изключение на едного — се бяха скупчили един до друг, сякаш взаимната близост ги успокояваше. Онзи, който стоеше настрани, беше висок и кльощав човек с големи очила, които му придаваха вид на бухал. Бродски отмести поглед от обречения бухал и се втренчи в Ънъдрхил.
— Няма ли да загазя заради онуй, дето ви разказах? Обещавате ли, че няма да ме изпратите при психиатър?
И двамата не подозираха, че човекът със старомодните очила с рогови рамки всъщност е психиатър.
— Няма да… — подхвана Оуен, в този миг от караваната на Курц се разнесе изстрел, последван от писъци.
— Шефе? — прошепна Бродски. Ъндърхил не го чу, но разбра думата по движението на устните му. — Оооо, мамка му!
— Изчезвай. Не ти влиза в работата! — кресна Оуен.
Механикът втренчено го изгледа, поколеба се, навлажни с език устните си. Ъндърхил окуражително му кимна, опитвайки се да създаде впечатление, че всичко е наред, че не се е случило нищо необичайно. Вероятно успя да заблуди механика, който също кимна и се отдалечи.
От караваната, на чиято врата беше прикрепен лист с написано на ръка послание („ЗА ПОДЧИНЕНИ ВХОД ЗАБРАНЕН“), продължаваха да се разнасят писъци. Оуен неохотно тръгна към леговището на Курц; когато мина край хората, затворени като добитък в заграждението, човекът с очилата се провикна:
— Хей! Хей, ти! Ела насам. Имам да ти кажа нещо важно!
„Да бе! — помисли си Ъндърхил и дори не забави крачка. — Бас държа, че историята ти е много покъртителна и че ще изложиш поне хиляда причини веднага да бъдеш освободен!“
— Оувърхил? Не, Ъндърхил! Така се казваш, нали? Разбира се, фамилията ти е Ънвдърхил. Имам да ти кажа нещо — важно е и за двама ни.
Оуен спря като ударен от гръм, въпреки че от караваната продължаваха да се разнасят писъци, придружени от ридания. Случило се беше нещо ужасно, но поне нямаше убити. Приближи се до оградата и внимателно огледа човека с очилата. Непознатият беше кльощав и трепереше като лист, макар да носеше пухено яке.
— Важно е за Рита — изкрещя, надвиквайки рева на двигателите. — Също и за Катрина. Изговарянето на имената очевидно изтощи човека, приличащ на книжен плъх, сякаш бяха тежки камъни, които бе извадил от дълбок кладенец, ала Оуен толкова се слиса, като чу един непознат да произнася имената на дъщеря му и на съпругата му, че изобщо не забеляза умората му. Изпитваше непреодолимо желание да се приближи до оградата и да попита очилатия откъде знае тези имена, но в момента не разполагаше с време — имаше среща. Пък и фактът, че засега никой не беше убит, не означаваше, че няма да има убийство.
Втренчено изгледа непознатия зад телената ограда, за да запомни лицето му, после забърза към караваната с надписа на вратата.
3
Пърлмътър беше чел „Сърцето на мрака“, беше гледал „Апокалипсис сега“ и место си казваше, че името Курц е някак прекалено подходящо. Готов бе да се обзаложи на сто долара (голяма сума за човек с неговата артистична натура, който по принцип не се обзалагаше), че това не е истинското име на шефа, че той се казва Артър Холсопъл или Дагуд Елгарт, може би дори Пади Малоуни. Всичко друго, не и Курц. Най-вероятно изборът на името беше поза или реквизит като например 45-калибровия револвер със седефена дръжка на генерал Джордж Патън. Хората от екипа, някои от които бяха служили под негово командване по време на операция Пустинна буря, твърдяха, че той е съвсем откачен, и Пърлмътър напълно подкрепяше мнението им. Смяташе, че шефът е луд като Патън. Или казано с други думи — луд, но лукав като лисица. Може би докато се бръснеше сутрин, упорито се взира в отражението си и се упражнява да шепне: „Ужасът, ужасът“, подражавайки на Марлон Брандо.
Ето защо Пърли се чувстваше разтревожен, но не повече от обичайното, когато заедно с третия помощник-готвач влязоха в караваната на командира. Пък и Курц, който седеше само по дълги гащи на тръстиковия люлеещ се стол в отделението, служещо като дневна, изглеждаше съвсем спокоен. Тъй като в караваната беше много горещо, той бе свалил гащеризона си и го беше закачил от вътрешната страна на входната врата. На облегалката на стола висеше на ремък кобурът с оръжието му — не беше 45-мелимитров револвер със седефена дръжка, а деветмелиметров автоматичен пистолет.
Електронните устройства вече работеха. Факсовият апарат на бюрото бълваше листове хартия, на всеки петнайсет секунди компютърът „Макинтош“ с бодър механичен глас произнасяше: „Имате поща“. От трите радиостанции се разнасяше пращене и множество гласове. На стената зад бюрото, облицовано с имитация на чамово дърво, бяха окачени две рамкирани фотографии. Също като табелката на вратата Курц винаги ги носеше със себе си. На едната с надпис „ИНВЕСТИЦИЯ“ беше заснет младеж с униформа на бойскаут, надарен с ангелска красота, който бе вдигнал дясната си ръка с изпънати три пръста — поздравът на бойскаутите. Другата, носеше названието „ДИВИДЕНТИ“, представляваше въздушна снимка на Берлин, направена през пролетта на 1945 година. Виждаха се само две-три оцелели сгради, всичко наоколо беше в руини.
Курц небрежно махна към бюрото:
— Не обръщайте внимание, момчета. Много шум за нищо, както се казва. Фреди Джонсън се занимава с тази работа, но го изпратих да хапне нещо. Казах му да не бърза, да си вземе първо, второ и трето, защото положението тук… момчета, положението е горе-долу… ОВЛАДЯНО! — Удостои ги със свирепа усмивка, навремето патентована от Франклин Делано Рузвелт, и отново се залюля на стола. Кобурът с пистолета се залюля като махало.
Мелроуз плахо се усмихна, Пърлмътър последва примера му, но много по-уверено. Най-сетне беше прозрял истината за Курц — шефът беше само един екзистенциален позьор. Толкова беше доволен от откритието си, че се поздрави заради проницателността си. Хуманитарното образование не е от особена полза, когато се стремиш да направиш кариера в армията, но все пак ти дава известни предимства, едно от които е да измисляш засукани фрази.
— Единствената заповед, която дадох на лейтенант Джонсън — пардон, при тази операция военните звания са забранени — та единствената заповед, която дадох на
Кимването на Мелроуз беше плахо като усмивката му. Пърлмътър снизходително наклони глава. Беше сигурен, че също като името и набожността, с която шефът толкова парадира, е само прах в очите на хората.
Курц продължаваше да се люлее, без да откъсва поглед от двамата си подчинени, които стояха сред локвички от разтопен сняг.
— Най-искрените молитви отправят децата — продължи след няколко секунди мълчание. — Толкова са простодушни, съгласни ли сте? „Бог е велик, Бог е всемогъщ, да му благодарим за хляба ни насъщен.“ Прекрасно е, нали?
— Да, оба… — подхвана Пърли.
— Затваряй си плювалника — усмихнато го прекъсна Курц, все така полюшвайки се на стола. Кобурът с пистолета също продължаваше да се полюшва. Курц отмести погледа си към Мелроуз: — А ти какво мислиш, момче? Не е ли прекрасна тази кратичка молитва?
— Да, съ…
— Да вземем за пример „Allah akhbar“, както казват нашите приятели арабите, и което означава „Велик Аллах“. Има ли нещо по-искрено от тази фраза? Улучва право в десятката, както се казва.
Двамата младежи мълчаха. Курц вече се люлееше по-бързо, пистолетът също, а Пърлмътър изпита същото тревожно предчувствие като сутринта, което се беше разсеяло с пристигането на Оуен Ъндърхил. Вероятно поведението на Курц отново бе само позьорство, но все пак…
— Или пък Мойсей и горящия храст36! — възкликна Курц, а продълговатото му грозновато лице се озари от безумна усмивка. — „С кого говоря?“ — пита Мойсей, а Господ му разправя какви ли не бабини деветини. Голям майтапчия е този Господ, нали? Господин Мелроуз,
