представяйки се какво може да сполети приятеля му). Страните му трескаво горяха, едновременно изпитваше панически ужас и налудничаво веселие.
2
Бобъра чуваше смеха на Джоунси, докато онзи прекоси голямата стая и излезе навън, продължавайки да се киска. Звукът го радваше… въпреки обстоятелствата. Тази година беше доста лоша за Джоунси; след злополуката тримата се бяха притеснили, че си отива, клетият, а още нямаше трийсет и осем години. Годината беше лоша и за Пит, който прекаляваше с пиенето, също и за Хенри — от време на време той придобиваше някак призрачно отсъстващо изражение, което Бобъра не разбираше и никак не харесваше… а ето, че и за Бобъра Кларъндън започваше да се оформя гадна година. Разбира се, днешният ден бе само един от всичките триста шейсет и пет, но човек не става сутрин с мисълта, че следобед във ваната му ще има гол мъртвец, а самият той ще седи върху капака на тоалетната чиния, за да не изскочи отвътре някакво невиждано чудовище.
— Няма да стане — заговори си сам. — Не отивам там, ясно ли е? Просто не отивам.
Пък и нямаше нужда. Джоунси ще се върне след една-две минути, максимум три. Въпросът е
При Дудитс, ето къде. Мисълта за Дудитс винаги го караше да се чувства добре. И за Робърта. Точно така.
Усмихна се, припомняйки си дребната женица с жълтата рокля, застанала на тротоара пред дома си на Мейпъл Лейн. Като си спомни за нея, се усмихна още по-широко. Бе нарекла сина си по същия начин, нарече го…
3
—
Дудитс, който щастливо крачи с новите си приятели и изговаря по шест фрази в минута, носи под мишница кутията за сандвичи, а с другата си ръка стиска дланта на Джоунси и радостно я поклаща напред- назад. Бръщолевенето му се състои почти изцяло от мелодични гласни. Бобъра е най-учуден от откритието колко много разбира.
Като вижда дребната жена, наподобяваща птичка, Дудитс пуска ръката на Джоунси и хуква към нея — двамата бързат един към друг и сцената напомня на Бобъра онзи мюзикъл за певците Фон Крипс, Фон Крапс26 или нещо такова.
— Ааа-мооо! Ааа-моо! — възторжено вика хлапето.
— Къде беше? Къде беше, непослушно момче такова, ах ти, лош Дудитс!
Когато се доближават, Дудитс изглежда толкова грамаден в сравнение с майка си — извисява се над нея, поне с десет сантиметра — че Бобъра изтръпва от ужас да не би жената-птичка да бъде размазана на земята, както Койота в онова филмче за Роуд-рънър. Но вместо това тя го вдига и го завърта около себе си, краката му в червените гуменки се размахват, а устата му е разтегната чак до ушите в широка усмивка.
— Тъкмо щях да телефонирам на полицията, калпазанин такъв, защо закъсняваш, калпазанин…
В този миг вижда Бобъра и неговите приятели и пуска сина си на земята. Усмивката на облекчение помръква и тя намръщено пристъпва към тях по начертаните на тротоара правоъгълници за игра на „дама“ — колкото и да е гадно, Бобъра си помисля, че дори тази проста игра никога няма да е по силите на Дудитс. Сълзите по страните на жената проблесват под лъчите на слънцето, които най-сетне са пробили облаците.
— Ю-ху, май ще си го отнесем — възкликва Пит.
— Дръж се спокойно — бързо и тихичко им нарежда Хенри. — Остави я да се навика, после ще й обясня.
Но преценката им за Робърта Кавел е погрешна — мерят я с аршина на толкова много други възрастни, които смятат момчетата на тяхната възраст винаги виновни до доказване на противното. Но Робърта Кавел не е от тези хора, нито пък съпругът й Алфи. Семейство Кавел са различни. Дудитс ги е
— Момчета — започва тя, — по улиците ли го намерихте да се шляе моят син? Много се страхувам, когато се прибира сам, но той толкова иска да бъде като другите…
Стиска с все сила ръката на Бобъра и ръката на Пит. После поема дланите на Джоунси и Хенри и ги стиска също толкова крепко.
— Госпожо… — почва Хенри.
Тя съсредоточено се взира в него, сякаш се опитва да прочете мислите му, и повтаря:
— Не се беше загубил. Не се шляеше.
— Госпожо… — отново опитва Хенри, но изведнъж се отказва да премълчава. Погледът й е досущ като на Дудитс, само че интелигентен, проницателен и въпросителен.
— Не, госпожо — въздъхва момчето. — Не се шляеше.
— Защото винаги си идва право вкъщи. Казва, че не може да се изгуби, защото вижда Дирята. Колко бяха?
— О, неколцина — намесва се Джоунси и изпод око поглежда Хенри. Дудитс пък се е изтегнал на моравата, издухва пухчетата на две-три глухарчета и наблюдава как отплуват с вятъра. — Едни момчета го дразнеха, госпожо.
— Големи момчета — допълва Пит.
Очите й отново ги измерват изпитателно — първо Джоунси, после Пит, Бобъра и накрая отново се връщат на Хенри.
— Влезте у нас. Искам да чуя цялата история. Следобед Дудитс пие голяма чаша Зарекс — това е любимата му напитка — но съм сигурна, че вие бихте предпочели студен чай, нали?
Тримата поглеждат към Хенри, който се поколебава, сетне кимва:
— Да, госпожо, с удоволствие.
Тя ги повежда към дома, където ще прекарат толкова много време в бъдеще — домът на Мейпъл Лейн № 19 — само дето всъщност Дудитс ги води, като подскача весело, от време на време размахвайки жълтата кутия за сандвичи, но неизменно — това прави впечатление на Бобъра — крачейки по права линия на около трийсет сантиметра от тревната ивица между алеята и улицата. Години по-късно — след онази история с малката Рикънхауъър, ще си спомни думите на госпожа Кавел. Всички ще си спомнят.
4
— Джоунси? — извика Бобъра.
Отговор не последва. Струваше му се, че Джоунси го няма от цяла вечност. Може би грешеше, но нямаше как да разбере — сутринта бе забравил да си сложи часовника. Глупава работа, но пък той винаги си е бил глупав и трябваше вече да е свикнал с тая мисъл. Не че Джоунси или Хенри му го показваха — едно от качествата, които ценеше най-много у тях.
—
Пак нищо. Може би не може да намери изолирбанда, това е.
Едно злобно гласче му нашепваше, че Джоунси е офейкал и го е зарязал да си седи на тоалетната като Дани Глоувър в онзи филм, но той го прогони — Джоунси никога не би направил подобно нещо. Те бяха — и винаги са били — приятели докрай.
„
— Джоунси? Братче, тука ли си?
Пак нищо. Може би ролката е паднала от пирона, на който беше окачена.
