Ненадейно с ужас осъзнава, че става, отхвърля завивките и става от леглото и макар да чувства как се отварят шевовете на хълбока и на корема му, как по бедрото му шурва кръвта на непознат донор и намокря космите на слабините му, той прекосява стаята, без дори да накуцва, а под слънчевата светлина, нахлуваща през прозореца, вижда сянката си на пода (слава Богу, вече не прилича на някой от сивчовците, които вече са мъртви), сетне отваря вратата. Незабелязано преминава по коридора покрай носилка на колелца, върху която е оставена подлога, покрай две медицински сестри, които разглеждат някакви снимки и се заливат от смях, насочвайки се към стаята, от която се чува монотонният глас. Неспособен е да спре, разбира, че е обвит от облака. Не от черно-червения облак, който и Пит, и Хенри са доловили — този облак е сив и той се носи сред него като уникална частица, непроменена от влиянието на сивата маса, като си мисли: „Именно мен търсят. Изглежда невероятно и безсмислено, но именно мен търсят. Защото… изглежда, облакът не може да ме промени?“
Да, май наистина е така.
Минава покрай три отворени врати, четвъртата е затворена. Върху нея има табела с надпис: „ВЛЕЗ. ТУК НЯМА ЗАРАЗА. IL N’Y A PAS D’INFECTION ICI“.
„Нагла лъжа — мисли си Джоунси. — Круз, Курц или каквото там му е името, може да е умопобъркан, но за едно има право — наистина има зараза.“
Кръвта се стича по бедрото му, долнището на пижамата му вече е обагрено в червено ( „Червеното вино вече се лее“ — както казваха едновремешните коментатори на боксовите мачове), но не чувства никаква болка. Нито пък се страхува от заразата. Той е необикновен, единствен по рода си… облакът може само да го носи със себе си, не и да го промени. Той отваря вратата и влиза.
Изненадва ли се, когато вижда на леглото проснат сивия човек с големите черни очи? Ни най-малко. Та нали когато за последен път го е видял в Бърлогата, главата на глупчото се взриви? В интерес на истината при това положение всеки би се озовал в болницата. Сега обаче главата му си е на мястото — наистина съвременната медицина прави чудеса.
Стаята е истински развъдник на червеникаво-златистата плесен, която покрива пода, перваза на прозореца, щорите; обвива дори лампата на тавана и бутилката (Джоунси предполага, че е пълна с гликоза), прикрепена към стойката; от валчестата дръжка на вратата на банята се спускат червеникаво- златисти израстъци, които са пропълзели и по крака на леглото.
Когато наближава сивото същество, което е завито с чаршаф до неокосената си тясна гръд, Джоунси забелязва, че върху нощното шкафче има само една картичка с пожелания за скорошно оздравяване. Под карикатурата, изобразяваща печална костенурка с лейкопласт на черупката, се мъдри надпис с големи букви: „ОТ СТИВЪН СПИЛБЪРГ И ВСИЧКИ ТВОИ ПРИЯТЕЛИ В ХОЛИВУД“.
„Това е сън, изпълнен с типичните необясними каламбури и шеги, известни само на посветените“ — мисли си той, но знае, че се самозаблуждава. Съзнанието му смесва фактите и понятията, смачква ги на пюре, за да бъдат преглътнати по-лесно, което е типично за сънищата; минало, настояще и бъдеще се преплитат, което също се случва само в сънищата, ала той знае, че не бива да го приема с лека ръка, самозалъгвайки се, че изживяването е само несвързана приказка, съчинена от подсъзнанието му. Уверен е, че някои епизоди наистина са се случили или се случват.
Странното създание не откъсва от него изпъкналите си очи. След секунда под чаршафа нещо се размърдва, отдолу изпълзява червеникавото животно, наподобяващо невестулка, което е убило Бобъра. Втренчено наблюдава Джоунси, то изпълзява нагоре, като си помага с опашката, и се свива на кълбо върху възглавницата до тясната глава на човекоподобното същество. „Хич не е чудно, че Маккарти се чувстваше зле“ — казва си Джоунси.
Кръвта, която продължава да се стича по бедрата му, е лепкава като мед и гореща като огън. Пада на едри капки на пода и човек би си помислил, че много скоро върху нея ще поникне цяла колония плесени, което обаче няма да се случи. Джоунси знае, че втори като него няма. Облакът може да го носи със себе си, не и да го промени.
„Тук не се тупка! — хрумва му, след секунда мислено добавя: — Шшшшт, запази го в тайна!“
Сивото създание апатично вдига ръка за поздрав. Тя има само три дълги пръста със светлорозови нокти, изпод които се процежда жълтеникава гной. Отвратителната течност се е събрала и в бръчките на лицето му, както и в ъгълчетата на очите му.
Наистина си закъсал — казва му Джоунси. — Ако ти инжектират малко „Драно“34 или лизол, ще те избавят от…
Внезапно му хрумва ужасяваща мисъл, която така го разтърсва, че е неспособен да се възпротиви на силата, тласкаща го към леглото. След миг краката му отново се раздвижват, стъпалата му оставят червени дири.
Нали няма да ми изпиеш кръвта като някой вампир?
Съществото на леглото се усмихва, без устните му да помръдват: Ние сме… вегетарианци, както бихте се изразили.
И Баузъра ли? — посочва Джоунси към безкраката невестулка, чиито устни се разтягат в гротескна усмивка, разкриваща страховитите й остри зъби. — И тя ли е вегетарианка?
Знаеш, че не е — отвръща сивото същество, а процепът, който му служи вместо уста, отново не се раздвижва — страхотен вентрилоквист е, няма спор. От някой цирк биха му дали луди пари да участва в програмата. — Но знаеш още, че не може да ти причини зло.
Защо? По какво се различавам от другите хора?
Умиращото сиво същество (ясно като бял ден е, че умира, загнилите му вътрешности причиняват постепенно разлагане на тялото) не отговаря, а Джоунси мислено повтаря: „Тук не се тупка!“ Нещо му подсказва, че сивчото би дал мило и драго да прочете именно тази му мисъл, обаче няма да му се отвори парашутът; способността да прикрива мислите си е част от онова, което го различава от останалите, прави го уникален, затова единственият му коментар е vive la diffѐrence!, но за всеки случай не го изрича гласно.
В какво се изразява разликата?
Кой е Дудитс? — пита сивчото и след като не получава отговор, отново се усмихва, без устните му да помръднат. — Ето, виждаш ли, и двамата се интересуваме от отговори, които другият не желае да даде. Предлагам да ги оставим настрана, но обърнати, за да не се виждат. Ще бъдат… каква е думата? Онази, която използвате при играта.
Криб35 — отговаря Джоунси. Вече долавя натрапчивата миризма на разлагаща се плът. Позната му е от онази нощ, когато беше полепнала по Маккарти. За кой ли път с горчивина си казва, че е трябвало да го застреля, да го убие и да остави безжизненото му тяло на снега под чакалото, монтирано сред клоните на кленовото дърво. Тогава и плесента, разпространяваща се в него, щеше да загине.
Точно така, криб — повтаря сивият. Капанът за сънища сега е тук — закачен е на тавана и бавно се върти над главата на съществото. — Ще оставим настрана онези карти, които искаме да запазим в тайна, и ще ги преброим малко по-късно.
Какво искаш от мен?
Сивото човече го наблюдава втренчено, без нито веднъж да премигне. Пък и едва ли би могло, след като няма клепачи, нито мигли.
Нито клепачи, нито мигли — повтаря то, само че с гласа на Пит. — Кой е Дудитс?
Джоунси така се стъписва, като чува гласа на Пит, че за едно бройка не отговаря… замалко е щял да попадне в капана, заложен от сивия хитрец. Независимо че е на прага на смъртта, съществото е умно и изобретателно. Джоунси си казва, че трябва да бъде нащрек и да внимава какво говори. Изпраща на сивия изображение на една кафява крава с табелка, провесена на шията. Надписът на табелката гласи: „КРАВАТА
