направиш.
Но не и тази вечер. Гордън откри началото на деветия ининг, като разходи симпатичния и все пак зъл шортстоп13 на „Янките“, Дерек Джетър, и Триша си спомни нещо, което й бе казал веднъж баща й: когато един отбор спечели водеща точка, шансът им за спечелване на още точки нараства на седемдесет процента.
„Ако спечелим, ако Том успее да постигне «сейф»14, и аз ще бъда спасена.“ Тази мисъл й хрумна внезапно — тя бе като фойерверк, който избухна в главата й.
Беше абсурдно, разбира се, толкова глупаво, колкото почукването на баща й на дърво преди второто от трите хвърляния (което той правеше всеки път), но когато тъмнината стана почти непрогледна и потокът изгуби и последния си сребрист отблясък, абсурдното изглеждаше почти безспорно, както две и две — четири: ако Том Гордън постигнеше „сейф“, тя щеше да бъде спасена.
В играта влезе Пол О’Нийл. Един бе изпратен в аут. На негово място влезе Бърни Уилямс.
— Един винаги е опасен играч — отбеляза Джо Кастинглън. Уилямс моментално удари топката в центъра и така изпрати Джетър на трета база.
— Защо го каза, Джо? — промърмори Триша. — О, господи, защо ти трябваше да казваш това?
Рънърите15 — на първа и трета база, само един аут. Тълпата на „Фенуей“ се ободри, обнадежди. Триша си ги представяше как се повдигат от седалките.
— Хайде, Том, хайде, Том — прошепна тя. Облакът от мушици все още беше около нея, но тя вече не го забелязваше. Едно чувство на отчаяние, студено и силно, докосна сърцето й — беше като омразният глас вътре в главата й. „Янките“ бяха твърде добри. Един базов удар щеше да е достатъчен, една дълга топка щеше да излезе извън обсег, а този ужасен, ужасен Тино Мартинес бе на терена с най-опасния хвърляч от всички точно зад себе си; Сламеният човек16 сега сигурно стоеше в трапа, размахваше бухалката и наблюдаваше.
Гордън докара броенето на Мартинез до две и две, след това хвърли своята крива топка.
— Изкара го в аут! — изкрещя Джо Кастиглън. Звучеше като че ли не можеше да повярва. — А, човече, това беше красота! Мартинес пропусна сигурно с един фут!
— Два фута — услужливо добави Трууп.
— Всичко зависи от Том — каза Джо, а зад гласа му Триша чуваше как се надигаха и другите гласове, гласовете на привържениците. Започна ритмичното пляскане с ръце. Вярващите на „Фенуей“ ставаха на крака като в църква при пеенето на химна. — Двама вътре, двама аут, „Ред Сокс“ държат здраво една точка напред, Том Гордън на гумата на питчъра и…
— Не го казвай — прошепна Триша, притиснала с ръце двете страни на устните си, — не смей да го кажеш!
Но той го каза.
— И винаги опасният Дарил Строубъри идва на площадката.
Това беше; играта свърши; великият сатана Джо Кастиглън си бе отворил устата и бе донесъл нещастието. Защо просто не беше съобщил името Строубъри? Защо му трябваше да започва с това дяволско „винаги опасният“, когато всеки глупак знаеше, че точно то го прави опасен?
— Добре, приятели, затегнете коланите — каза Джо. — Стоубъри вдига бухалката. Джетър танцува около трета база, стараейки се да привлече хвърляне или поне вниманието на Гордън. Не успява в нито едно от двете. Гордън е съсредоточен. Въритек подава знака. Гордън заема позиция за хвърляне. Гордън хвърля… Строубъри замахва и пропуска, първи страйк. Строубъри клати глава, като че ли е възмутен…
— Не би трябвало да е възмутен, това беше едно доста добро хвърляне — отбелязва Трууп, а Триша, седейки в тъмното, изпълнено с мушици, усамотено място, мислеше: „Млъкни, Трууп, просто замълчи за минутка.“
— Стоу излиза извън кутията… потропва с бутоните си… сега пак е вътре. Гордън с поглед право към Уилямс… заема позиция… той хвърля. Извън страйковата зона и много ниско.
Триша простена. Върховете на пръстите й така дълбоко притискаха бузите, че устните й се разтеглиха в странна, безумна усмивка. Сърцето й блъскаше в гърдите, буквално да се пръсне.
— Ето ни отново — каза Джо. — Гордън е готов. Той стреля, Строубъри замахва и това е една дълга, висока топка към дясната част на полето, ако падне вътре, свършено е, но тя се отклонява… отклонява се… отклонява…
Триша чакаше, затаила дъх.
— Фал — каза най-после Джо и тя отново задиша. — Но това беше твъ-ъ-ърде близо. Строубъри просто пропусна един хоум рън. Топката се отклони извън фал-линиите с не повече от шест или осем фута.
— Аз бих казал четири фута — услужливо добави Трууп.
— Аз бих казала, че имаш миризливи крака17 — прошепна Триша. — Хайде, Том, хайде, моля те.
Но той нямаше да успее; знаеше това със сигурност. Беше толкова близко до победата, но…
Все пак, можеше да го види. Не така висок и наперен като Ранди Джонсън, не така нисък и набит като Рич Гарсес. Среден на ръст, слаб… и хубав. Много хубав, особено с шапката си, която хвърляше сянка върху очите му… само дето баща й казваше, че почти всички бейзболисти са хубави.
— Генетично е — казваше й, а после добавяше: — Разбира се, много от тях нямат нищо в главата, така че всичко се балансира.
Но с Том Гордън нещата не стояха така. Онази неподвижност, преди да хвърля, привлече първа вниманието й и бе причина за нейното възхищение. Той не се разхождаше горделиво около гумата на питчъра, както правеха някои, нито се навеждаше да си оправя обувките, нито вдигаше торбичката с колофона и я пускаше, за да бухне сред облак бял прах. Не, Номер 36 просто чакаше батера да свърши с всичките си приготовления. Беше така неподвижен в своя яркобял екип, докато чакаше батъра да се подготви. А след това, разбира се, онова нещо, което винаги правеше, ако успееше да постигне „сейф“. Този жест, когато напускаше гумата. Тя харесваше всичко това.
— Гордън замахва и стреля… и топката е в праха! Въритек я блокира с тялото си и така спасява точка. Изравняващата точка.
— Направо га закова! — отбеляза Трууп.
Джо дори не го удостои с внимание.
— Гордън поема дълбоко въздух на гумата. Строубъри стои вътре в кутията. Гордън замахва… хвърля… високо.
Надигащата се буря от гласове заглуши ушите на Триша като бурен вятър.
— Тридесет хиляди по трибуните не са съгласни с това, Джо — отбеляза Трууп.
— Така е, но Лари Барнет зад площадката има крайната дума и Барнет казва, че беше високо. Резултатът е пълен за Дарил Строубъри. Три и две.
Отзад ритмичното пляскане на привържениците се усили. Гласовете изпълниха въздуха, изпълниха главата й. Тя почука с пръст върху дънера на дървото, без да съзнава, че го прави.
— Публиката е на крака — каза Джо Кастиглън, — всичките тридесет хиляди от тях, защото никой не си е тръгнал от стадиона тази вечер.
— Може би само един или двама — каза Трууп. Триша не му обърна внимание. Нито пък Джо.
— Гордън на линията.
Тя можеше да види това също: левият крак да се връща към носещия десен, докато ръцете — едната с ръкавицата, другата, държаща топката — да се вдигат на височина на гръдната кост; тя дори можеше да види Бърни Уилямс, свършил със своето хвърляне, драпайки за следващо, но Том Гордън не му обръща внимание, дори и в движението неговата същностна неподвижност оставаше, с поглед върху ръкавицата на Джейсън Въритек, спусната ниско зад площадката, леко към външния ъгъл.
— Гордън прави второто… от трите… хвърляния… и-и-и…
Публиката й каза, внезапното радостно гръмване на публиката.
— Страйк трети отсъден! — почти крещеше Джо. — О, господи, той хвърли майсторска топка при второто от трите хвърляния и смрази Строубъри! „Ред Сокс“ печелят с пет на четири срещу „Янките“, а Том Гордън постига своя осемнадесети „сейф“! — Гласът му премина в по-нормален регистър. — Съотборниците на Гордън се насочват към гумата на питчера с Мо Вон, вдигнал юмрук във въздуха, начело на групата, но преди Вон да стигне до там, Гордън прави своя бърз жест, този, който феновете му познават отлично,
