Джоунси безмълвно се взираше през прозореца на бившата канцелария, превърнала се в негова килия. Усеща ръцете на Пит, които са го прегърнали през кръста — приятелят му се държи най-вече, защото се подчинява на инстинкта за оцеляване, както почти сразен боксьор се вкопчва в съперника си, за да не падне на ринга. Главата, която се опира на гърба му, тежи като камък. Пит се е превърнал в истински развъдник на червеникаво-златистата плесен — наоколо е студено, а неговото тяло — топло и предлага идеални условия за развитие на растителността. Но за какво е притрябвал Пит на господин Сив, Джоунси няма дори най-бегла представа.
„Прожекторът“ продължава да ги води по пътя още около километър, сетне изведнъж се отклони към гората. Плъзна се между два високи бора и изчака пътниците, като се въртеше на сантиметри от заснежената земя. Джоунси чу как Сивият нареди на Пит да се държи здраво.
Полярната котка с ръмжене се заизкачва по някакво хълмче, шейната оставяше дълбоки следи и вдигаше облаци от сняг. Когато навлязоха в гората, често попадаха на места, на които почти нямаше снежна покривка; там веригите на Полярната котка гневно тракаха върху замръзналата камениста земя, скрита под тънък слой почва и борови иглички. Сега се движеха на север.
След десет минути шейната попадна на участък, покрит с гранит и отскочи, а Пит изкрещя и се катурна назад. Сивият спря шейната. „Прожекторът“ също престана да се движи и въртейки се, увисна над снега. На Джоунси му се стори, че светлината му едва забележимо е помръкнала.
— Ставай! — заповяда господин Сив. Беше се обърнал на седалката и се взираше в падналия човек.
— Не мога! — изстена Пит. — Свършено е с мен, човече. Не…
Изведнъж нададе вой и се замята на земята, а ръцете му — едната обгорена, другата — осакатена, се гърчеха.
Господин Сив изобщо не му обърна внимание, а с убийствено безразличие продължи да наблюдава Пит, в чиято плът все по-дълбоко се вкопаваше космическата растителност. Най-сетне Джоунси почувства, че Сивият отслабва хватката си. Олюлявайки се, Пит се изправи на крака. На страната му имаше нова порезна рана, която вече се изпълваше с червеникаво-златистата плесен. Изглеждаше замаян, потъмнелите му очи бяха насълзени. Повторно възседна моторната шейна и отново се хвана за кръста на Джоунси.
Изглежда, този път вниманието на господин Сив беше заето с друго, защото не се намеси в безмълвната размяна на реплики. Огненото кълбо, което вече не блестеше така ярко, но продължаваше да се движи бързо, отново се понесе на север… по-точно в посока, която според Джоунси беше северна. Откакто моторната шейна слаломираше между дървета, високи храсти и остри скали, беше загубил ориентация. Някъде зад тях непрекъснато се чуваха изстрели, все едно някой се упражняваше в стрелба по подвижна мишена.
10
След около час Джоунси най-сетне разбра защо Сивият си е направил труда да вземе Пит със себе си. Случи се в мига, в който прожекторът, чиято светлина постепенно отслабваше, напълно угасна. Явлението беше придружено от изпукване, като че някой спука надут хартиен плик, облаче прах се спусна на земята.
Намираха се на билото на хребет, обрасъл с дървета, извисяващ се посред Бог знае къде. Пред тях беше гъсто заселената долина, покрита с дебела снежна пелена, отвъд нея стърчаха ерозирали хълмове и се простираха мочурища, не се виждаше нито една светлинка. А като капак започваше да се свечерява.
Пит отговори с глас, в който се прокрадваха умора и отчаяние.
— Откъде да знам? Как да се ориентирам, като не се вижда залязващото слънце? Отгоре на всичко едното ми око е съвсем прецакано.
Сивият обърна глава и Джоунси видя, че лявото око на приятеля му липсва. Клепачът бе силно повдигнат и му придаваше глуповато изражение на изненада. В очната кухина беше пораснала истинска джунгла от космическата растителност. По-дългите филизи провисваха от вдлъбнатината и гъделичкаха страната на Пит, покрита с набола брада. Други бяха преплетени в оредяващата му коса като червеникаво- златисти кичури.
— Може би — промърмори Пит. — А може би не желая да ти покажа посоката.
— Защото твоите желания са вредни за нас, грознико! — отсече Пит, при което Джоунси изпита абсурдно чувство на гордост.
После се случи нещо, което заличи всички негови чувства освен ужаса. Растителността в очната кухина сякаш потръпна. Пит изкрещя и закри с длани лицето си. За миг, който му се стори цяла вечност, Джоунси си представи как червеникаво-златисти пипала проникват в мозъка на приятеля му и се разперват като силни пръсти, стискащи сива гъбеста маса.
Плесента престана да си движи. Пит отпусна ръце. Лицето му (доколкото се виждаше изпод червеникаво-златистата растителност) беше бледо като платно.
— Къде си, Джоунси? — попита. — Има ли място и за мен?
Отговорът, разбира се, беше отрицателен. Единственият и неповторим Гари Джоунс неи проумяваше какво му се е случило, но знаеше, че оцеляването му — едничкото останало зрънце от истинската му същност — някак си зависи от оставането му в бившата канцелария. Сигурен бе, че ако само открехне вратата, завинаги ще изчезне.
Пит кимна и промърмори:
— Така и предполагах. — Сетне се обърна към другия: — А ти престани да ми причиняваш болка.
Сивият се взираше в него през очите на Джоунси, без да обещава каквото и да било.
Пит въздъхна, вдигна обгорената си ръка, протегна пръст. Затвори очи и започна да поклаща пръста си… напред-назад, напред-назад… В този момент Джоунси почти проумя всичко. Как се казваше онова момиченце? Май фамилията й беше Рикънхауър. Да, точно така. Не си спомняше името й, но кой би забравил толкова трудна за произнасяне дума като Рикънхауър? Тя също бе възпитаничка на училището „Мери М. Сноу“ или другояче казано Академията за олигофрени, макар ме с Дудитс бяха от различни випуски. Когато малката посещаваше Академията за олигофрени, той вече беше прехвърлен в училището за професионална подготовка. А Пит? Пит беше известен със способността си да си спомня всичко с най-незначителните подробности, но след като се запознаха с Дудитс…
Думите нахлуха в съзнанието на Джоунси, докато стоеше до прозореца на мръсната си килийка и наблюдаваше света, който му бяха откраднали… всъщност не бяха думи, а отворени гласни, притежаващи необикновена мелодичност и красота:
Пит, който изглеждаше някак унесен, но и изумен, бе потвърдил, че я вижда, после замахва с пръст както сега.
Пръстът престана да се поклаща, само връхчето му едва забележимо вибрираше, подобно на лескова пръчка за откриване на подпочвени води, която е попаднала на водоизточник. Сетне Пит посочи хребета
