Капан за сънища

въздържа да не изкрещи — но успява да скрие тази мисъл от облака, заобикалящ мъничкото, останало от истинското му „аз“. Почти сигурно е, че го вижда за последен път — Хенри едва ли ще излезе жив от тази гора.

Искрено съжалява, че не е имал възможност да се сбогува с него.

7

Не знам кой е заснел този филм — заявява Джоунси, — но във веси случай няма смисъл хората от творческия екип да си подготвят смокингите за официалното раздаване на Оскарите. Всъщност…

Оглежда се и вижда само заснежени дървета. Втренчва се пред себе си, ала пред очите му като дълга лента се размотава Просеката, а моторната шейна вибрира между бедрата му. Никога не е бил в болницата, нямало е никакво сиво човече. Всичко е било само сън.

Не, отново греши. Наистина се намира в стая. Но не е в болницата. Няма легло, телевизор, стойката за системи също липсва. Всъщност няма нищо освен табло за съобщения, на което са прикрепени карта на северния район на Нова Англия с отбелязани определени маршрути — маршрутите, следвани от ловците — и моментална снимка на девойка в юношеска възраст — полата й е запретната, между бедрата й се виждат златисти косми. Той гледа Просеката през прозореца. Нещо му подсказва, че това е прозорецът на болничната му стая. Но там имаше нещо, което го смущаваше. Наложило се бе да се махне, защото…

„Защото ме дебнеше опасност — мисли си… макар че нито тук, нито където и да било е безопасно за него. И все пак… в тази стая се чувства мъничко по-сигурен. Това е последното убежище и той го е украсил със снимката, която май всичките четирима се надяваха да видят, когато през далечната 1978 година преминаха по онази алея. Снимката на Тина Джийн Слопингър или както там й беше името. — Някои от преживяванията ми бяха действителни… Възстановени спомени, както бе казал Хенри. Мисля, че наистина видях Дудитс в деня на злополуката. Затова прекосих улицата, без да се огледам. Колкото до сивото същество… сега аз съм господин Сив, нали? С изключение на една част от мен, намираща се в прашната и безинтересна стая, чийто под е осеян с използвани презервативи, а на таблото е прикрепена снимка на момиче, сега съм господни Сив. Вярно ли е?“

Не получава отговор. Което само по себе си е най-красноречивият ответ.

Но как се е случило? Как съм се озовал тук? И защо? Каква е причината?

Отново никой не му отговаря, а най-страшното е, че и той е в невидение. Приятно му е, че се намира някъде, където още може да бъде самият себе си, изпитва удивление с каква лекота останалата част от живота му е била похитена. За кой ли път горчиво съжалява, че не е застрелял Маккарти.

8

Мощна експлозия разтърси деня и макар взривът да беше избухнал на километри разстояние, беше толкова силен, че снегът, започна да се свлича от клоните на дърветата. Съществото на моторната шейна дори не се озърна. Знаеше какво се е случило. Войниците са взривили космическия кораб. Плесента е унищожена.

След няколко минути пред погледа му се появи заслонът. Пит лежеше в снега, единият му крак още беше затиснат от падналия покрив. Изглеждаше мъртъв, но не беше. Съществото чуваше мислите му — човекът на снега знаеше, че дори да се престори на мъртъв, номерът няма да мине. Когато то спря шейната и изключи двигателя, Пит вдигна глава и печално се усмихна, разкривайки малкото си останали зъби. Левият ръкав на канадката му беше почернял, материята сякаш се беше разтопила. Четирите пръста на дясната му ръка бяха счупени. По кожата му, доколкото се виждаше, разбира се, беше плъзнала плесента.

— Ти не си Джоунси — каза. — Какво направи с Джоунси?

— Ставай, Пит — подкани го Сивият.

— Няма да отида никъде с теб. — Човекът на снега вдигна осакатената си ръка, чиито пръсти, наподобяващи на прекършени пръчки, бяха покрити с червеникаво-златиста растителност, и избърса челото си. — Чупката оттук! Яхвай понито си и се разкарай!

Господин Сив сведе главата си, която доскоро беше на Джоунси (Доунси наблюдаваше сцената през прозореца на някогашната канцелария на братята Тракър, неспособен да помогне или да промени хода на събитията), и се втренчи в безпомощния човек на снега. Пит закрещя, тъй като мъхът по цялото му тяло започна да се вкоренява още по-дълбоко в мускулите и в нервите му. Докато се мяташе от непоносимата болка, стъпалото му се измъкна изпод ината и без да престава да крещи, той се сви на кълбо. От устата и от носа му отново шурна кръв. Нададе нов писък, при което изхвръкнаха още два зъба.

— Ставай, Пит!

Безпомощният човек избухна в ридания, притисна до гърдите си осакатената си дясна ръка и се помъчи да стане. Първият опит беше пълен провал и той отново се просна на снега. Сивият безмълвно го наблюдаваше, без да слезе от моторната шейна.

Джоунси усети болката, отчаянието и нечовешките болки, които изпитваше приятелят му. Най- ужасяващ му се стори страхът, затова реши да рискува.

— Пит!

Шепотът беше едва доловим, но Пит го чу. Вдигна глава и Джоунси видя изкривеното му от болка лице, покрито с плесен. Изтръпна, когато приятелят му навлажни устните си с език, също обрасъл с отвратителната растителност, пренесена от космоса. Навремето Пит Мур мечтаеше да стане астронавт. Навремето се беше изправил срещу много по-големи от него момчета, за да защити едно безпомощно създание. Не заслужаваше подобна съдба.

Тук не се тупка!

Пит се усмихна, макар че лицето му беше разкривено от болката. Беше едновременно прекрасно и сърцераздирателно. Този път успя да се изправи на крака и закуцука към моторната шейна.

Джоунси, който още се намираше в бившата канцелария, в която е затворник, видя как валчестата дръжка на вратата се превърта наляво-надясно.

Какво означава това? — попита господин Сив. — Какво означава че „тук не се тупка“? Какво търсиш тук? Хайде да се върнем в болницата и да погледаме телевизия. Всъщност как изобщо се озова на това място?

Ред беше на Джоунси да си спести отговора и той го стори с огромно удоволствие.

Ще разбера — заяви Сивият. — Ще проникна вътре, когато му дойде времето. Дълбоко грешиш, ако си въобразяваш, че вратата, която си залостил, може да ме спре.

Джоунси благоразумно си замълча — нямаше смисъл да предизвиква съществото, което се беше настанило в тялото му — макар да знаеше, че не греши. От друга страна, не смееше да напусне убежището си; сигурен бе, че опита ли, ще бъде погълнат. Бе само зрънце, пренесено от облака, парченце несмляна храна в стомаха на извънземното.

Каза си, че е най-добре да си мълчи и да действа благоразумно.

9

Пит се качи на шейната зад господин Сив и обгърна кръста на Джоунси. След десетина минути минаха край преобърнатия джип и Джоунси разбра защо Пит и Хенри толкова са се забавили на връщане от магазина. Цяло чудо бе, че са останали живи. Щеше му се да огледа скаута, но Сивият не намали скоростта и шейната продължи да се плъзга по заснежения път, оставяйки дълбоки дири.

На около пет километра разстояние от преобърнатия джип се издигаше хълмче; когато го превалиха, Джоунси видя жълто-бяло кълбо от светлина, увиснало на около трийсет сантиметра височина над пътя, което сякаш ги чакаше. Изглеждаше нажежено като електрожен на заварчик, но очевидно впечатлението беше илюзорно, защото снегът под него изобщо не се бе разтопил. Почти беше сигурен, че това е едно от огнените топки, които с Бобъра бяха видели да подскача сред облаците над животните, бягащи от Дерето.