откакто е клоузър на „Сокс“.
Триша избухна в сълзи. Тя натисна копчето на уокмена и просто остана там, върху влажната земя, облегнала гръб на дънера, разперила крака, а синият дъждобран висеше между тях на ресни като пола за хула-хула. Тя плака по-силно от всеки друг път досега, откакто със сигурност разбра, че се беше загубила, но този път плака с облекчение. Беше се изгубила, но щяха да я намерят. Вярваше, че ще я намерят. Том Гордън беше постигнал „сейф“-а, така че и тя щеше да бъде спасена.
Все още плачейки, тя съблече дъждобрана, простря го на земята толкова навътре, колкото мислеше, че може да се вмъкне под дървото, и легна на лявата си страна върху пластмасовата материя. Извърши всичко това почти несъзнателно. По-голямата част от нея все още беше на „Фенуей парк“ и виждаше как съдията вика Строубъри, виждаше Мо Вон, който бе тръгнал към гумата на питчъра, за да поздрави Том Гордън; можеше да види как Номар Гарсиапара подтичваше от шорта, Джон Валентин — от трета база, Марк Лемке — от втора, за да направи същото. Но преди да стигнат до него, Гордън направи това, което винаги правеше, ако постигнеше „сейф“: посочи с пръст към небето. Само едно бързо посочване с пръста.
Триша прибра уокмена обратно в раницата, но преди да положи глава върху ръката си, бързо посочи към небето, както правеше Гордън. И защо не? Все пак, нещо я бе спасявало през този ден, колкото и да беше ужасен. И когато посочиш, това нещо се чувства като бог. В края на краищата, не можеш да сочиш към проклетия късмет или към Подразбиращото се.
Това я накара да се чувства едновременно по-добре и по-зле — по-добре, защото то имаше много по- голям ефект на молитва, отколкото самите думи, по-зле, защото то я накара наистина да се почувства за първи път сама този ден, посочвайки като Том Гордън небето. Да се почувства изгубена по един неподозиран досега начин. Гласовете от слушалките на уокмена, които бяха изпълнили главата й, сега изглеждаха като сън, гласове на духове. Тя потрепера при тази мисъл. Не желаеше да мисли за духове тук, не и в гората, не и когато бе свита под едно паднало дърво в тъмното. Липсваше й майка й. Още по-силно копнееше за баща си. Той щеше да я изведе оттук, щеше да я хване за ръка и да я изведе оттук. И ако тя се умореше да ходи, той щеше да я носи. Той имаше големи мускули. Когато тя и Пийт прекарваха уикендите с него, той все още я вдигаше в края на съботната вечер и я отнасяше на ръце в нейната малка спалня. Правеше го, въпреки че вече беше деветгодишна (и по-висока за възрастта си). Това бе любимата част от уикендите им в Малдън.
Триша откри с учудване, че дори чувстваше липсата на своя намръщен, вечно мърморещ брат.
Като плачеше и се свиваше от силните пориви на вятъра, Триша заспа. Комарите се виеха около нея в тъмното, приближавайки се все повече. Накрая започнаха да кацат по оголените части от кожата й и да се хранят с кръвта и потта й.
В тъмнината премина лек полъх на вятър, разшумоля листата и свали от тях последните капки дъжд. Въздухът в гората застина. След секунди нещо там се размърда; в тишината прозвуча чупене на клони. Кратка пауза, последвана от остър, стържещ звук. Тревожно изграка врана. И пак затишие, след което отново звуците, приближаващи се към мястото, където спеше Триша.
КРАЙ НА ЧЕТВЪРТИ ИНИНГ
Те бяха зад малката къща в Малдън, само двамата, и седяха на градинските столове, прекалено ръждясали, и гледаха над прекалено високата трева. Градинските джуджета като че ли се бяха вторачели в нея, усмихнати тайнствено, с неприятни усмивки върху полузакритите им от плевелите лица. Тя плачеше, защото баща й се бе държал лошо с нея. Той винаги я прегръщаше и я целуваше точно по челото, наричаше я сладурче, но сега, сага се държеше лошо. И всичко това, защото не искаше да отвори капака под кухненския прозорец, който водеше към избата, да слезе четири стъпала надолу и вземе кутия бира от касата, която държеше там, на студено. Беше така разстроена, а лицето й — може би и изринато, тъй като цялото я сърбеше. Ръцете й — също.
— Бебето на татко, тати ще му купи нещо сладко — фъфлеше той и тя усещаше миризмата на дъха му. Не се нуждаеше от друга бира, вече беше пиян, въздухът, идващ от него, миришеше на мая и умрели мишки. — Защо си ми такава малка страхливка? Ти нямаш и капка ледена вода във вените си!
Плачейки, но решена да му докаже, че има ледена вода във вените си — макар и малко — тя стана от ръждясалия градински стол и отиде до още по-ръждясалия капак на избата. О, само дето я сърбеше навсякъде и се страхуваше да отвори този капак, защото там долу имаше нещо ужасно — дори градинските джуджета го знаеха, личеше по лукавите им усмивки. Тя обаче протегна ръка към дръжката, стисна я здраво с ръце, а зад нея баща й с чужд, подигравателен глас я подканяше да действа: хайде, бебето на татко, хайде, сладурче, хайде, направи го!
Вдигна капака и видя, че стълбите към избата бяха изчезнали. Дори отворът го нямаше. На негово място жужеше огромно, издуващо се гнездо с оси. Стотици оси, излитащи през една черна дупка, прилична на окото на внезапно умрял човек. Не стотици, хиляди дебели и тромави фабрики за отрова, които летяха право към нея. Нямаше време да избяга, щяха да я нажилят и тя щеше да умре, а осите ще пълзят по кожата й, ще пропълзят в очите, в устата й, напомпвайки целия й език с отрова, докато пропълзят в гърлото…
Триша изпищя, но когато удари главата си в дънера над нея, откъдето се посипаха парченца кора и мъх по потната й коса, се събуди: чу само слаби, подобни на котешко мяукане, звуци — това бе всичко, което заключеното й гърло издаде.
Надигна се в просъница, учудена защо леглото й е толкова твърдо и в какво се бе ударила… не бе ли паднала всъщност под леглото? А по цялата й кожа като че ли нещо буквално лазеше — господи, какъв кошмар!
Когато отново си блъсна главата в дървото, нещата си застанаха по местата. Не беше в легло, нито даже под него. Беше изгубена в гората. Спеше под паднало дърво, а по кожата й още пълзеше…
— Махайте се, гадини такива, махайте се! — извика с висок, изплашен глас и размаха ръце пред лицето си. Мушиците и комарите се вдигнаха като облак. Усещането за пълзене по кожата изчезна, но ужасният сърбеж остана. Нямаше оси, но така или иначе, беше изпохапана цялата. Сърбеше я навсякъде. И трябваше да се изпишка.
Триша изпълзя изпод ствола задъхана и трепереща. От падането по склона цялата беше натъртена, врата, лявото рамо, лявата ръка и левия крак, на които бе спала — изтръпнали. Вцепенена като дърво, би казала майка й. Възрастните (поне тези в нейното семейство) имаха поговорка за всяко нещо: вцепенен като дърво, безгрижен като птичка, бърз като заек, глух като пън, тъмно като в рог, мъртъв като…
Но тя не искаше да мисли за това сега.
Изправи се на крака и се отправи към малката сърповидна полянка с полупълзене, полукуцукане. Докато се движеше, част от способността й да усеща започна да се връща: чувстваше мравучене в ръката си и в крака, подобно боцкания на иглички.
— Мътните да го вземат — изруга, най-вече да чуе звука на собствения си глас. — Тук е тъмно като в рог.
Само че, когато спря край потока, осъзна че съвсем не беше така. Малката полянка бе изпълнена с лунна светлина, студена и ясна, но достатъчно силна, за да хвърля отчетлива сянка зад нея, водата в потока искреше в сребристо. Луната приличаше на леко безформен сребърен камък, към който тя вдигна своето подуто, сърбящо лице и отекли очи. Луната тази нощ бе толкова ярка, че затъмняваше всички звезди, правеше ги почти невидими. Нещо накара Триша да се почувства ужасно самотна. Предишната й вяра, че ще бъде спасена само защото Том Гордън бе отстранил трима играчи в края на деветия ининг, си беше отишла. Човек можеше да чука на дърво, да хвърля сол през рамото си или да се прекръства, когато стъпва в карето на батъра, както винаги правеше Номар Гарсиапара, но какво от това? Тук нямаше камери, нямаше моментално отиграване, нямаше подкрепящи фенове. Студеното лице на луната говореше на Триша, че може би Подразбиращото се е по-правдоподобно. Един Бог — Той или То, един-единствен Бог, който не се интересуваше от изгубени малки момиченца, който в действителност не се интересуваше от нищо. Един безгрижен Бог, чийто ум бе като виещ се облак мушици, а окото му беше далечната безучастна луна.
Триша се наведе над потока, за да наплиска пулсиращото си лице, и видя отражението си във водата. Ужиленото място над лявата скула се подаваше от калта, с която го бе нацапала, подобно повторно събуден вулкан, набъбнал в застиналата си лава. Бе разкривил формата но окото й, бе го направил уродливо и
