лицата вътре. Триша се вгледа в тях през потока, леко стресната, но не и уплашена, наистина не. Две от робите бяха бели. Тази, която носеше фигурата в средата, бе черна.
— Кои сте вие? — попита Триша. Опита се да се поизправи, да седне, но не можа. Бе твърде преяла. За първи път в живота си се чувстваше като че ли опиянена от храната.
— Ще ми помогнете ли? Аз се изгубих. Изгубена съм от… — Тя не можеше да си спомни. Два дни ли бяха или три? — …от дълго време. Бихте ли ми помогнали, моля?
Те не отговориха, само стояха и гледаха към нея (прие, че те все пак гледаха към нея) и точно тогава започна да изпитва страх. Те бяха кръстосали ръце пред гърдите — дори не можеше да види ръцете им, защото дългите ръкави на робите се спускаха върху тях.
— Кои сте вие? Каже те ми, кои сте?
Този отляво пристъпи напред и когато посегна към качулката си, ръкавите разкриха дълги бели пръсти. Той свали качулката си и под нея се показа интелигентно (ако не и малко конско) лице с хлътнала брадичка. Приличаше на г-н Борк, учителя по природознание в Санфордското начално училище, който им бе преподавал за растенията и животните, които се срещаха в северна Нова Англия… включително, разбира се, за световноизвестните букови жълъди. Повечето момчета и някои от момичетата (Пепси Робичод например) го наричаха Борк-Дорк23. Той погледна към нея от отсрещната страна на потока през очила със златни рамки.
— Аз идвам от името на бога на Том Гордън — каза той. — Този, към когото той посочва, когато постигне „сейф“.
— Така ли? — учтиво попита Триша. Не беше сигурна, че вярва на този човек. Ако той казваше, че е богът на Том Гордън, тя знаеше отлично, че не трябва да му вярва. Можеше да повярва на много неща, но не и на това, че бог изглеждаше като учителя й по природознание в четвърти клас. — Това е… много интересно.
— Той не може да ти помогне — каза Борк-Дорк. — Твърде много неща станаха днес. Имаше земетресение в Япония например, и то доста силно. Както и да е, но по правило той не се намесва в работите на хората, макар че трябва да призная: и той е спортен фен. Не непременно на „Ред Сокс“ обаче.
Той отстъпи назад и сложи качулката си. След малко другата бяла роба, тази отдясно, пристъпи напред… като че ли Триша бе знаела, че той щеше да е наред. Тези неща си имаха определена форма, в края на краищата — три желания, три изкачвания нагоре по бобеното стебло, три сестри, три възможности да се познае името на злото джудже. Да не говорим за трите сърни в гората, които ядяха букови жълъди.
„Дали не сънувам?“ — запита се тя и протегна ръка, за да докосне ужиленото от осите място върху лявата си скула. То си бе там и въпреки че отокът бе спаднал малко, все още я болеше при допир. Не беше сън. Но когато и втората бяла роба смъкна качулката си, тя видя мъж, който приличаше на баща й — не съвсем точно като Лари Макфарлънд, но почти толкова, колкото първата роба приличаше на г-н Борк — и си помисли, че е сън. Ако беше сън, то този не приличаше на никой от сънуваните досега.
— Не ми казваш, че идваш от името на Подразбиращото се, нали така? — изрече Триша и го погледна.
— Всъщност аз съм самото Подразбиращо се — с желание да се извини каза мъжът, който приличаше на баща й. — Трябваше да приема формата на някого, когото познаваш, за да се появя, но аз фактически съм съвсем слаб. Не мога да направя нищо за теб, Триша. Съжалявам.
— Пиян ли си? — попита Триша, внезапно ядосана. — Пиян си, нали? Помирисвам те и от тук. Господи!
Човекът Подразбиращото се засрамено й отправи лека усмивка, но не каза нищо, отстъпи назад и си сложи качулката.
Тогава фигурата в черната роба пристъпи напред. Триша изведнъж бе обхваната от ужас.
— Не! — извика тя. — Ти — не! — Тя се опита да се повдигне, но не успя да помръдне. — Не ти! Махай се, оставете ме на мира!
Но облечената в черно ръка се вдигна и ръкавът разкри жълто-бели нокти… ноктите, които бяха оставили резките по дърветата, ноктите, които бяха откъснали главата на сърнето и после разкъсали тялото му на две.
— Не — прошепна Триша. — Не, недей, моля те. Не искам да видя.
Черната роба не й обърна внимание. Тя смъкна назад качулката си. Там нямаше лице, само разкривена глава, гнездото от оси. Те пълзяха една върху друга, като се блъскаха и бръмчаха. Можеха да се видят и уродливите белези на човешки черти: едно празно око, изкривена в усмивка уста. Главата жужеше, също както мухите жужаха около кървавия врат на сърнето; жужеше, сякаш съществото в черната роба имаше мотор вместо мозък.
— Аз идвам от името на онова нещо в гората — каза черната роба с бръмчащ, нечовешки глас. Той звучеше като онзи човек по радиото, който ви казва да не пушите, загубил гласните си струни при операция на рак и говореше през едно приспособление, което държеше пред гърлото. — Аз идвам от името на бога на изгубените. Той те наблюдава. Той те чака. Ти си неговото чудо, а той — твоето.
— Махай се! — Триша се опита да изкрещи, но от устата й излезе само дрезгав шепот.
— Светът е зле измислен сценарий и се боя, че всичко, което усещаш, е истина — каза бръмчащият като оса глас. Той бавно прокара ноктите си надолу по едната страна на лицето си, разкъсвайки плътта от оси и разкривайки лъскавата кост отдолу. — Кожата на света е изтъкана от жилещи насекоми, факт, който вече сама си открила. Отдолу няма нищо друго освен кост и бог, в който и двамата вярваме. Това е убедително, не си ли съгласна?
Ужасена, Триша отвърна поглед — погледна отново по течението на потока и откри, че когато не гледаше към противния свещеник от оси, можеше да се изправи. После вдигна глава.
— Не ти вярвам! Аз не…
Свещеникът от оси си беше отишъл. И тримата си бяха отишли. Само пеперудите танцуваха във въздуха на другия бряг на потока, осем или девет на брой вместо само три, всякакви цветове вместо само бели и черни. И светлината беше различна — оранжевозлатна. Бяха минали поне два часа, а вероятно и три. Значи бе спала.
— Всичко е било само сън, както се казва в приказките… — но тя не си спомняше да е заспивала, колкото и да се опитваше, изобщо не откриваше никакво прекъсване в съзнанието си. Всичко това съвсем не приличаше на сън.
Тогава й хрумна мисълта — едновременно плашеща и успокояваща; навярно жълъдите и боровинките, освен че я бяха заситили, имаха и наркотичен ефект. Съществуваха гъби, които съдържаха наркотични вещества, някои ядяха, за да изпаднат в опиянение. Ако гъбите можеха да причинят това, защо да не беше възможно и при боровинките?
— Или листата — помисли. — Може би от листата. Обзалагам се, че е от тях.
Добре, повече никакви листа.
Триша застина в гримаса — спазъм присви корема й отново и тя леко се приведе. Изпусна газове и се почувства по-добре. Отиде до потока, избра няколко камъка с подходящи размери, които стърчаха от водата, и прескачайки от един на друг, премина на другия бряг. Вече се чувстваше различно — с ясно съзнание и пълна с енергия, въпреки че свещеникът от оси може би все още я преследваше? Безпокойството се увеличаваше след залез слънце. Ако не внимаваше, щеше да изживее ужас. Сън? Наистина ли бе само сън, предизвикан от яденето на боровинкови листа, или от пиенето на водата, към която организмът й все още не бе свикнал?
Всъщност стоенето на малката полянка я караше да се чувства изнервена, като оная героиня от трилъра, глупавото момиче, което влиза в къщата на психаря и пита: „Има ли някой тук?“ погледна към отсрещния бряг и моментално почувства, че нещо я наблюдаваше от гората, обърна се така бързо, че почти щеше да падне. Нищо. Никъде нямаше нищо.
— Глупачка такава — каза си тихо, но усещането, че е наблюдавана бе по-силно от преди. „Богът на изгубените — бе казал свещеникът от оси. — Той те наблюдава, той те чака.“ Свещеникът от оси бе казал и други неща, но тя си спомняше само това: „Наблюдава те, чака те“.
Триша отиде там, където бе съвсем сигурна, че стояха трите фигури, облечена в дълги роби, и се вгледа
