type='note'>6, предположи тя — онова усещане за неизживян спомен, което почти всеки изпитва от време на време, чувство, объркващо и неясно, приказно и в същото време толкова прозаично.
Поли не беше на себе си за миг и успя само да му се усмихне смутено. После понечи да хване по-здраво кутията с кейка и по ръката й пробяга жестока болка, която като острие прободе китката й. Сякаш зъбците на огромна вилица се бяха забили в плътта й. Беше артритът. Болеше я неописуемо, но поне насочи вниманието й и тя успя да проговори, преди мълчанието й да бъде забелязано… Ала мъжът, изглежда, вече го бе забелязал. От ясните му, меднокафяви очи едва ли можеше да се скрие нещо.
— Здравейте — каза тя. — Аз съм Поли Чалмърс. Държа шивачницата през две врати оттук и си помислих, че след като сме съседи, би било добре да дойда и да ви поздравя с „добре дошъл“, преди да стане навалица.
Той се усмихна и лицето му светна. Въпреки острата болка, която все още пронизваше ръката й, Поли не можа да не му отговори със същото.
„Ако не бях влюбена в Алън — помисли си тя, — бил паднала в краката на този мъж, без дори да се замисля.“
Представи си как жените, които ще надникнат тук до края на деня, ще си тръгнат към къщи с тайни мераци по него, и тази мисъл я изпълни със странно въодушевление. Мъжът не носеше халка, а това щеше да налее масло в огъня.
— За мен е чест да се запознаем, госпожо Чалмърс — той и пристъпи напред. — Името ми е Лийлънд Гонт.
Той подаде дясната си ръка и леко се смути, като видя клиентката си да се дърпа.
— Извинете ме, дано не ви се стори нелюбезно, но не се ръкувам. Имам артрит — оправда се тя и за повече убедителност остави кутията с кейка на щанда и вдигна облечените си в ръкавици ръце.
Всъщност в тях нямаше нищо зловещо, но те наистина бяха деформирани.
Някои жени в града си мислеха, че Поли се гордее с болестта си. Че защо иначе ще я демонстрира така открито? Но истината беше съвсем друга. Макар да не бе суетна, тя все пак проявяваше грижа за външния си вид и грозотата на ръцете й я притесняваше. Затова първата й работа бе да ги изложи на показ и всеки път през главата й минаваше една и съща мисъл:
Хората обикновено показваха известно смущение при този неин жест, но Гонт не го направи. Просто хвана лакътя й с ръка, която й се стори твърде силна, и се здрависа с него, вместо с дланта й. Подобен жест беше прекалено интимен за първа среща, но Поли не остана шокирана. Напротив, стори й се дружелюбен и дори забавен. И все пак се радваше, че е бил кратък. Допирът със сухите ръце на мъжа беше неприятен дори през лекия шлифер, с който бе облечена.
— Сигурно не ви е леко да въртите шивачница с тази болежка, госпожо Чалмърс. Как въобще се справяте?
Това бе въпрос, който много малко хора й бяха задавали и като се изключи Алън, тя не си спомняше някой да я е питал така направо.
— Шиех по осем часа на ден, докато беше възможно. Стисках зъби и така… Сега имам пет-шест момичета, които работят за мен през свободното си време, а аз гледам да се занимавам повече с кройките. Все пак от време на време и аз сядам на машината.
Това си беше чиста лъжа, но тя я изрече по-скоро за свое успокоение, отколкото за нещо друго.
— Много се радвам, че наминахте. Да ви кажа право изпитвам истинска сценична треска.
— Така ли? Защо?
Що се отнасяше до хората, прибързаните преценки съвсем не бяха в стила на Поли и тя се учуди, дори малко поуплаши, от това колко бързо и естествено се бе сближила с този мъж, когото виждаше за пръв път.
— Безпокоя се, че никой няма да влезе в магазина ми.
— Ще дойдат — успокои го тя. — На всички им се иска да разгледат стоката ви — никой не е наясно какво може да се продава в магазин, наречен „Неизживени спомени“. Но по-важното е, че искат да видят вас. Това е. В малко градче като Касъл Рок…
— … никой не иска да изглежда прекалено заинтригуван — довърши мисълта й той. — Знам, бил съм на такива места. Здравият ми разум непрекъснато ми повтаря, че това, което току-що казахте, е самата истина, но има някакъв вътрешен глас, който непрекъснато ми нашепва: „Няма да дойдат, Лийлънд. Никой няма да влезе, помни ми думата.“
Поли се разсмя и си спомни, че се бе чувствала по същия начин, когато откри шивачницата преди години.
— А това какво е? — попита Гонт и посочи към кутията.
— Кейк. И ако познавам този град поне наполовина, колкото си мисля, бъдете сигурен, че е единственият, който ще получите днес.
Той се усмихна, искрено развълнуван.
— Благодаря ви! Много ви благодаря, госпожо Чалмърс!
А тя, която винаги бе мразила да й говорят на малко име, която проявяваше съмнение към всеки, който си позволяваше да го прави, изведнъж се чу да казва:
— Тъй като ще бъдем съседи, викайте ми Поли.
3
Кейкът беше страхотен и Лийлънд Гонт се убеди в това с отварянето на капака. После покани Поли да остане да хапне едно парченце с него. Тя заскромничи, той настоя.
— Сигурно сте оставили някого в шивачницата, а при мен в близкия половин час едва ли ще се осмели да влезе някой. Освен това имам да питам хиляди неща за градчето.
Поли се съгласи. Мъжът изчезна зад завесата да вземе прибори и тя го чу да се качва по стълби.
„Вероятно живее горе — помисли се тя. — Поне засега.“
Докато го чакаше, разгледа наоколо.
Красивата табелка на стената до вратата, през която бе влязла, гласеше, че магазинът ще бъде отворен от десет сутринта до пет следобед в понеделник, сряда, петък и събота и затворен, освен „по уговорка“, във вторник и четвъртък, до края на пролетта.
„Тоест — помисли си Поли с усмивка, — докато не пристигнат шантавите туристи с пълните си портфейли.“
„Неизживени спомени“ е антикварен магазин, отсъди тя след първоначалния оглед. Първокласен антикварен магазин.
Но по-внимателното вглеждане в стоките, изложени по витрините, я убеди, че заключенията й са малко прибързани.
Експонатите, които бяха подредени в деня, когато Брайън се отби — друзата, полароида, снимката на Елвис Пресли и другите дреболии — все още бяха там, но към тях бяха добавени още тридесетина други. Малък килим, който сигурно струваше състояние, висеше на ослепително белите стени — беше турски и много стар. В една от витрините имаше колекция от оловни войничета, вероятно антики, но Поли знаеше, че и онези, които бяха излети преди седмица в Хонконг, също имаха старинен вид.
Стоките бяха подредени по най-невероятния начин. Между снимката на Елвис, която според Поли можеше да се купи за по-малко от пет долара на всеки панаир, и един мижав ветропоказател във формата на американския орел, стоеше кристална лампа, която със сигурност струваше поне осемстотин долара, а можеше да стигне и до пет хиляди. Очукан чайник беше сложен между две разкошни френски кукли, за чиято цена тя не смееше и да помисли.
Имаше колекция от рекламни картички и снимки на знаменитости, стойка с долнопробни списания от тридесетте („Странни истории“, „Невероятни случки“, „Страховит разкази“), радиошкаф от петдесетте, оцветен в онова отвратително бозаво, което е било на мода тогава.
Повечето от артикулите — макар и не всички — имал малки обяснителни табелки: ТРИКРИСТАЛНА ДРУЗ ОТ АРИЗОНА, КОМПЛЕКТ ГАЕЧНИ КЛЮЧОВЕ. Надписът пред парченцето дърво, което толкова бе впечатлило Брайън, гласеше, че това е ВКАМЕНЕЛОСТ ОТ СВЕЩЕНАТА ЗЕМЯ, а пред картичките и списанията пишеше:
