глуха, и имаше толкова лош артрит, че трябваше да използва бастун. Баба Грънт, както й казваше Пепси.
Триша коленичи край потока, загреба вода с шепите си и пи като кон от корито. Ако пак се разболееше, да се разболява, да става каквото ще. Трябваше да сложи нещо в стомаха си.
Изправи се и се огледа унило наоколо, придърпа дънките нагоре (бяха й точни преди време, сега й бяха широки), после заслиза по хълма и течението на потока. Въобще не се надяваше, че той ще я изведе от гората, поне можеше да я отдалечи малко от „Място за повръщане на Триша“; поне това можеше да направи.
Беше изминала може би около стотина крачки, когато пакостливата сладурана пак проговори. „Не си ли забравила нещо, миличка?“ Дори пакостливата сладурана започваше да звучи уморено, но гласът й бе все така студен и ироничен, както обикновено. На всичко отгоре беше и права. Триша постоя за миг на място с наведена надолу глава и падаща в очите коса, после се заизкачва към своя нощен лагер. Трябваше да се спре два пъти, за да успокои биещото в гърдите сърце; ужаси се колко малко сили й бяха останали.
Тя напълни бутилката с вода, прибра я с парцаливите остатъци в раницата, въздъхна при тежестта й (проклетата, беше съвсем лека) и тръгна отново. Бе уморена. Трябваше да спира и да почива на всеки петнадесет минути. Главата й пулсираше. Цветовете наоколо изглеждаха прекалено ярки, а когато някаква сойка изкряка от някакъв клон над главата й, звукът като че ли проряза тъпанчетата й като с нож. Представи си, че Том Гордън е с нея, за да й прави компания, а после, след известно време, вече не трябваше да си представя. Той наистина вървеше до нея и макар да знаеше, че това е халюцинация, на дневната светлина изглеждаше също така истински, както на лунната.
Около обяд Триша се спъна в някакъв камък и се просна с цялата си дължина в един къпинов храсталак. Лежеше без дъх, сърцето й биеше, пред очите й играеха бели светлинки. Напрегна се да се изправи от храсталака, но не успя. Изчака, почина си малко, опита се да постигне пак онази неподвижност със затворени очи и после отново напрегна сили. Този път се измъкна, но краката й отказваха да я държат. През последните четиридесет и осем часа не бе яла нищо друго освен едно сварено яйце, сандвича с риба тон, бисквитите „Туикс“ и няколкото фидълхеди. Освен това имаше диария и повръщаше.
— Ще умра тук, нали Том? — Гласът й бе спокоен и ясен.
Нямаше отговор. Триша вдигна глава и се огледа наоколо. Номер 36 си бе отишъл. Триша се примъкна до потока и отпи една глътка. Водата като че ли вече не дразнеше стомаха и червата й. Тя не знаеше дали това означава, че организмът й е свикнал с водата, или просто тялото й се беше предало, опитвайки се да се освободи от всичко лошо, от всички нечистотии.
Триша се надигна и седна, избърса капещата вода от устните си и погледна на северозапад по течението на потока. Теренът напред ставаше по-равен, а старата гора като е ли отново се променяше, като елите отстъпваха място на по-малки, по-млади дървета. Тя не знаеше още колко ще продължава в тази посока. Нямаше никакви хеликоптери, нямаше лаещи кучета. Предположи, че може да чуе техните звуци, също както можеше да види Том Гордън, ако поиска, но по-добре да не мисли за тях. Ако нещо действително можеше да я изненада, то със сигурност бяха реалните гласове.
Нищо друго.
— Аз ще умра в гората. — Този път това не беше въпрос.
Лицето й се изкриви в скръбно изражение, но нямаше сълзи. Погледна ръцете си: трепереха. Най-после успя да се изправи на крака и тръгна отново. Докато бавно се спускаше надолу, двама детективи от канцеларията на главния прокурор разпитваха майка й и брат й. По-късно този следобед един психиатър, който работеше в щатската полиция, щеше да се опита да ги хипнотизира и щеше да успее с Пийт. Техните въпроси се въртяха около отбиването им в крайпътния паркинг сутринта в събота и тръгването им нагоре по планината. Бяха ли видели син „Форд“-фургон? Бяха ли забелязали мъж с руса коса и очила?
— Боже мой — каза Куила, най-после предавайки се на сълзите, които почти сдържаше досега. — Боже мой, мислите, че моето момиченце е било отвлечено, така ли? Похитено зад гърбовете ни, докато ние се карахме? — При тези думи Пийт също започна да плаче.
В района TR-90, TR-100 и TR-110 търсенето на Триша продължаваше, но периметърът беше стеснен, мъжете и жените в гората бяха инструктирани да се съсредоточат повече върху територията в близост до мястото, където момичето е било видяно за последен път. Екипите сега по-скоро търсеха за следи от момичето, отколкото за него самото и раницата й, дъждобрана, части от нейното облекло. Не и гащичките й обаче; хората на прокурора и полицейските детективи бяха почти сигурни, че никой нямаше да ги намери. Типове като Мазърол обикновено задържаха бельото на жертвите си, пазейки го дълго, след като тялото е хвърлено в някоя канавка или натъпкано в канализацията.
Триша Макфарлънд, която никога през живота си не бе виждала Франсис Реймънд Мазърол, сега се намираше тридесет мили отвъд северозападната граница на новата, още по-стеснена област на издирване. Хората от Мейнското управление и от горските служби трудно щяха да повярват в това, дори и без да ги бе заблудило фалшивото обаждане, но то беше истина. Тя вече не се намираше в пределите на Мейн; около три часа в следобеда на този понеделник тя премина в землището на Ню Хампшър.
Беше около час по-късно, когато Триша видя храстите близо до група букови дървета недалеч от потока. Тя тръгна към тях, но не смееше да повярва дори когато видя яркочервените боровинки по тях — нали току що си бе казала, че можеше да види и чуе всякакви неща, ако достатъчно силно го пожелаеше?
Вярно… но също си бе казала, че ако нещо я изненада, ще бъде реално. Още четири крачки и тя се убеди, че храстите са реални. Храстите… и обилният товар от червени боровинки, увиснали като мънички ябълки.
— Боровинки, хо! — извика с пресипнал, дрезгав глас и всички съмнения свършиха, когато две врани, пируваха с падналите по земята плодове малко по-нататък в храсталака, излетяха, грачейки ядосано.
Триша имаше намерение да върви, но откри, че вместо това тича. Когато стигна до храстите, тя спря на пети, дишайки тежко, със зачервени и ситни жилчици бузи. Протегна към тях мръсните си ръце, после ги отдръпна, все още убедена дълбоко в себе си, че опита ли се да докосне боровинките, пръстите й ще преминат през тях. Храстите ще потреперят като в специален филмов ефект (един от любимите на Пийт „морфини“) и ще се разкрият какво всъщност представляват; просто още неузрели кафяви къпини, готови да пият от кръвта й, колкото могат повече, докато тя е все още топла.
— Не — каза тя и се протегна напред. За миг все още не беше сигурна и тогава… о, и тогава…
Боровинките бяха малки и меки под допира на пръстите й. Тя смачка първата, която хвана; капчици червен сок пръсна по кожата й и това й припомни как веднъж бе гледала баща си да се бръсне и той се поряза.
Поднесе пръста с капчиците по него (и останалото от смачканата боровинка) към устата и го постави между устните си. Вкусът беше остър и сладък, като й напомняше не за плодчетата в чая, а за боровинков сок, току-що налят от бутилка, стояла в хладилника. Този вкус я накара да се разплаче, но тя не усещаше сълзите, които се стичаха по бузите й, вече протягаше ръце за други боровинки, като ги късаше от листата на лепкави, кървящи гроздове, тъпчеше ги в устата си, почти без да ги дъвче, поглъщаше ги и посягаше за още.
Тялото й се разтвори за боровинките; стопли се от тяхната захар. Тя почувства как стана това — беше напълно ясно, както щеше да каже Пепси. Нейното мислещо Аз беше нейде далеч, но наблюдаваше всичко това. Тя береше боровинките от техните клончета, като затваряше ръката си около цели китки и дърпаше. Пръстите й станаха червени, дланите, устата й — също. Когато навлезе още по-навътре в храстите, заприлича на жестоко издраскано момиче, което се нуждае от спешна медицинска помощ.
Тя изяде и няколко листа заедно с боровинките, майка й се оказа права за тях — те също бяха добри за ядене, дори ако не си бобак. И тръпчиви. Комбинацията от двата вкуса й напомняше за желирания сос, който баба Макфарлънд поднасяше с печеното пилешко.
Щеше да продължи да яде и да върви на юг дълго време, но боровинковите храсти внезапно свършиха. Триша излезе от последния храсталак и се намери срещу кроткото, леко стреснато лице и тъмнокафявите очи на една едра кошута. Тя изпусна боровинките, които държеше в двете си шепи, и издаде вик през това, което сега изглеждаше като уста, по която някой луд беше плескал, както му падне, червило.
Кошутата явно не се обезпокои от напредването й с пращене и мляскане през боровинковия храсталак, а само леко раздразнена от вика й — по-късно на Триша й хрумна, че кошутата ще има късмет, ако оцелее до идващия ловен сезон през есента. Тя просто наостри уши и направи две грациозни стъпки — по-скоро
