му в непрекъсната линия.

— Ами, много съм несръчен.

— Глупости! Познавам несръчните момчета още щом ги видя. Ти не си от тях — възрази господин Гонт и сложи късчето дърво на дланта му.

Брайън остана малко изненадан, като го видя в ръцете си. Дори не си спомняше да е разтварял длан.

Но едно беше сигурно — на пипане това нещо изобщо не приличаше на дърво, а по-скоро на…

— Прилича на… камък — колебливо каза той и вдигна очи към господин Гонт.

— Да, вкаменило се е.

— Вкаменило! — впечатлен, разгледа късчето дърво по-отблизо и плахо прокара пръст по повърхността му.

Беше едновременно и гладко, и грапаво, а допирът до него не бе особено приятен. — Сигурно е старо.

— Над две хиляди години — отвърна тържествено търговецът.

— Е-хаа! — възкликна Брайън и едва не изпусна късчето дърво. Ръката му инстинктивно се сви да запази предмета… и изведнъж по тялото му премина странно чувство на обърканост. Усети, че… му се завива свят? Не, не беше замаян, а сякаш се отдалечаваше. Сякаш част от него напусна тялото му и се понесе нанякъде.

Възрастният мъж го гледаше с интерес, а големите му очи изведнъж станаха колкото чаени чаши. И все пак тази замаяност не беше ужасяваща, а по-скоро забавна и със сигурност по-приятна от допира до късчето дърво.

— Затвори очи! Затвори очи, Брайън, и ми кажи какво чувстваш!

Момчето затвори очи и застана така — неподвижен, изпънал ръка, стиснал късчето дърво в юмрука си. Не видя как горната устна на господин Гонт се изпъна като кучешка над големите му, криви зъби в гримаса на удоволствие или може би на очакване. Долавяше само някакво мъгляво усещане за движение — някакво полюшване… и звук, кратък и глух: туп-туп… туп-туп… туп-туп. Познаваше този звук. Това беше…

— Лодка! — извика въодушевено, без да отваря очи. — Сякаш се возя на лодка!

— Наистина ли? — попита търговецът и гласът му прозвуча безкрайно далечен.

Усещанията се засилваха. Сега Брайън сякаш подскачаше по дълги, лениви вълни. Чуваше далечни писъци на птици и по-близо — гласове на десетки животни: мучене на крави, кукуригане на петли, басово ръмжене на тигър — по-скоро израз на досада, отколкото на раздразнение… В тази едничка секунда почти усещаше дървото под краката си (същото онова дърво, от което се бе откъснало парчето) и изведнъж осъзна, че и собствените му крака вече не са обути в маратонки, а в някакви сандали…

Но картината си отиваше. Накрая се сви до малка бляскава точка, като светлината на телевизора, когато изгасне токът, и изчезна. Отвори очи, разтреперан и възбуден.

Юмрукът му така здраво стискаше късчето дърво, че с усилие разтвори пръсти й ставите му проскърцаха като ръждясали панти.

— Май-кооо! — прошепна той.

— Страхотно е, нали? — попита весело господин Гонт и измъкна късчето дърво от ръцете му с вещината на доктор, който вади треска от плът.

После върна чудатия предмет на мястото му и затвори витрината със замах.

— Страхотно е — съгласи се Брайън и гласът му излезе от гърлото почти като въздишка.

После се наведе и се вгледа в късчето дърво. Ръката му все още малко пареше там, където го бе държал. Всичките усещания — полюшването на палубата, ударите на вълните по кърмата, допира с дървото под краката му — все още витаеха в съзнанието му, макар да знаеше, че колкото и да е жалко, те ще преминат като сън.

— Чувал ли историята за Ной и ковчега му? — попита господин Гонт.

Брайън се замисли. Беше сигурен, че това е някаква библейска история, но обикновено се отвяваше нанякъде по време на неделните проповеди и часовете по религия.

— Да не е това онази лодка, дето обиколила света за осемдесет дни?

— Нещо такова, Брайън — засмя се мъжът. — Нещо такова. Е, това късче дърво се предполага, че е част от Ноевия ковчег. Разбира се, аз не мога да твърдя със сигурност, че е от там, защото хората ще си помислят, че това е опашата лъжа. Има сигурно пет хиляди души по света, които се опитват да продадат късчета дърво, дето уж са част от Ноевия ковчег, и поне петстотин хиляди, които се мъчат да пробутат парчета от Светия кръст, но аз мога само да кажа, че това късче дърво тук е на повече от две хиляди години, защото съм го изследвал в лаборатория и мога да твърдя, че е намерено в Свещената земя, макар и не на връх Арарат, а на връх Морам.

Цялата тази информация се потули някъде в главата на Брайън, но най-същественото остана.

— Две хиляди години! — възкликна той. — Сигурен ли сте?

— Напълно. Имам сертификат от Масачузетския технологичен институт, където го изследваха. Той си върви с експоната, разбира се. Но да ти кажа право, аз наистина смятам, че е възможно да е част от Ковчега. — Той загледа късчето дърво, а после вдигна ослепително сините си очи към Брайън и момчето остана като парализирано от погледа му. — В края на краищата връх Морам е на по-малко от тридесет километра птичи полет от връх Арарат, а в световната история са правени и по-големи грешки от това къде е била последната спирка на някаква лодка, пък било то и голяма. Особено когато легендите са се пренасяли от уста на уста с векове, преди да бъдат окончателно написани на хартия. Прав ли съм?

— Ъ-ха. Звучи логично.

— Освен това дървото предизвиква странни усещания, когато човек го вземе в ръка, нали?

— Ами, да.

Господин Гонт весело разроши косата на момчето и развали магията.

— Харесваш ми, Брайън. Ще ми се всичките ми клиенти да са толкова чудесни. Тогава животът на скромните търговци като мен би бил много по-лек.

— За колко… за колко бихте продали нещо такова? — попита Брайън и с разтреперан пръст посочи късчето дърво.

Едва сега започваше да осъзнава колко дълбоко го бе разтърсило преживяното. Беше като да долепиш рапан до ухото си и да чуеш шума на океана… само че триизмерно и съвсем осезаемо. Така му се искаше господин Гонт да му даде да подържи дръвцето отново, но не знаеше как да го помоли, пък и той не предложи.

— Ха, сега да видим. — Търговецът почукна с пръсти по брадичката си и го погледна лукаво. — Що се отнася до този експонат и до останалите наистина интересни неща, които продавам, цената зависи от купувача. От това какво купувачът би бил готов да заплати. Е, ти колко би дал, Брайън?

— Не знам — смутолеви момчето, мислейки за деветдесетте цента в джоба си. — Много!

Господин Гонт вирна глава и сърдечно се разсмя. Едва тогава Брайън забеляза, че косата на мъжа срещу него е посребрена само на слепоочията, макар да беше съвсем сива, когато го видя за пръв път.

„Сигурно е било от светлината“ — помисли си.

— Е, беше ми много интересно, Брайън, но наистина ме чака много работа и…

— О, да, да — замънка момчето, изведнъж осъзнало, че трябва да се държи прилично. — Аз също трябва да тръгвам вече. Извинявайте, че ви забавих толкова…

— Не, не! Не ме разбирай погрешно! — възкликна господин Гонт и сложи ръка на рамото му.

Брайън рязко се отдръпна. Надяваше се жестът му да не изглеждал прекалено неучтив, но дори и да беше, той просто не можеше да се въздържи. Ръката на мъжа бе твърда, суха и някак неприятна. Всъщност допирът с нея по нищо не се различаваше от допира с онова парче вкаменено дърво, което уж било част от Ноевия ковчег или каквото и да е там. Но господин Гонт бе прекалено зает да забележи инстинктивния жест на момчето и се държеше сякаш той бе нарушил етикета.

— Исках да кажа, че просто трябва да започнем пазарлъка. Всъщност не мисля, че е необходимо да разглеждаш останалите неща. Те не са кой знае колко, пък и ти вече видя най-интересните от тях. Но аз си знам стоката и дори без описа в ръка бих могъл да ти покажа нещо, което да те заинтригува, Брайън. Какво

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату