Капан за сънища

малко вдясно от курса, който следваше господин Сив.

— Натам е — промълви. — Натам е север. Ориентирай се по ей онази скала с боровото дърво по средата. Виждаш ли я?

Да, виждам я. — Сивият се обърна и отново включи двигателя на моторната шейна. Джоунси се запита колко ли гориво е останало в резервоара.

— Ще ми позволиш ли да сляза? — попита Пит, но въпросът му имаше друго значение: „Ще ми позволиш ли да умра?“

Не!

Отново потеглиха. Пит, който с всяка изминала минута губеше сили, отново се вкопчи в якето на Джоунси.

11

Заобиколиха високата скала, а когато се озоваха на билото на най-високия хълм след нея, Сивият отново спря шейната, за да се консултира с новия си водач, който беше заменил „прожектора“. След като Пит му даде нови указания, потеглиха по тесен път, който водеше на северозапад. Дневната светлина все по-бързо гаснеше. Веднъж чуха бръмченето на приближаващи се хеликоптери — може би бяха два или най-много четири. Господин Сив рязко насочи шейната в крайпътните храсталаци, без да обръща внимание на тънките вейки, които израниха до кръв лицето на Джоунси. Пит отново политна назад и падна. Синият изключи двигателя на моторната шейна, после завлече стенещия човек сред най-гъстите храсти. Изчака преминаването на хеликоптерите, но Джоунси усети как извънземният прониква в съзнанието на един от пилотите — може би проверяваше дали Пит не го е излъгал. След като вертолетите отлетяха на югоизток, вероятно завръщайки се в базата, господин Сив включи двигателя на шейната и отново потеглиха. От небето започна да се сипе сняг.

След час спряха пред друго възвишение, а Пит за трети път падна от шейната, само че сега се изтъркаля настрани. Вдигна глава, ала лицето му вече почти не се виждаше под гъстата космическа растителност. Помъчи се да каже нещо, но не успя — червеникавият мъх не само беше полепнал по езика му, но запълваше устната му кухина.

Не мога, човече! Не мога повече! Моля те, остави ме на мира!

— Добре — заяви Сивият. — Вече не си ми необходим.

Пит! — изкрещя Джоунси, после се обърна към похитителя си: — Не! Недей!

Разбира се, онзи изобщо не му обърна внимание. За миг на Джоунси му се стори, че вижда разбиране в незасегнатото око на приятеля си. Разбиране и облекчение. През този миг той още можеше мислено да се свързва с Пит, който беше негов приятел от детинство, който обичаше да застава пред гимназията и с длан да прикрива устата си, сякаш пуши цигара, който мечтаеше да стане астронавт и да види света, кръжейки с космически кораб около Земята, който бе един от четиримата, спасили Дудитс от проклетите грубияни.

Усещането продължи не повече от секунда. Сетне почувства как нещо изскочи от съзнанието на Сивия, при което червено-златистата растителност върху Пит не само се раздвижи, но се сви. С ужасяващо пращене в черепа му зейнаха пет-шест пукнатини. Лицето му — по-точно онова, което беше останало от лицето му — се съсухри, и за частица от секундата той се превърна в немощен старец. Падна по корем, силният сняг започна да го затрупва.

Мръсник!

Господин Сив посрещна с мълчание гневното възклицание на Джоунси — изражението му подсказваше, че му е безразлично как го наричат. Обърна се напред, ала в този момент непрекъснато усилващият се вятър внезапно стихна, сред снежната завеса се отвори пролука. На около осем километра на северозапад от мястото, на което се намираха, Джоунси видя движещи се светлини. Не бяха „прожектори“, а фарове на превозни средства. На камиони, които се движеха в колона по магистралата. Сигурен бе, че няма леки коли, а само камиони. Този район в Мейн вече беше подчинен само на военните.

Теб търсят, гаднико! — процеди миг преди моторната шейна отново да потегли. Пролуката в снежната завеса изчезна и камионите вече не се виждаха, но навярно Сивият лесно щеше да намери магистралата. С помощта на Пит се беше добрал до карантинната зона, в която хората се чувстваха в безопасност. За по-нататъшното си предвижване разчиташе на Джоунси, защото Джоунси беше различен, а най-важното — не бе засегнат от заразата. Незнайно защо плесента не се разпространяваше върху него.

Никога няма да им се изплъзнеш! — заяви.

Грешиш — възрази господин Сив. — Ние винаги умираме и оцеляваме. Винаги губим и винаги печелим. Дори да не ти харесва, Джоунси, трябва да се примириш с мисълта, че ние сме бъдещето.

Ако е вярно, това е най-убедителната причина да живеем с миналото — отговори единственият и неповторим Гари Джоунс, но не получи отговор. Съществото, наречено господин Сив, вече го нямаше, сляло се бе с облака. Останала бе само честица от него, която използваше двигателните способности на гостоприемника си, за да насочи моторната шейна към магистралата. А Джоунси, който беше безпомощно оръдие за изпълнение на неизвестната му мисия, изпитваше поне малка утеха при мисълта, че похитителят не знае как да се добере до онази мъничка и последна частица от него, скрита в бившата канцелария на братята Тракър. И още, че Сивият не знаеше за Дудитс, неизвестно му бе и значението на фразата „Тук не се тупка!“.

Нямаше да му позволи да го научи.

Поне засега.

Тринайсета главаПред магазинчето на Гослин

1

Според Арчи Пърлмътър, някогашен отличник на гимназиалния випуск, удостоен с честта да произнесе речта от името на всички абитуриенти (темата беше „Предимствата и отговорностите на демокрацията“), някогашен скаут, ревностен презвитерианец и възпитаник на военната академия „Уест Пойнт“, „Супермаркетът на Гослин“ вече изглеждаше нереален. Сега към постройката бяха насочени мощни прожектори, които й придаваха вид на филмов декор. И то не декор за какъвто и да било филм, а за епична творба на Джеймс Камерън, при заснемането на която само разходите за изхранването на екипа са толкова големи, че биха осигурили прехраната за всички хаитяни в продължение на две години. Дори постепенно усилващият се снеговалеж не помрачаваше светлината, нито променяше илюзията, че всичко — от прогнилата дървесина на постройката, двата килнати димоотвода на покрива, да единствената ръждясала бензинова колонка отпред — е само част от декора.

„Това е краят на първа сцена — мислеше си Пърли, докато крачеше бързо, пъхнал под мишница неизменния си списък със задачи. (Арчи Пърлмътър се мислеше за човек с артистична натура, чиито произведения биха могли да имат голям успех и да му донесат много пари.) Нов кадър. Намираме се в магазинче в оскъдно населен район. Местните старчоци са насядали около кюмбето — не около малкото, което е в канцеларията на Гослин, а около по-голямото в самия магазин — а навън се сипе сняг. Обсъждат странните светлини в небето… изчезналите ловци… сивите човечета, които неколцина души са видели да се крият в гората. Собственикът на магазинчето — героят е известен като старият Роситър — смръщва вежди. «Ама и вас си ви бива — промърморва с типичния си местен диалект, — чешете си езиците като някои бабички!»; в този момент всичко наоколо се озарява от силна светлина (също като във филма «Близки срещи с третия вид») и някакъв неидентифициран летящ обект се приземява наблизо. От него мигом изскачат кръвожадни извънземни, стрелящи със смъртоносните си лъчеви оръжия. Случващото се е като в «Денят на независимостта», само че действието се разиграва в горите на Джеферсън Тракт!“

Придружаваше го Мелроуз, третият помощник-готвач, който полагаше големи усилия да върви редом с