Капан за сънища

занесе в катедрата по история, където на специална маса всеки оставяше ненужните му вече помагала и учебници. Беше в ужасно настроение, но за нищо на света не си спомняше причината. Справката с календара, на който беше отбелязал неосъществената среща с Дудитс, показваше, че на петнайсети март е имал среща със студент на име Дефюниак. Нямаше представа за какво са разговаряли, но по-късно един от асистентите му беше споменал, че Дефюниак е представил есе на тема Нормандското нашествие, за да компенсира отсъствието си по време на провеждането на теста за краткосрочните оценки, затова предположи, че това е била причината за срещата. И все пак мисълта не му даваше покой — защо ли написването на някакво есе толкова бе разстроило старши асистент Гари Джоунс?

Независимо от лошото си настроение все пак си тананикаше някаква безумно безсъдържателна песничка, чийто припев гласеше: „Знам, че ще успеем, знам, че можем, можем да успеем, да, можем, да, можем, мили Боже…“

От този момент нататък спомените му бяха доста откъслечни — пожелава на секретарката Колийн приятно прекарване на празника на Свети Патрик, купува си от вестникарската будка пред сградата бостънския „Финикс“, хвърля дребна монета на някакъв скинар, който свири на саксофон и събира подаяния в отворения калъф на инструмента, застанал на моста за Кеймбридж (беше го съжалил, защото уличният музикант носеше тънък пуловер, а откъм реката духаше бръснещ ветрец), но след момента, в който трупаше на купчина книгите, почти всичко му се губеше. Бе дошъл в съзнание в болницата. В съседната стая някой монотонно повтаряше:

— Моля ви, помогнете. Не издържам повече, искам инжекция, къде е Марси, искам Марси! А може би му се беше причуло, може би гласът монотонно повтаряше: „Джоунси, искам Джоунси!“ Дали не бе старата проклетница Смърт, която се преструва на пациент? Беше загубила следите му — разбира се, твърде е възможно да го е изпуснала от погледа си сред тази огромна болница, скрила под покрива си много човешки болки и мъки — ала сега щеше да го открие. Мръсницата се опитваше да го измами, да го накара сам да се издаде.

Този път обаче успокояващият и прекрасен мрак, настъпил след предаването на книгите, се е разсеял. Този път си спомня, че след като пожелава на Колийн приятно изкарване на ирландския празник, я попита: „Знаеш ли как наричаме лекар, които извършва анални прегледи? Аналист.“ После излиза, но бъдещият Джоунси — такъв, какъвто беше през ноември, се е спотаил в съзнанието му като пътник без билет. Бъдещият Джоунси чува как сегашният си мисли: „Какъв прекрасен ден!“, докато отива на среща със съдбата в Кеймбридж. Опитва се да му каже, че ще си спести месеци на агония, ако вземе такси или автобус, но онзи не го чува. Може би бе вярна мисълта от един от любимите му научно-фантастични разкази за пътуване във времето, които четеше като юноша — колкото и да се опитваш, не можеш да промениш миналото.

Прекосява моста и макар ветрецът да е бръснещ, пролетното слънчице напича приятно и хвърля приятни отблясъци върху повърхността на река Чарлс. Изпява няколко строфи от Слънцето идва, после отново превключва на парчето на Пойнтър Систърс: „… да, можем, да, можем, да, можем, мили Боже…“, като размахва в ритъм куфарчето си. Сандвичът, приготвен от съпругата му, е вътре. Сандвич с варени яйца — мммм, страхотна вкусотия. А най-хубавото от всичко беше обаждането на Хенри и споменаването на девиза от младежките им години.

Ето го и саксофонистът, но каква изненада! Не стои в края на моста, а много по-нататък, близо до университетския кампус… застанал е пред едно от шантавите китайски ресторантчета. Зъзне от студ, а върху гладко избръснатия му скалп личат порязвания, свидетелстващи, че от него няма да излезе добър бръснар. Изпълнението му на „Тези глупави постъпки“ подсказва, че не го бива и за саксофонист. На Джоунси му се ще да го посъветва да стане дърводелец, актьор, терорист… каквото и да било друго, не и музикант. Вместо това на практика го окуражава, като пуска в калъфа на саксофона (подплатен с червено кадифе) не една монетка, а цяла шепа — наистина глупава постъпка. Казва си, че се е размекнал от слънчицето, препичащо след дългата и неприятна зима; от благоприятното развитие на срещата с Дефюниак.

Саксофонистът му благодари с поглед, но продължава да свири. На Джоунси му хрумва поредната смешка: „Как наричаме саксофонист, притежаващ кредитна карта? Оптимист.“

Продължава бодро да крачи, размахвайки куфарчето си, без да се вслушва в гласа на другото си „аз“, на онзи Джоунси, който е изплувал от месец ноември като пъстърва от друго измерение на времето: „Хей, Джоунси, спри! Достатъчни са само няколко секунди. Например можеш да се наведеш и да завържеш обувките си. (Съветът е безполезен — той носи мокасини. Скоро ще носи и гипсова обувка.) Ще се случи на кръстовището на Мас Авеню и Проспект Стрийт, където спира автобусът. Задава се тъмнозелен линкълн, шофиран от сбръчкан старец — изкуфял преподавател по история — който ще те помете като булдозер.“

Но увещанията са напразни. Колкото и да крещи, думите му остават нечути, сякаш телефонните линии са прекъснати. Невъзможно е да се върнеш в миналото, невъзможно е да убиеш собствения си дядо; невъзможно е да застреляш Лий Харви Осуалд, който е приклекнал до прозореца на шестия етаж на склада, до него в картонена чиния има парче желирано пиле, а той внимателно се прицелва с пушката, която е поръчал по каталог; невъзможно е да попречиш на себе си да прекосиш кръстовището на Мас Авеню и Проспект Стрийт, пъхнал под мишница бостънския „Финикс“, който никога няма да прочетеш. „Извинете, сър, но телефонните линии са прекъснати някъде в Джеферсън Тракт. Обикновено там техниката е тотално прецакана, ето защо не можете да се свържете с…“

В този момент — Господи, какво чудо! — отчаяното съобщение достигна целта си. В мига, в който той стига до ъгъла и застава на тротоара, готвейки се да пресече кръстовището, ненадейно получава съобщението.

— Моля? — попита удивено, а минувачът до него, първият, дето ще се наведе над него в едно минало, което може би за щастие не се е състояло, подозрително го измерва с поглед и промърморва: „Аз нищо не казах“, все едно до тях е застанал трети човек. Но Джоунси го чува отдалеч, защото наистина има трети човек, в съзнанието му звучи натрапчив глас, който много прилича на неговия и който му крещи да не слиза от тротоара, да се пази от…

Изведнъж чува как някой плаче. Поглежда отвъд кръстовището към Проспект Стрийт и — о, Боже! — Дудитс е там. Носи само долни гащи, а устата му е изцапана с нещо кафяво. Прилича на шоколад, но Джоунси знае истината. Знае, че засъхналата кафява коричка не е от размекнат шоколад, а от кучешка фъшкия, която в края на краищата мръсникът Ричи принуди Дудитс да изяде. С изненада забелязва, че хората го отминават, сякаш не е там.

— Дудитс! — извиква. — Дудитс, дръж се, човече, идвам при теб!

Втурва се да прекоси улицата, без да види приближаващата се кола, чийто шофьор е безпомощен да направи каквото и да било, освен да отмине; най-сетне разбира причината за злополуката — разбира се, главният виновник е старецът, който страда от болестта на Алцхаймер в ранен стадий и изобщо не трябва да сяда зад волана, но има и друга причина. До този момент е било обгърната в мрака, последвал удара, но сега е съвсем ясна — той е видял Дудитс и е хукнал към него, забравяйки да се огледа.

Съзира още нещо — подобие на капана за сънища, свързващ в едно цяло времето, изминало от 1978 година, когато за пръв път видяха Дудитс Кавел, както и бъдещето.

С крайчеца на окото си вижда как слънчевите лъчи се отразяват от стъклото. Някаква кола се приближава, и то с висока скорост. Минувачът, който стои до него на тротоара, господин Аз нищо не казах, надава вик: „Внимавай, човече, внимавай!“, но Джоунси не му обръща внимание. Защото на тротоара до Дудитс стои елен — прекрасно животно, голямо почти колкото човек. Миг преди линкълнът да го блъсне, Джоунси вижда, че ленът наистина е човек с оранжева шапка и оранжево яке като на сигналист. На рамото си като отвратителен талисман за късмет носи безкраката невестулка с грамадните черни очи. Опашката й — е обвита около шията на човека. „Господи, как можах да го взема за елен?“ — пита се Джоунси, сетне линкълнът го блъска и той се просва на платното. Чува приглушен звук, когато тазобедрената му кост се счупва.

2

За добро или за зло този път не го обгръща мрак — на Алеята на спомените са монтирани стълбове със силни неонови лампи. Ала кадрите от филма са несвързани, сякаш на обяд монтажистът е пийнал малко