Момичето, което обичаше Том Гордън

изобщо нямаше твърда почва с изключение на хълмчетата. Триша скачаше от едно на друго, като си помагаше с клоните и храстите, където можеше, или държеше ръцете си разперени за равновесие, като въжеиграч, който няма за какво да се държи. Накрая стигна до място, където нямаше никакво хълмче за скачане. Пое дъх, за да се успокои, после стъпи в застоялата вода, като стресна облак водни мушици и предизвика неприятна воня на изгнил торф. Водата стигаше малко под коленете й. Това в което потъваха краката й, беше като студено желе на бучки. Жълтеникави мехури излизаха на повърхността на размътената вода; в тях се въртяха черни частици от кой знае какво естество.

— Гадно — простена тя, като се отправи към най-близкото хълмче. — О, колко гадно. Гадно-гадно-гадно. Все едно да мачкаш червеи.

Тя вървеше приведена напред, с големи крачки, като всяка една от тях завършваше със силно дръпване, когато изваждаше навън крака си. Опита се да не мисли за това, което щеше да се случи, ако не успееше да го направи, ако залепнеше в тинята по дъното и започнеше да потъва.

— Гадно-гадно-гадно. — Бе й станало като напев. Потта се стичаше по лицето й на топли вадички и лютеше в очите й. Щурците като че ли бяха запънали на един висок, безкраен тон: риииииии… Напред пред нея, на хълмчето, което беше нейната следваща спирка, три жаби изскочиха от тревата и цопнаха във водата — плип-плип-пльоп.

— Дрън-дрън-пляс — отвърна и изнурено се усмихна.

Имаше попови лъжички, сигурно с хиляди, които плуваха в жълто-черната мътилка около нея. Като гледаше надолу към тях, единият от краката й попадна на нещо твърдо и покрито със слуз — дънер може би. Триша успя да се задържи на него, без да падне, и да прецапа до хълмчето. Като дишаше тежко, тя се измъкна от водата и с безпокойство огледа покритите си със слуз крака, почти сигурна, че ще ги види целите налепени с гърчещи се пиявици или нещо дори по-лошо. Нямаше нищо ужасяващо (доколкото можеше да види), но беше покрита с черна тиня чак до коленете. Тя смъкна чорапите си, станали черни, а бялата кожа под тях приличаше на чорапи повече, отколкото те самите. Това накара Триша безумно да се разсмее. Полегна назад на лакти и зарева към небето, отказвайки да се смее като

(лудите хора),

като пълна идиотка, която просто не може да спре. Когато най-после се овладя, изстиска чорапите, обу ги и се изправи. Застана права с ръка над очите си, избра едно дърво, на което голям клон в ниското се бе пречупил и краят му висеше във водата. Определи го за следващата си цел.

— Макфарлънд замахва, Макфарлънд хвърля — уморено каза и тръгна отново. Вече не мислеше за боровинки; всичко, което искаше, бе да се измъкне веднъж завинаги от това място.

Има етап, на който хората, принудени да разчитат само на собствените си сили, спират да живеят и започват просто да оцеляват. Тялото, при изразходване на всичките си настоящи източници на енергия, се насочва към запасите си от калории. Остротата на мислите започва да отслабва. Възприятията стават както по-ограничени, така и погрешно по-ярки. Нещата се виждат с размити контури. Триша Макфарлънд доближи тази граница между живота и оцеляването, когато вторият й следобед в гората клонеше към края си.

Това, че сега се движеше на запад, не я тревожеше особено. Тя считаше (навярно правилно), че да се движи постоянно в една посока бе може би най-доброто, което можеше да направи. Беше гладна. Трябваше да се движи точно по права линия. Ако се отклоняваше вляво или вдясно, можеше да не излезе от миризливата дупка до мръкване. Тази мисъл й бе непоносима. Веднъж пи вода от бутилката, около четири изпи и остатъка от швепса, без да го осъзнава.

Мъртвите дървета все по-малко приличаха на дървета и все повече на гигантски стражи, забили чепатите си крака в неподвижната черна вода. „Съвсем скоро ще оживеят“ — помисли си тя. Докато газеше покрай тях (никакви хълмчета почти на тридесет фута разстояние в която и да е посока), стъпи на затрупан от тинята корен, просна се по корем, цопна и ахна. Устата й глътна от тинестата вода, изплю я бързо и с вик. Ръцете й изглеждаха жълтеникаво лигави, сякаш изкиснати. Измъкна ги от водата и ги вдигна пред себе си.

— Добре съм. Да, аз съм добре.

Раницата й беше още суха, което бе важно, защото вътре беше уокменът, единствената й връзка със света.

Мръсна, цялата мокра отпред, Триша продължаваше пътя си. Новият ориентир бе едно мъртво дърво, което от средата нагоре се разкрояваше в буквата Y на фона на слизащото към хоризонта слънце. Тя се отправи към него. Стигна едно хълмче, хвърли му бърз поглед, но продължи през водата, вместо да стъпи на него. Какво толкова? Така беше по-бързо. Отвращението й от студеното изгнило желе на дъното беше изчезнало. Човек свиква с всичко, ако му се наложеше. Вече го знаеше.

След първото си падане във водата Триша започна да прекарва времето на деня с Том Гордън. Отначало това изглеждаше странно — дори неестествено — но докато дългите часове на късния следобед течаха, тя съвсем изгуби представа за себе си: бърбореше неестествено, като му казваше към кой ориентир да върви, обясняваше, че вероятно пожар бе причинил това блато, уверяваше го, че скоро ще се измъкнат от него, че това не може да продължава вечно. Вярваше, че „Ред Сокс“ ще спечелят двадесет точки в играта довечера, така че да не се притеснява там, в съблекалнята на стадиона. Внезапно вдигна глава.

— Чуваш ли нещо? — попита.

Том — едва ли, но тя чуваше: монотонния, пулсиращ звук от перките на хеликоптер. Далечен, но ясно доловим. Беше на едно хълмче, когато чу звука. Скочи на крака и се завъртя на триста и шестдесет градуса, заслонила очите си с ръка, взряна напрегнато в небето. Не видя нищо, звукът изчезна.

— Ядец — въздъхна печално. Но я търсеха! Плесна един комар на врата си и тръгна отново.

Десет минути по-късно тя стоеше върху подаващия се наполовина над водата корен в своите мръсни, полуразнищени чорапи, и гледаше пред себе си както учудена, така и объркана. Отвъд насечената линия от пречупени дървета, където беше сега, мочурището прерастваше в равно, застояло блата. От центъра му се издигаха други хълмчета, кафяви, и като че ли от счупени вейки и прегризани клони. Отгоре им стояха половин дузина лъскави животинчета и я гледаха втренчено.

Бръчките по смръщеното чело на Триша изчезнаха, когато разбра какво всъщност бяха те. Забрави, че е в блатото, че е мокра, кална и уморена, че се бе загубила.

— Том — прошепна, останала без дъх. — това са бобри! Бобри, които стоят върху боброви къщички или боброви могилки, или както там ги наричат. Те са, нали?

Стоеше на пръсти, държеше се за дънера на дървото за равновесие и ги гледаше очарована. Бобри, излегнали се върху своите къщички от пръчки! А дали те я виждаха? Сигурно — да, особено онзи, в средата, по-голям от другите. Струваше й се, че черните му очи изобщо не се отделяха от лицето й. Оказа се, че има мустаци, а кожата му е разкошно тъмнокафява, преливаща в кестеняво около пълничките му хълбоци. Напомни й илюстрациите от „Вятърът във върбите“.

Триша слезе от корена и тръгна към него, сянката й се проточваше все по-дълга. Неочаквано Главният бобър (така го кръсти) стана, заотстъпва назад, докато задницата му се потопи във водата, и елегантно плесна с опашката си. Звукът от плясъка бе невероятно силен в застиналия горещ въздух. След миг бобрите започнаха да се гмуркат, заскачаха във водата почти едновременно. Сякаш наблюдаваше отбор по синхронно плуване. Триша ги гледаше с притиснати ръце към гърдите си и широка усмивка. Беше най- удивителното нещо, което бе виждала през живота си, но тя не разбра и никога нямаше да си обясни защо Главният бобър й изглеждаше като учител или нещо такова.

— Том, гледай! — Тя посочи водата, като се смееше. — Те отидоха там! Да, моето момиче!

Половин дузина клинове се оформиха в мътната вода, отдалечавайки се в дъгообразен строй от бобровите къщи. След това изчезнаха и Триша тръгна отново. Следващият й ориентир бе едно извънредно голямо хълмче, по което растяха тъмнозелени папрати като разрошени коси. Запъти се към тях по една полегата дъга, вместо по права линия. Бобрите бяха страхотни — направо гето, в стила на Пепси — но нямаше никакво желание да я гризнат, докато джапаше из водата. От картинките знаеше, че дори малките бобърчета имаха големи зъби. Извикваше всеки път, когато трева или корен я докосваха, сигурна, че това е Главният бобър (или някой от неговите подчинени), които искаха да я прогонят.

Движеше се покрай владението на бобрите отдясно към извънредно голямото хълмче — и когато се приближи, изпълниха я надежда и въодушевление. Тези тъмнозелени папрати не бяха просто папрати, мислеше тя; беше ходила с майка си и баба си за фидълхеди20 три пролети поред и беше уверена, че това са именно фидълхеди. В Санфорд сезонът им бе приключил — поне