Беше вярно, или поне изглеждаше вярно. Усещането, че някой я наблюдава или дебне, изчезна. Студеният глас го знаеше и нищо не каза. Триша откри, че си представя неговия собственик — една пакостлива, малка сладурана, с изкривена в подигравателна гримаса уста, която приличаше леко, само по чиста случайност, на самата Триша (както при прилика с втора братовчедка). Вече крачеше гордо, раменете й — стегнати и изправени, юмруците — стиснати, самата дързост и непукизъм.
— Омитай се или си остани там! Ти не можеш да ме уплашиш! Мамка ти!
Ето че от устата й отново излезе онова, което Пепси наричаше „ужасната, безочлива дума“, но Триша изобщо не съжаляваше. Тя даже си представи как я казва на Пийт, ако Пийт отново започнеше всички ония свои глупости за Малдън, докато се прибираха вкъщи от училище. Малдън това и Малдън онова, татко това и татко онова, а какво щеше да стане, ако просто му кажеше: „Хей, Пийт, мамка ти“, как ти харесва това? Триша го виждаше опулен насреща й, зяпнал, с увиснало чене. Това я накара да захихика.
Тя се изправи, приближи се към водата, избра четири камъка, които щяха да я преведат през водата, и от един на друг, премина през коритото на потока. След като вече беше на другия бряг, внимателно се заспуска по склона.
Наклонът постепенно се увеличаваше, а потокът край нея ставаше все по-шумен, като се блъскаше и пенеше в скалистото си легло. Когато стигна едно открито място, където земята бе относително равна, реши да остане тук за през нощта. Въздухът бе станал плътен и сенчест; ако опиташе да продължи надолу по склона, рискуваше да падне. Тук всъщност съвсем не бе лошо; можеше поне да вижда небето.
— Мушиците обаче са ужасни — извика, пляскайки с ръка по комарите около лицето и по врата. Отиде при потока за кал, но — сори, ха-ха, малка шега, моето момиче — нямаше кал. Скали — колкото искаш, но кал никаква. Поседя няколко минути върху петите си, докато мушиците упражняваха лупинги пред очите й, размисли върху нещата и кимна с глава. Отстрани боровите иглички с ръка, загреба с шепи от меката пръст, поля я с вода от бутилката. Замесваше кал с пръстите си, като самият процес й доставяше огромно удоволствие (както баба й Андерсън месеше хляб в своята кухня през съботните сутрини). Щом получи отлична, добре размачкана лепкава смес, започна да я размазва по цялото си лице. Докато свърши, стана тъмно.
Триша се изправи, като все още търкаше кал по ръцете си, и се огледа. Наоколо нямаше паднало дърво, под което удобно да спи през нощта, но на около двадесет ярда от брега на потока, където стоеше, съзря купчина борови клони. Пренесе ги до една от високите ели, които растяха близо до потока, и ги облегна на дънера й под формата на обърнато надолу ветрило, през който можеше да пропълзи… в нещо като половин палатка. Ако не излезеше вятър да събори клоните, щеше да й бъде доста уютно.
Щом донесе последните два клона, усети спазъм в стомаха си и някакво потрепване в червата. Спря — с по един клон във всяка ръка — и зачака какво ще се случи, спазъмът, както и странното усещане за слабост ниско долу в нея преминаха, но нещо остана. Нещо като пърхане. „Пърхане на пеперуди“ бе изразът на баба Андерсън, само че тя го използваше, за да каже, че е изнервена, а Триша не се чувстваше точно изнервена. Беше друго.
„От водата е — каза студеният глас. — Нещо във водата. Ти си отровена, сладурче. Ще си мъртва до утре.“
— И така да е — каза Триша и прибави последните два клона към своя самоделен подслон. — Бях толкова жадна. Трябваше да пия.
Към това нямаше коментар. Вероятно дори студеният глас, макар и да беше предател, разбираше — тя бе трябвало да пие, на всяка цена.
Тя изхлузи раницата от гърба си, отвори я и с благоговение извади своя уокмен. Сложи слушалките и натисна бутона за включване. Станцията УКАС все още беше достатъчно силна, за да се чува, но сигналът не беше същия, като предишната вечер. Стори й се смешно, че извървя толкова разстояние, почти да излезе извън обхвата на радиостанцията, както когато човек загубва някоя станция при дълго пътуване с кола. Беше смешно, много смешно наистина. Толкова смешно, че чак го усещаше в стомаха.
— Добре — каза Джо Кастиглън. Гласът му бе слаб, все едно идваше от много далече. — Мо е заел позиция и ние сме готови за края на четвъртия ининг.
Неочаквано пърхането на пеперудите, както в гърлото й, така и в стомаха й, а и онези неприятни хълцания „ърк-ърк, ърк-ърк“ започнаха отново. Триша се изтърколи навън от подслона си, изправи се на колене и започна да повръща в сянката между две дървета, като се държеше за едното с лявата си ръка, а дясната бе притиснала към стомаха.
Тя стоеше, където си беше, като със задъхване си поемаше въздух и плюеше навън слюнки с вкус на почти несмлени фидълхеди — кисел и противен — докато Мо направи три хвърляния под възгласите на феновете. Трой О’Лиъри беше следващият.
— Е, „Ред Сокс“ нещо объркаха работата — отбеляза Трууп. — Вече губят със седем на едно в края на четвъртия ининг, а Анди Петит изпрати направо бисер.
— О, проклятие! — каза Триша и отново започна да драйфа. Не виждаше това, което излизаше от устата й, бе твърде тъмно, но усещаше, че бе нещо рядко, повече като супа, отколкото като повръщано. Някаква аналогия между тези две думи — супа и повръщано, моментално накара стомаха й пак да забълва. Тя отстъпи назад от дърветата, между които бе повръщала, все още на колене, и тогава отново усети спазъм в червата си, този път много по-силен.
— О, ПРОКЛЯТИЕ! — извика Триша, опитвайки да разкопчае копчето на дънките си. Беше сигурна, че няма да успее, абсолютно сигурна, но все пак успя да устиска достатъчно дълго, за да смъкне дънките и гащите си и да ги дръпне напред. Всичко отзад излезе под формата на гореща, неприятно воняща струя. Триша издаде вик и някаква птица в угасващата светлина на деня се обади в отговор, като че ли й се присмиваше. Когато най-накрая свърши и се опита да се изправи на крака, почувства внезапно замайване. Загуби равновесие и пльосна назад.
— Изгубена и пльосната в собствените си изпражнения — отбеляза. Започна да плаче, после — да се смее, като се сети колко смешно бе всичко това. „Изгубена и пльосната наистина в собствените се изпражнения“ — каза. Изправи се с мъка, продължавайки да плаче и да се смее, дънките и гащите й се мотаеха около глезените (дънките — скъсани и на двете колена, втвърдени от калта, но поне не-о-гов-не- ни). Събу ги и тръгна към потока, гола от кръста надолу и със своя уокмен в едната ръка. Трой О’Лиъри бе направил единичен по времето, когато загуби равновесие и пльосна в собствените си изпражнения; сега, когато стъпи с боси крака в леденостудената вода на потока, Джим Лийритс удари двоен. Страничните отпаднаха.
Наведена, като загребваше вода и я плискаше по дупето и задните си части, Триша каза:
— Това беше от водата, Том, от проклетата стара вода, но какво можех да направя? Просто да стоя и да гледам?
Краката й напълно се схванаха, когато излезе от потока; задните й части — също, но поне отново бе чиста. Облече гащите и дънките и точно щеше да закопчее копчето, когато стомахът отново я присви. С два скока се озова при дърветата, прегърна същото, както предния път, и пак задрайфа. Съвсем секс-шу-ално, все едно, че изхвърляш под налягане две чаши гореща вода. Отпусна глава и опря челото върху грапавата кора на бора. За миг си представи забита в него табела, като ония по входовете на къмпингите край езеро или край море, с надпис: „Място за повръщане на Триша“. Това я разсмя, но смехът й по-скоро беше горчив. А във въздуха между тези гори и светът, за който тя глупаво вярваше, че бе неин, звучеше безсмисленият рефрен, онзи, който казваше: „Набери 1-800-54-Гигант.“
Сега отново я присвиха червата.
— Не — каза Триша с чело все още опряно на дървото и със затворени очи. — Не, моля те, недей повече. Помогни ми, господи. Моля те, недей повече.
„Не си хаби силите — каза студеният глас. — Няма никакъв смисъл да се молиш на Подразбиращото се.“
Присвиването премина. Триша бавно се върна при своя заслон, като усещаше краката си слаби, като гумени. Гърбът я болеше от повръщането; мускулите на стомаха й бяха странно отпуснати. А кожата й беше гореща. Тя си мислеше, че вероятно има треска.
Дерек Лоу излезе да хвърля за „Ред Сокс“. Джордж Посейда го поздрави с един троен в десния ъгъл на полето. Триша пропълзя в своя заслон, като внимаваше да не докосне нито един от клоните с ръка или с хълбок. Ако това станеше, навярно цялото нещо щеше да се срути. Ако отново беше на зор (така го
