когато полякът го свали пред вратата на апартамента му.
Хол отиде направо под душа. Мисълта за Уорик не го изоставяше, опитваше се да разбере с какво го привлича надзирателят, защо се чувстваше свързан с него.
Заспа веднага, щом главата му докосна възглавницата, но сънят му бе тежък и неспокоен: сънуваше плъховете.
Един часа през нощта, сряда.
Работата с маркучите се оказа много по-лесна.
Не можеха да започнат, преди бригадата по разчистването да е свършила. Доста често изпреварваха колегите си и имаха време да изпушат по цигара, докато бъде подготвен следващият участък. Хол насочваше струйника, а Уисконски се щураше напред-назад, развиваше маркуча, пускаше и спираше водата, отстраняваше различни препятствия.
Уорик беше нервен, защото работата не спореше. Ако продължаваха по същия начин, нямаше да могат да свършат до четвъртък.
В момента работеха върху куп нахвърляно напосоки в един ъгъл канцеларско обзавеждане от деветнайсети век: счупени бюра с подвижен капак, мухлясали счетоводни книги, тонове фактури, столове с пробити седалки. Тук беше истински рай за плъховете. Стотици от гнусните животинки тичаха с пищене из тъмните криволичещи коридори, образувани под вехториите. След като двама души бяха ухапани, останалите отказаха да работят, докато Уорик не нареди да донесат дебели гумирани ръкавици, използвани в бояджийския цех, където боравеха с киселини.
Хол и Уисконски чакаха да стане време, за да започнат да обливат с маркучите. Внезапно русоляв мъж с врат като на бик, на име Кармайкъл, запсува и започна да отстъпва назад, като се удряше по гърдите.
Огромен плъх с прошарена козина и грозни облещени очи бе впил зъби в ризата му и висеше там, като писукаше и риташе със задните си крака по корема на Кармайкъл. Най-сетне човекът успя да го удари с юмрук, но ризата му беше разкъсана и от дупчицата на гръдта му се процеждаше тънка струйка кръв. Гневният израз изчезна от лицето му — той се обърна настрани и повърна.
Хол насочи маркуча към плъха, който беше стар и се движеше по-бавно, парче от ризата на Кармайкъл все още стърчеше от муцуната му. Силната водна струя го запрати и разплеска върху стената.
Уорик се приближи, на устните му играеше странна, изкуствена усмивка. Той потупа Хол по рамото.
— Нали е много по-забавно, отколкото да се замерят с кутии малките негодници?
— Какъв ти малък негодник! — каза Уисконски. — Цели трийсет сантиметра.
Уорик посочи към купчината вехтории.
— Насочи маркуча насам. Хей, момчета, разкарайте се.
— С удоволствие — промърмори някой.
Кармайкъл налетя на Уорик, лицето му беше изкривено от яд и болка.
— Ще искам компенсация за това! Ще…
— Разбира се — усмихнато отвърна надзирателят. — Ухапали те по цицката! Махай се оттам, преди да са те смазали.
Хол насочи маркуча и пусна водата. Струята се вряза във вехториите сред бяла експлозия от пръски, преобърна някакво, бюро и превърна в трески два стола. Плъховете се разбягаха, бяха по-големи от всички, които Хол бе виждал досега. Дочу как колегите му възклицаваха от отвращение и ужас, докато ги наблюдаваха: същества с огромни очи и лъскави тлъсти тела. Забеляза плъх, който беше голям колкото кученце на месец и половина. Продължи да държи маркуча, докато всички гадини изчезнаха, после затвори струйника.
— На работа, момчета! — извика Уорик.
— Не съм нает за изтребител на плъхове — обади се възмутено Сай Ипстън.
Миналата седмица двамата с Хол бяха пийнали по няколко чашки. Беше млад, носеше изцапана с мазут бейзболна шапка и тениска.
— Ти ли се обади, Ипстън? — любезно запита надзирателят.
Ипстън се поколеба, но пристъпи напред.
— Да. Не искам да се занимавам повече с плъховете. Наехте ме за чистене, а не за да се разболявам от бяс, тифус или нещо подобно. Може би е по-добре да се оттегля от играта.
Останалите промърмориха одобрително. Уисконски крадешком погледна към Хол, но младежът задълбочено проучваше струйника на маркуча. Отворът му приличаше на дулото на четирийсет и пет калибров пистолет и можеше да отхвърли човек на шест метра.
— Значи се отказваш, Сай?
— Да — отвърна Ипстън.
Надзирателят кимна.
— Добре. Можете да напуснете — ти и всички желаещи. Но фабриката не е под закрилата на профсъюзите и никога не е била. Ако напуснеш сега, няма да бъдеш приет обратно. Ще се погрижа за това.
— Бива си те! — промърмори Хол. Уорик моментално се обърна.
— Каза ли нещо, студенте? Младежът го изгледа иронично.
— Прочиствах си гърлото, господин надзирател.
— Може би нещо не е по вкуса ти? — усмихнато попита Уорик.
Хол не благоволи да му отговори.
— Е, на работа! — излая надзирателят.
Всички се върнаха по местата си.
Два часа през нощта, четвъртък.
Хол и Уисконски отново работеха на камионите за сметта.
Купът до западната вентилационна шахта бе приел внушителни размери, но още не бяха почистили и половината мазе.
— Честит празник — каза полякът, когато спряха да изпушат по една цигара. Работеха близо до северната стена, далече от стълбите. Светлината беше крайно оскъдна и поради някакво чудо на акустиката останалите работници изглеждаха много отдалечени.
— Благодаря — Хол дръпна от цигарата си. — Тази вечер не видях много плъхове.
— Никой не ги е виждал — отвърна Уисконски. — Може би са си взели поука.
Стояха в края на зигзагообразна странна пътека, проправена сред купища стари счетоводни книги и фактури, мухлясали чували с платно и два огромни старинни тъкачни стана.
— Пфу! — полякът се изхрачи. — Този Уорик…
— Къде мислиш, че отиват плъховете? — проговори Хол, като че на себе си. — Не могат да минат през стените… — той погледна влажната и ронеща се мазилка около основите. — Ще се удавят. Водата се е просмукала навсякъде.
Някакво черно, пляскащо с крила същество връхлетя като бомба върху тях.
Полякът изкрещя и закри главата си с ръце.
— Прилеп — отбеляза Хол и продължи да наблюдава животното, докато Уисконски се изправяше.
— Прилеп! Прилеп! — гневно извика полякът. — Какво търси в мазето? Прилепите живеят по дърветата, под стрехите и…
— Беше голям — тихо промълви Хол. — Всъщност прилепът е само крилат плъх.
Уисконски изстена:
— Господи, откъде е…
— Откъде е влязъл ли? Може би от същото място, откъдето са излезли плъховете.
— Какво става там? — гласът на надзирателя прозвуча някъде иззад тях. — Къде сте?
— Не вдигай толкова пара — прошепна Хол. Очите му блестяха в мрака.
— Ти ли си студенте? — надзирателят говореше отблизо.
— Всичко е наред — отвърна Хол. — Одрасках си крака.
— Може би искаш медал за храброст? — попита Уорик и се засмя отривисто, сякаш излая.
Полякът погледна Хол.
