От друга страна („Винаги има друга страна, сладурче“ — бе казал веднъж баща й.), тук нямаше какво да се яде, миришеше неприятно на кал и изгнили дървета, а и кой знае какви още гадости имаше тук. Идеята беше ужасна. Малката сърповидна полянка бе Дисниленд в сравнение с мочурището.
Стана и се взря в посоката, от която потокът бе намалявал постепенно, преди напълно да изчезне. Гледаше през лабиринт от стволове на сиви дървета, но си мислеше, че може да види нещо зелено отвъд тях. Да се издига нещо зелено. Може би някой хълм? С боровинкови храсти? Хей, защо не? Вече бе минала покрай няколко групи такива храсти, целите отрупани с боровинки. Трябваше да набере от тях, да ги сложи в раницата си, но се страхуваше да не изгуби потока. Сега обаче потокът беше изчезнал и тя отново изпитваше глад. Не остър (поне не още), но със сигурност беше гладна.
Триша направи две крачки напред, изпробва с крак меката почва и наблюдаваше с лошо предчувствие как водата извира около маратонката й. Дали не означаваше, че отиваше навътре? Къде?
— Може да има плаващи пясъци — промърмори тя.
„Точно така! — веднага се съгласи студеният глас. Той като че ли се забавляваше. — Плаващи пясъци! Алигатори! Да не говорим за малки сиви човечета от «Досиетата Х» със сонди за вземане на проби от твоята плът!“
Триша се върна назад по стъпките, които бе направила, и отново седна. Бе си прехапала долната устна без да съзнава. Да върви или да стои тук? Да стои тук или да върви?
Това, което я тласна да тръгне след около десет минути, бе една сляпа, най-невероятна надежда… мисълта за боровинките! По дяволите, тя беше готова сега да опита дори листата. Триша се видя как бере яркочервени боровинки на склона на един приятно зелен хълм, също като момичето от илюстрациите в нейния учебник (беше забравила калната маска върху лицето си и заплетените, мръсни висулки, в които се бе превърнала косата й). Тя видя как си проправя път към билото на хълма, като пълнеше раницата си с боровинки… накрая стигна върха, погледна надолу и видя…
„Път. Виждам един черен път с огради от двете страни… пасат коне… и постройка в далечината. Червена, с бял перваз.“
Луда! Напълно откачена!
Или? Ами ако седеше само на половин час път от спасението, все още изгубена, защото се страхуваше от малко лепкава кал?
— Добре — каза тя, като стана и нервно нагласи презрамките на раницата си. — Добре, боровинки, хайде. Но ако стане твърде гадно, ще се върна обратно.
За последно притегна презрамките и тръгна отново, като вървеше бавно по все по-мократа земя, изпробвайки я при всяка стъпка, като заобикаляше стоящите като скелети дървета и падналите безразборно изсъхнали стволове.
Накрая — може би половин час, след като бе тръгнала, може би четиридесет и пет минути — Триша откри това, което хиляди (може би дори милиони) мъже и жени бяха открили преди нея; когато станеше твърде гадно, твърде късно е да се върнеш назад. Тя направи крачка от подгизнала, но устойчива почва, към едно хълмче, което изобщо не беше хълмче, а само така изглеждаше. Кракът й пропадна в някакво студено, лепкаво вещество, твърде гъсто, за да бъде вода, и твърде рядко, за да е кал. Залитна, сграбчи един стърчащ изсъхнал клон, извика от уплаха и раздразнение, когато той се счупи в ръката й. Падна във високата трева, гъмжаща от насекоми. Успя да застане на коляно и издърпа крака си от тинята. Той излезе с мляскащо „пльоп“, но маратонката й остана някъде долу.
— Не! — изкрещя достатъчно силно, за да изплаши една голяма и бяла птица, която излитна, проточила дългите си крака зад себе си, като струна в небето. На друго място и по друго време Триша щеше да съзерцава това екзотично видение в екстаз, но сега птицата бе отбелязана бегло като факт. Тя се завъртя на коленете си, левият й крак беше покрит с блестяща черна кал чак до коляното, и пъхна ръка в запълнената с вода дупка, която временно беше погълнала маратонката й.
— Не можеш да ми я вземеш! — гневно извика тя. — Тя е моя и ти… не можеш… ДА Я ВЗЕМЕШ!
Заопипва в студената киша, като пръстите й късаха мембраната от корени или се провираха между тези, които бяха твърде дебели, за да бъдат разкъсани. Нещо живо се допря за кратко в дланта й, а после изчезна. Малко по-късно ръката й хвана маратонката и я издърпа навън. Триша я погледна — една обувка, покрита с черна кал, точно като за едно изцяло кално момиче, напълно нещастно, направо кучешки фъшкии, щеше да каже Пепси — и започна да плаче. Тя вдигна нагоре маратонката, наклони я и от нея се изля струя мътна течност. Това я накара да се разсмее. Около минута седя на хълмчето с кръстосани по турски крака и спасената маратонка в скута, като се смееше и плачеше в центъра на една черна, въртяща се вселена от мушици, докато дърветата стояха на стража около нея, а щурците свиреха.
Най-после плачът й премина в подсмърчане, а смехът — в сподавени и лишени от хумор хихикания. Тя откъсна трева от хълмчето и избърса, колкото можеше, маратонката отвън. После отвори раницата, разкъса празната торба от обяда и с парчетата изчисти гнусотията отвътре. Смачка на топка и с безразличие ги хвърли зад себе си. Ако някой искаше да я арестува за замърсяване на това противно, грозно, вонящо място, да заповяда.
Тя се изправи, като все още държеше маратонката в ръка, и погледна напред.
— О, мамка му — изруга Триша.
За първи път в живота си изругаваше на глас. (Пепси понякога го правеше, но Пепси си беше Пепси.) Вече виждаше по-ясно зеленото, което помисли за височина. Бяха малки хълмчета, това бе всичко, просто още малки хълмчета. Между тях имаше още повече застояла, блатиста вода и повече дървета, като преобладаващата част бяха мъртви, но някои имаха зеленина по върховете. Тя чуваше квакането на жабите. Никакъв висок хълм. От мочурище — в блато, от трън та на глог.
Тя се обърна и погледна назад, но вече не можеше да каже откъде беше влязла в тази, прилична на чистилище, зона. Ако се бе сетила да маркира мястото с нещо ярко — например парче от своя противен, изпокъсан дъждобран — щеше да може да се върне обратно. Но не се бе сетила и вече бе късно.
„Може да се върнеш назад и по друг път — знаеш горе-долу посоката.“
Може би, но тя, първо на първо, нямаше да слуша този глас, който я вкара в кашата.
Триша се обърна към хълмчетата и мътните отблясъци на слънцето върху застоялата, покрита с нечиста пяна, вода. Имаше достатъчно дървета, за които да се държи, а и блатото все някъде трябваше да свърши, нали така?
„Лудост е даже да си го помислиш.“
Разбира се. То си беше налудничава ситуация.
Триша постоя още малко, мислите й сега се насочиха към Том Гордън и тази особена негова неподвижност — това, как стоеше на гумата на питчъра и гледаше към един от кетчърите19 на „Ред Сокс“, Хетъбърг или Въритек, да подаде знака. Така неподвижен (точно както тя стоеше сега), като че ли цялата тази всеобхващаща неподвижност някак си се излъчваше от раменете му и витаеше около него. А после позицията за хвърляне и самото хвърляне.
„Той има ледена вода във вените си“, казваше баща й.
Тя искаше да се измъкне оттук, от това противно блато, а след това и от проклетата гора; искаше да се върне там, където имаше хора и магазини, и алеи, и телефони, и полицаи, които биха ти помогнали, ако се загубиш. И си мислеше, че може да го направи. Ако имаше само малко от старата ледена вода във вените си.
Нарушавайки собствената си неподвижност, Триша събу и другата си „Рийбок“ и върза връзките на двете маратонки заедно. После ги провеси на врата си като тежестите на стенен часовник с кукувичка, размисли за чорапите и реши да ги остави на краката си, нещо като компромис („като щит срещу тинята“ бе мисълта, която всъщност мина през главата й). Тя нави дънките си нагоре до коленете, след това пое дълбоко въздух и бавно го изпусна.
— Макфарлънд замахва, Макфарлънд хвърля — каза тя. Нагласи своята шапка „Сокс“ (този път с козирката назад, защото така бе страхотно) и започна отново да върви.
Триша прескачаше от хълмче на хълмче внимателно и предпазливо, като често вдигаше глава и хвърляше бързи погледи, за да си определи ориентир, а след това се движеше към него, също както бе правила вчера. „Само дето днес няма да изпадна в паника и да започна да бягам — мислеше си тя. — Днес имам ледена вода във вените си.“
Измина час, след това още един. Вместо да се втвърдява, земята ставаше все по-мочурлива. Накрая
