Стивън Кинг
Нощна смяна
Два часа през нощта, петък.
Хол седеше на пейката до асансьора — единственото място на третия етаж, където човек можеше да изпуши цигара, — когато внезапно се появи Уорик. Идването на надзирателя го смути. Уорик нямаше работа на третия етаж по време на нощната смяна — трябваше да си стои в канцеларията в сутерена и да си налива кафе от кафеничето на бюрото му. При това беше ужасно горещо.
През този юни бе регистрирана най-високата температура в историята на Гейтс Фолс. Една нощ термометърът до асансьора се бе покачил на четирийсет и пет градуса. Бог знае какъв ад представляваше фабриката по време на следобедната смяна, която започваше в три и свършваше в единайсет вечерта.
Хол обслужваше разбивачната машина, масивно съоръжение, произведено от кливландска фирма, фалирала през хиляда деветстотин трийсет и четвърта година. Беше постъпил във фабриката наскоро, от април, затова получаваше само долар и седемдесет и осем цента на час, което засега го устройваше. Нямаше съпруга или приятелка, не плащаше издръжка за деца. Не обичаше да се задържа на едно място и през последните три години бе пропътувал на автостоп от Бъркли (студент в тамошния колеж) до Лейк Тахау (помощник-келнер), Главстоун (пристанищен хамалин), Маями (готвач на аламинути), Уилинг (таксиметров шофьор и мияч на чинии), а сега се намираше в Гейтс Фолс, щата Мейн, и работеше във фабриката. Нямаше намерение да напуска, поне до първия сняг. По природа беше самотник и обичаше нощната смяна (от единайсет вечерта до седем сутринта), когато пулсът на голямата фабрика беше най-бавен, а температурата — най-ниска.
Отвращаваха го единствено плъховете.
Помещението на третия етаж беше дълго и безлюдно, осветено само от премигващите флуоресцентни лампи. За разлика от другите етажи, тук беше сравнително тихо и ненаселено — поне от човешки същества. Плъховете не влизаха в сметката. Единствената машина на този етаж беше разбивачката, останалото пространство служеше за складиране на четирийсет и петкилограмовите чували с влакно, което трябваше да бъде сортирано от голямата, снабдена със система зъбни колела машина на Хол. Чувалите бяха подредени в дълги редици като навързани наденици, някои от тях (особено дебелите вълнени влакна, чието производство беше спряно, и нестандартните платна, за които нямаше поръчки) стояха тук от години и бяха станали мръсносиви от фабричния дим. Тези чували представляваха идеално място за гнездата на плъховете, огромни същества с плоски кореми и със свирепи очи, чиито тела гъмжаха от въшки и други паразити.
Хол бе свикнал през почивката да събира от кофата за смет кутии от безалкохолни напитки и да ги струпва около себе си. С тях замеряше плъховете, когато имаше по-малко работа, а след свършване на смяната ги връщаше обратно. Но този път надзирателят го бе спипал на местопрестъплението, защото се беше изкачил по стълбите, а не с асансьора — типично за подлия кучи син, за когото всички твърдяха, че се прокрадва тихомълком и ги дебне.
— Какво правиш, Хол?
— Тук има плъхове — отвърна младежът, като чувстваше колко неубедително звучи оправданието му, след като животните бяха успели да се изпокрият в дупките си. — Замервам ги с кутии, щом се появят.
Уорик рязко кимна. Беше едър, късо подстриган дебелак. Ръкавите на ризата му бяха навити, а вратовръзката разхлабена. Той впери очи в Хол.
— Не ти плащаме, за да замерваш плъхове с кутии, господинчо. Дори и да ги прибираш след това.
— Хари не ми е спускал материал от двайсет минути — отвърна Хол, като си мислеше:
Уорик кимна, сякаш въпросът беше изчерпан.
— Ще се кача да видя какво прави Уисконски — каза той. — Обзалагам се пет към едно, че чете списание, докато материалът се трупа в кофите му.
Хол мълчеше. Внезапно Уорик извика:
— Ето го! Убий този гад!
Хол запрати със силен замах кутията. Плъхът, който бе застанал върху един чувал и ги наблюдаваше с блестящите си, подобни на сачми очички, изпищя и побягна. Младежът отиде да прибере кутията, а Уорик отхвърли глава назад, засмя се, сетне каза:
— Всъщност дошъл съм по друг въпрос.
— Така ли?
— Следващата седмица е Четвърти юли.
Хол кимна. Фабриката щеше да бъде затворена от понеделник до събота: работниците с по-голям стаж имаха право на платен отпуск, а останалите — на неплатен.
— Искаш ли да поработиш?
Хол вдигна рамене:
— Зависи от работата.
— Ще почистваме сутерена. Не са го пипали повече от двайсет години. Адски е мръсно. Ще използваме маркучи.
— Навярно градският комитет по районирането е заплашил дирекционния съвет.
Уорик впери поглед в младежа.
— Навит ли си? Два долара на час, двойна надница на Четвърти юли. Ще работим през нощта, защото е по-хладно.
Хол изчисли, че ще получи чисто седемдесет и пет долара — добра сума, като се има предвид, че в противен случай нямаше да спечели нито цент.
— Съгласен съм.
— Сборен пункт в понеделник, пред бояджийския цех.
Хол го наблюдаваше, когато се отдалечи, но преди да стигне до стълбите, Уорик спря, обърна се и го изгледа.
— Чух, че си учил в колеж.
Хол кимна.
— Добре, студенте, няма да го забравя.
После си отиде. Хол седна и отново запали цигара. В ръката си държеше кутия, готов да замери първия появил се плъх. Представи си гледката в сутерена, който всъщност беше мазе и се намираше под бояджийския цех.
Влажно, тъмно, пълно с паяци и изгнили тъкани, а през стените се процежда реката. Навярно имаше и плъхове, или дори прилепи, летящите от клас „гризачи“.
Хол захвърли с все сила кутията и леко се усмихна, защото дочу през горния тръбопровод приглушения глас на Уорик, който четеше конско на Хари Уисконски.
Внезапно усмивката му изчезна и той угаси цигарата си. След няколко секунди Уисконски започна да изпраща по тръбопровода необработен найлон и Хол се залови за работа. Плъховете отново се появиха и се настаниха върху чувалите в дъното на помещението. Наблюдаваха го с немигащите си черни очички. Приличаха на съдебни заседатели.
Единайсет часа вечерта, понеделник.
Около цеха се бяха събрали към трийсет и шест души. Надзирателят се появи, облечен със стари джинси, напъхани във високи гумени ботуши. До този момент Хол бе принуден да слуша оплакванията на Хари Уисконски, който беше много дебел, много мързелив и изключително голям песимист.
— Ще бъде гадно — мърмореше полякът до появяването на Уорик. — Ще видиш, че ще се приберем по-черни от негри.
— Внимание — започна Уорик. — Окачихме долу шейсет крушки, тъй че ще бъде достатъчно светло, за да работите. Вие, момчета — той посочи към група мъже, които се облягаха върху макарите за сушене, — ще свържете онези маркучи с главния водопровод до стълбата, после ще ги развиете надолу по стъпалата.
