му и го побъркват.

— Аре, стига толкоз! — казва най-едрият и се ухилва, разкривайки няколко дупки на мястото на някогашни зъби. — Ей сега ще пукнете.

— Пит, като доближат, тичай — заръчва Хенри, без да откъсва поглед от Ричи Гренадо. — Тичай у вас и каже на майка си. — После се обръща към Ричи: — Никога няма да го настигнете. Тича по-бързо от вятъра, егати.

Гласът на Пит е изтънял, но не издава страх:

— Дадено, Хенри.

— И ако ни пребиете, още по-лошо ви се пише — допълва Джоунси. Хенри вече го е разбрал, но за Джоунси това е откритие — той едва не се засмива от радост. — А дори да ни убиете, какво ще спечелите? Защото Пит умее да тича бързо, и така и така ще ви обади.

— И аз тичам бързо и ще го хвана — отсича Ричи.

Хенри поглежда Джоунси, после Бобъра. И двамата са непоколебими. Бобъра дори отива по-далеч. Бързо се навежда, грабва няколко камъка с големината на яйца, само че ръбести, и започва да ги удря един в друг. Присвил очи, мести поглед между Ричи Гренадо и дангалака. Клечката яростно подскача между зъбете му.

— Като дойдат, нападни Гренадо. Другите двама само ще му дишат праха на Пит. — Отмества поглед от малкия Мур, който е пребледнял, но безстрашен — очите му блестят и сякаш танцува на пръсти. — Кажи на майка си. Кажи й къде сме, да прати ченгетата. И да не забравиш да кажеш името на тоя мръсник. — Яростно посочи с пръст Ричи Гренадо, досущ като областен прокурор. Онзи изглежда още по-разколебан. Не — разколебан е меко казано. Хваща го страх.

— Ричи Гренадо — казва Пит и започва да танцува. — Няма да забравя.

— Аре, бе, чвор — намесва се Бобъра. Той притежава вроденото свойство веднага да разпознава истинските гадняри. — Ела ми тука да ти разбия носа. Кое шубе заряза футболния отбор заради един нищо и никакъв счупен нос?

Гренадо не отвръща — може би и той вече не знае на кого по-напред да отвръща — но междувременно се случва нещо забележително: другото момче с емблемата на гимназията — Дънкан — вече също изглежда поразколебано. По страните и челото му плъзва гъста руменина. Навлажнява устни и неуверено търси погледа на Ричи. Само дангалакът още налита да се бие и Хенри се надява наистина да се сбият — тримата с Джоунси и Бобъра такъв бой ще им хвърлят на тия, ама такъв бой, заради този плач, този ужасяващ плач, който ти се забива в мозъка и пулсира ужасяващо.

— Абе, Ричи, май по-добре… — почва Дънкан.

— Да ги пречукаме — боботи дангалакът. — Да им разкатаем фамилията.

Пристъпва напред и едва не се сбиват. Хенри знае, че ако дангалакът направи само още една крачка, Ричи Гренадо няма да го контролира — все едно е злобен питбул, който се откъсва от каишката и като жива стрела се стрелва към жертвата.

Но Ричи не му позволява да направи тази следваща крачка. Сграбчва го под лакътя, който е по-дебел от бицепса на Хенри и е обрасъл с гъсти червеникаво-златисти косми.

— Недей, Стои, чакай малко.

— Да, чакай малко — едва ли не с паника в гласа се присъединява и Дънкан. Мята на Хенри такъв поглед, който той, макар едва четиринайсетгодишен, окачествява като съвършено нелеп. Гледа го възмутено. Сякаш Хенри и неговите приятели вършат нещо нередно.

— Какво искате? — обръща се Ричи към Хенри. — Да се омитаме оттука, така ли?

Хенри кима.

— А ако си тръгнем, какво ще правите? На кого ще кажете?

Хенри прави смайващо откритие: на косъм е да му падне пердето, точно както на дангалака Скоти. Всъщност дълбоко в себе си иска да ги предизвика на бой и му иде да изкрещи: „НА ВСИЧКИ! НА ВСИЧКИ ЩЕ КАЖЕМ!“ С ясното съзнание, че приятелите му ще го подкрепят, че думичка няма да обелят, дори големите да ги смелят от бой.

Ако не беше хлапето. Горкото разплакано недоразвито дете. Като свършат с Хенри, Бобъра и Джоунси (и с Пит, ако успеят да го хванат), ще довършат и малкия, като най-вероятно ще идат много по-далеч от това да го накарат да изяде изсъхнала кучешка фъшкия.

— На никого. Няма да кажем на никого.

— Шибан лъжец — мръщи се Скоти. — Тоя е шибан лъжец, Ричи, погледни го само. — Отново понечва да пристъпи напред, но Гренадо го стисва под лакътя по-силно.

— Ако никой не пострада — заявява Джоунси с измамно благоразумен тон, — няма да има нищо за казване.

Гренадо го поглежда изпитателно, после отмества поглед към Хенри.

— Заклевам се — съгласява се Хенри.

— Всички ли се заклевате?

Джоунси, Бобъра и Пит покорно се заклеват.

Гренадо размишлява още миг, който сякаш продължава вечно, после кима:

— Окей, заеби. Отиваме си.

— Ако ни нападнат, хукваш покрай сградата и я заобикаляш от другата страна — дава Хенри инструкции на Пит, изричайки думите на един дъх, защото големите вече приближават. Но Гренадо не изпуска ръката на Скоти, което според Хенри е добър знак.

— Няма да си губя времето — съобщава Ричи надуто, което едва не разсмива Хенри… но с усилие на волята той съумява да не прихне. Да се разсмее в този момент би означавало фатална грешка. Нещата вървят на оправяне. Той хем искрено съжалява, хем изпитва облекчение, от което едва не се разтреперва и