наричаше майка й; Пепси го наричаше „да имаш Хършиевите струи“ или „да играеш външната полка“), тя навярно, така и така, щеше да го срути. Междувременно обаче бе на закрито.
Чък Ноблоч удари това, което Трууп наричаше „шеметно висока топка“. Ларън Браг я хвана, но Посейда спечели. Осем на едно за „Янките“. Тя бе свита на кълбо тази вечер, на абсолютно кълбо.
— На кого звъниш, когато предното стъкло се счупи? — пееше под носа си, докато лежеше върху боровите иглички. — 1-800-54-Гиг…
Разтърси я внезапен спазъм вместо горещи вълни, тя чувстваше, че цялата изстива. Вкопчи калните си пръсти в калните си рамене и се сви, като се надяваше клоните, които толкова внимателно бе подредила, да не се срутят върху нея.
— Водата — промърмори тя. — Водата, проклетата стара вода, няма да пия вече от нея.
Но тя знаеше много добре и нямаше нужда студеният глас да й казва друго. Отново бе жадна, повръщането и останалият в устата й вкус на фидълхеди правеше тази жажда дори още по-силна и непоносима. Съвсем скоро щеше да посети потока отново.
Тя лежеше, слушайки „Ред Сокс“. Те се събудиха в осмия ининг, като спечелиха четири точки и отстраниха Петит. Докато батерът на „янките“ играеше срещу Денис Екерсли в началото на деветия („Ек“, както го наричаха Джо и Трууп), Триша се предаде — повече не издържа да слуша глухото бълбукане на потока. То се чуваше дори при усиления звук на уокмена и нейният език и гърло молеха за това, което чуваше. Внимателно се измъкна заднишком от заслона, отиде при потока и пи отново. Водата беше студена и приятна, с вкус не на отрова, а на божествен нектар. Пропълзя обратно под клоните, заливана ту от горещи, ту от студени вълни, потна и трепереща, и щом легна отново на земята, помисли: „Сигурно ще съм мъртва до сутринта. Мъртва или толкова болна, че ще искам да умра.“
„Ред Сокс“, които сега губеха с резултат осем на пет, натовариха базите само с един играч навън в края на деветия ининг. Номар Гарсиапара изпрати силна топка в центъра на полето. Ако тя беше излязла извън, „Сокс“ щяха да спечелят гейма с резултат девет на осем. Вместо това Бърни Уилямс направи показен подскок пред стената на съблекалните и улови топката, ударена от Гарсиапара. Една точка, отбелязана при пожертвувателно тичане, но това бе всичко. Излезе О’Лиъри и би аут срещу Мариано Ривера, слагайки по този начин край на една безлична вечер и на играта. Триша натисна бутона и изключи уокмена, за да пести батериите. После започна да плаче, отпаднало и отчаяно, с глава върху кръстосаните си ръце. Беше й лошо на стомаха и й се гадеше; „Сокс“ бяха загубили; Том Гордън изобщо не влезе в тази глупава игра. Животът бе кучешки фъшкии. Тя все още плачеше, когато заспа.
В Мейнското полицейско управление в Касъл Рок дойде кратко телефонно обаждане, точно когато Триша действаше срещу разумното си решение и пиеше от потока за втори път. Обаждащият се предаде своето съобщение на оператора и на магнетофонната лента, която записваше всички постъпили обаждания.
Начало на обаждането: 21:46 часа.
Обаждащ се: Момичето, което търсите, бе отвлечено от главната пътека от Франсиз Реймънд Мезърол, с М като микроскоп. Той е на тридесет и шест, носи очила, има къса коса, изрусена. Записахте ли?
Оператор: Господине, може ли да ви помоля да…
Обаждащ се: Млъкнете, млъкнете и слушайте. Мезърол кара син „Форд“-фургон, който, мисля, се казва „Еконолайн“. Стигнал е поне в Кънектикът. Той е долен мръсник. Прегледайте досието му и ще се убедите. Ще блудства с нея няколко дни, ако тя не му създава грижи, така че разполагате с няколко дни, после ще я убие. Правил го е и преди.
Оператор: Господине, бихте ли казали номера на шофьорската си книжка…
Обаждащ се: Дадох ви името му и какво кара. Дадох ви всичко, което ви е необходимо. Той е правил това и преди.
Оператор: Господине…
Обаждащ се: Надявам се, че ще го убиете.
Край на обаждането: 21:48 часа.
Проследяването на телефонното обаждане установи, че то бе направено от уличен телефон в Олд Очард Бийч. Никаква полза от това.
Около два часа на следващата сутрин — три часа след като полицията в Масачузетс, Кънектикът, Ню Йорк и Ню Джърси бе започнала да търси син „Форд“-фургон, каран от мъж с къса руса коса, който носеше очила — Триша се събуди с още по-силно гадене и спазми в корема. Събори подслона си, измъквайки се от него, смъкна дънките и гащите си надолу и изпразни дебелото си черво от това, което изглеждаше като огромно количество разредена киселина. Болеше я там, отдолу, болеше я със силен, парещ сърбеж — най- лошия случай на диария, който изобщо бе имала.
Когато дрискането приключи, тя пропълзя обратно до „Място за повръщане на Триша“ и се хвана здраво за същото дърво. Кожата й беше гореща, косата й — залепнала от пот; цялата трепереше и зъбите й тракаха.
„Не мога повече да повръщам. Моля те, господи, не мога повече да повръщам. Ще умра, ако продължа да повръщам.“
Тогава за първи път видя истинския Том Гордън. Той стоеше в гората на около петнадесет фута от нея, белият му екип като че ли грееше на лунната светлина, която падаше между дърветата. Носеше ръкавицата си. Дясната му ръка бе зад гърба и Триша знаеше, че в нея държи бейзболна топка. Щеше да я хване добре в дланта си, да я завърти между дългите си пръсти, чувствайки ръбовете по нея, и щеше да спре едва тогава, когато захващането бе както трябва.
— Том — прошепна тя. — Ти изобщо нямаше шанс тази вечер, нали?
Том не й обърна внимание. Той гледаше знака. Неговата неподвижност извираше от раменете му, обвивайки го целия. Стоеше там, на лунната светлина, ясен като раните по ръцете й, реален като гаденето в гърлото и корема й, тези пърхащи пеперуди. Той целият бе неподвижност, неподвижност, която чака знака. Не съвършена неподвижност — ръката му зад гърба нагласяваше топката по ръбовете, търсейки най- доброто захващане, а неподвижност — да, скъпа, неподвижност в очакването на знака. Триша се запита — не можеше ли сама да постигне неподвижността — просто да остави тръпките да преминат, както водата се стича по гърба на патицата, и да успокои бърканицата в себе се?
Хвана се за дървото и опита. Не се получи веднага (хубавите неща стават бавно, казваше баща й), но после наистина се получи; тишина в съществото й, благословената неподвижност. Стоя дълго време така. Дали батърът не мислеше да се откаже, защото тя твърде се бави между хвърлянията? Все едно. Беше й безразлично, така или иначе. Тя е самата неподвижност в очакване на знака и точното захващане на топката. Неподвижността идваше от раменете, извираше оттам и я обвиваше като сияние.
Тръпките отслабнаха, после напълно спряха. Осъзна, че стомахът й също се е успокоил. Червата й все още я присвиваха, но вече не така силно. Луната бе слязла надолу. Том Гордън си беше отишъл. Разбира се, той изобщо не бе идвал тук, и все пак той беше тук…
— Изглеждаше съвсем истински — програчи тя. — Истински като истински. Уау!
Изправи се и бавно отиде до дървото със съборения заслон. Въпреки че й се спеше адски, тя отново построи ветрилото от клони, после пропълзя под тях. Пет минути по-късно бе мъртва за света. Докато спеше, нещо дойде и започна да я наблюдава. То я наблюдаваше дълго време. Едва когато светлината очерта бледа линия на хоризонта от изток, то си отиде… но не отиде много надалече.
ШЕСТИ ИНИНГ
Когато Триша се събуди, птиците вече уверено пееха. Светлината бе силна и ярка, както при преполовена утрин. Щеше да спи може би още по-дълго, ако не я измъчваше гладът. Коремът й къркореше на празно и тази всеобхващаща празнота тръгваше от гърлото и стигаше коленете. А точно по средата преминаваше в болка, в действителна болка. Като че ли нещо я бодеше някъде отвътре. Това усещане я уплаши. Беше изпитвала глад и преди, но никога чак толкова, че да я боли по този начин.
Измъкна се заднишком от заслона си, като пак го събори, изправи се на крака и със залитане тръгна към потока, сложила ръцете си отзад на кръста. Навярно приличаше на бабата на Пепси Робичод, тази, която бе
