Вярвам, че в момента той е най-добрият клоузър в главната лига, че ако е здрав и „Сокс“ продължат да печелят, той може да е питчър9 в Световните серии идущия октомври. Това достатъчно ли ти е?
— Даааааа! — беше извикала, смеейки се, сериозността й бе отлетяла… защото Том Гордън наистина беше нейният любимец и на нея й харесваше това, че баща й го знаеше и се държеше мило, вместо да й се подиграва. Тя беше изтичала до него и силно го бе прегърнала, изцапвайки ризата си със сладолед, без да обръща внимание. Беше малка „Слънчева почерпка“ между приятели
А тук, сред все по-сгъстяващата се мрачина, вслушвайки се в шума от капките дъжд, наблюдавайки дърветата, които скоро щяха да станат страховити, без гласове от високоговорители („Тръгни в посока на гласа ми!“) или далечно лаене на кучета, тя си мислеше: „Не мога да се моля на Подразбиращото се. Просто не мога.“ Тя не можеше да се моли също и на Том Гордън — щеше да бъде смешно — но навярно можеше да слуша как играе… срещу отбора на „Янките“, да. УКАС щяха да излъчват пряко мача; тя също можеше да го слуша. Трябваше да пести батериите, знаеше това, но можеше да послуша поне малко? А и кой можеше да каже? Възможно бе да чуе тези гласове от високоговорителите и лая на кучетата, още преди играта да бе свършила.
Триша отвори раницата си, с благоговение извади уокмена от вътрешния джоб и сложи слушалките. Поколеба се за миг, внезапно изплашена, че радиото вече не работи, че някаква жизненоважна жичка се е скъсала при нейното падане надолу по склона, че този път щеше да има само тишина, когато включеше бутона. Беше глупава мисъл може би, но в един ден, когато толкова много неща се бяха объркали, тя изглеждаше също така ужасно вероятна.
„Хайде, хайде, не бъди страхопъзла!“
Натисна бутона и като по чудо главата й се изпълни със звука от гласа на Джери Трупиано… и което беше по-важно, със звуците на стадиона „Фенуей парк“. Тя седеше там, в смрачаващата се, мокра гора, изгубена и сама, но можеше да чува гласовете на тридесет хиляди души. Това беше наистина чудо.
— … идва до линията — коментираше Трууп. — Той замахва. Той стреля. И… отсъден е трети страйк10, Мартинес го завари неподготвен! О, това беше една плъзгаща се топка, направо красота! Тя попадна във вътрешния ъгъл и Бърни Уилямс просто остана като смразен! Боже мой! И в края на втория и половина ининг резултатът е все още два на нула за „Янките“ срещу Бостънския „Ред Сокс“.
Един пеещ глас инструктира Триша да се обади на 1-800-54-Гигант за някакъв вид авторемонти, но тя не го чу. Вече бяха изиграни два и половина ининга, което означаваше, че сигурно беше осем часа. Отначало това й се стори удивително, но все пак при угасващата светлина на деня — не чак толкова трудно за вярване. Беше вървяла сама около десет часа. Това изглеждаше като цяла вечност; изглеждаше също, че времето не съществуваше.
Триша пропъди с ръка мушиците (този й жест вече бе станал толкова автоматизиран, че изобщо не го съзнаваше) и после се съсредоточи върху торбата с обяда. Сандвичът с риба тон не беше чак в толкова лошо състояние, както се бе опасявала, смачкан и раздробен, но все още приличен на сандвич. Хартиената торба някак си го беше запазила цял. Останалата бисквита „Туикс“ обаче се бе превърнала в това, което Пепси Робичод навярно би нарекла „тотална каша“.
Триша седеше, като слушаше играта, и бавно изяде половината от своя сандвич с риба тон. Той възбуди апетита й и лесно би могла да погълне и останалото, но тя го прибра обратно в торбата и вместо това изяде смачканата бисквита, като изгреба с пръст влажните остатъци и гадния на вкус бял пълнеж (това нещо винаги беше сметана и никога — крем, размишляваше Триша). Когато събра всичко, което можеше да докопа с пръста си, тя обърна опаковката навън и я облиза. „Наречете ме просто госпожа Циция“ — помисли си тя и сложи опаковката от бисквитите обратно в торбата от обяда. Позволи си още три големи глътки швепс, след което издири още парченца от картофения чипс с върха на изцапаните си пръсти, докато „Ред Сокс“ и „Янките“ изиграха остатъка от третия ининг и завършиха четвъртия.
До средата на петия ининг резултатът беше четири на едно за „Янките“, като Мартинез беше излязъл в полза на Джим Корси. Лари Макфарлънд се отнасяше към Корси с дълбоко недоверие. Веднъж, докато говореше с Триша за бейзбол по телефона, бе казал:
— Помни ми думите, мое сладурче, Джим Корси не е приятел на „Ред Сокс“.
Триша бе започнала да се смее, просто не можеше да се въздържи. Той звучеше толкова сериозно. А след малко и баща й също се бе засмял. Това им стана любима фраза, нещо, което си беше само тяхно, като парола: „Помни ми думите, Джим Корси не е приятел на «Ред Сокс».“
Корси бе приятел на „Ред Сокс“ до края на шестия ининг, когато спечели за „Янките“ цели три страйка. Триша знаеше, че трябва да загаси радиото, за да не хаби батериите. Том Гордън нямаше да излезе да хвърля в игра, когато „Ред Сокс“ са с три точки назад, но не можеше да понесе мисълта да прекъсне връзката с „Фенуей парк“. Слушаше шумовия фон от публиката, приличащ на бученето на морето в раковина, дори по-жадно от гласовете на спортните коментатори Джери Трупиано и Джо Кастинглън. Тези хора бяха там, действително бяха там, ядяха хот-дог и пиеха бира, или се редяха да си купят сувенири и размекнат сладоледен крем от павилиона на „Лигал сийфут“; те гледаха как Дарън Луис — Дий Лу, както понякога го наричаше коментаторът — стъпва в кутията на батъра11, как силната светлина от прожекторите хвърля сянка зад него, също като светещото над главата ти слънце. Тя не можеше да понесе мисълта да замени тези тридесет хиляди живи гласове с тихото жужене на комарите (по-ненаситни от всякога с настъпването на нощта), капещата дъждовна вода от листата на дърветата, ръждивото „рик-рик“ на щурците… и всичко, което можеше да представляват другите звуци тук.
Точно другите звуци я плашеха най-много.
Другите звуци в тъмното.
Дий Лу се отправи сам надясно, а излезлият по-късно Мо Вон хвана една плъзгаща се топка, която не се плъзна.
— Назад, назад, обра-а-атно! — проехтя гласът на Трууп. — Това е в полза на „Ред Сокс“! Някой — мисля, че беше Рич Гарсес — хвана топката в полет. Хоум рън12, Мо Вон! Това му е дванадесетото за годината и авансът на „Янките“ е стопен до едно.
Както седеше на падналото дърво, Триша се засмя и плесна с ръце, след това нагласи своята подписана от Том Гордън шапка по-здраво на главата си. Вече беше пълен мрак.
В края на осмия ининг Номар Гарсиапара хвърли удар за две точки в екрана над Зеленото чудовище. „Ред Сокс“ поведоха пет на четири и Том Гордън излезе да хвърля в края на деветия ининг.
Триша се изхлузи по дървото на земята. Кората ожули ужилените места по хълбока й, но тя почти не усети. Комарите моментално се впиха в оголения й гръб, където ризата и висящите парцали от дъждобрана се бяха набрали нагоре, но тя не ги усети. Беше вперила поглед в последните проблясъци светлина по повърхността на потока — изтичащо сребро, което преминаваше в катраненочерно — и седеше на влажната земя, обхванала с ръце лицето си. Изведнъж стана изключително важно Том Гордън да запази аванса от една точка, да осигури тази победа над могъщите „янки“, които бяха загубили мач с „Анъхайм“ в началото на сезона, но оттогава нямаха загуба.
— Давай, Том — прошепна тя.
В една стая на хотел „Касъл вю“ майка й бе изпаднала в агония от ужас; баща й летеше с полет на „Делта“ от Бостън за Портланд, за да се присъедини към Куила и сина си; в полицейските казарми на окръг Касъл, които бяха обозначени „Точка на ралито: Патриша“, се връщаха, след първата си безплодна акция, екипите за издирване, твърде прилични на онези, които си беше представяло изгубеното момиче; отвън пред казармите бяха паркирани колите на три телевизионни станции от Портланд и две от Портсмаут; три дузини опитни горски водачи (а някои бяха наистина придружени от кучета) останаха в горите на Мотън и трите отделни района, които се простираха до Ню Хампшър: зона TR-90, зона TR-100 и зона TR-110. Убеждението на тези, които останаха в горите, беше, че Патриша Макфарлънд трябва да е все още в района на Мотън или на зона TR-90. Тя беше малко момиченце, все пак, и вероятно не се бе отдалечила много от мястото, където беше видяна за последен път. Тези опитни водачи, охранители и служители на горското управление щяха да бъдат стъписани, ако знаеха, че тази Патриша бе стигнала почти на девет мили западно от територията, на която търсачите отделяха най-голямо внимание.
— Давай, Том — прошепна тя. — Хайде, Том, един, два, три страйка — сега. Знаеш как да го
