— Говорим все за „Сокс“ тази вечер, докато „Ред Сокс“ се наслаждават на една от редките си вечери без мач — каза Майк, коментаторът-идиот. — Те започват утре една поредица от три мача с Оуклънд — да, тук е Западният бряг и вие ще проследите пряко цялото действие по ВЕЕИ — но днес е ден без мачове.
Ден без мачове, това обясняваше всичко. Триша почувства как едно абсурдно разочарование се стовари върху плещите й, а в очите й се появиха „селзи“ (сигурно така щеше да прозвучи по денвизки). Вече се разплакваше съвсем лесно, сега можеше да плаче за каквото и да е. Но тя бе очаквала играта, по дяволите; искаше гласовете на Джо Кастиглън и Джери Трупиано тази вечер, но нямаше да ги слуша.
— Имаме няколко открити телефонни линии — каза коментаторът-идиот, — използвайте ги и се обадете. Мислите ли, че Мо Вон трябва да престане да се държи като дете и да се подпише на празното място срещу името си в договора? Колко още Мо-вече пари му трябват на този човек, във всеки случай? Добър въпрос, нали?
— Глупав въпрос, Ел Допо — обидено каза Триша. — Ако можеше да удряш като Мо, ти също щеше да искаш много пари.
— Искате ли да поговорим за чудесния Педро Мартинес? За Дарън Люис? За пълната с изненади съблекалня на „Сокс“? Хубава изненада от „Ред Сокс“, можете ли да повярвате? Обадете ми се, кажете какво мислите. Продължаваме след малко.
Един щастлив глас започна да пее познатия рекламен напев:
— На кого звъниш, когато предното стъкло се счупи?
— 1-800-54-Гигант — каза Триша и премести станцията. Може би щеше да намери някой друг мач. Дори омразните „Янки“ щяха да й свършат работа. Но преди да открие какъвто и да е бейзбол, тя бе стъписана да чуе произнесено собственото си име.
— …е все по-слаба за деветгодишната Патриша Макфарлънд, изчезнала от събота сутринта.
Гласът на говорителя на новините бе слаб, неясен и заглушаван от смущенията. Триша се приведе напред, пръстите й отидоха към ушите и натиснаха по-навътре малките черни наконечници.
— Службите по сигурността в Кънектикът, действайки по телефонно обаждане в щатската полиция в Мейн, днес арестуваха Франсис Реймънд Мезъроу, строителен работник, ангажиран понастоящем в изграждането на мост в Хартфорд, който два пъти досега е бил осъждан за блудство с деца и има висящо дело за екстрадиция в Мейн по настоящо обвинение в сексуално насилие и гавра с деца там. Сега обаче, изглежда, че той не знае нищо по случая Патриша Макфарлънд. Източник, близък до разследването, каза, че Мезъроу твърди, че е бил в Хартфорд през миналия уикенд и много свидетели могат да го потвърдят…
Звукът заглъхна. Триша изключи уокмена и свали слушалките от ушите си. Дали все още продължаваха да я търсят? Навярно да, но тя бе склонна да мисли, че вместо това те бяха пропилели целия днешен ден, за да се занимават с този Мезъроу.
— Каква тълпа от Ел Доповци — каза отчаяно и прибра уокмена в раницата. Легна назад върху боровите клони, разгъна дъждобрана върху себе си, после се размърда, докато се намести почти удобно. Лек ветрец премина край нея и тя се зарадва, че е в ниското между скалните издатъци. Хладна вечер и вероятно студена нощ, докато се покажеше слънцето.
Над нея в тъмното имаше милион звезди, само като предположение. Точно един билион. Те щяха да избледнеят, когато изгрееше луната, но засега бяха достатъчно ярки, за да осветят мръсните бузи на Триша със студена светлина. Както винаги, се почуди дали някои от тези ярки точици топлеха други живи същества. Имаше ли там джунгли, населени от легендарни извънземни животни? А пирамиди? Крале и великани? Някаква версия на бейзбола?
— На кого звъниш, когато предното стъкло се счупи? — тихо пееше Триша. — 1-800-54…
Тя спря, поемайки бързо дъх над долната си устна, както при болка. Бял огън издраска тъмното небе, когато падна една от звездите. Светлата следа се спусна донякъде в черното и после изчезна. Не че беше звезда, разбира се, не и истинска звезда, просто метеор.
Последва я още една, след това друга. Триша се надигна и седна, като скъсаните парцали на дъждобрана се свлякоха в скута й, а очите й бяха широко отворени. Последва четвърта и пета, тези две паднаха в друга посока. Това не бяха само метеори, беше метеоритен дъжд.
Като че ли нещо там само бе чакало д проумее това и небето се освети от безмълвна буря от ярки светкавици. Триша гледаше втренчено, с килната назад глава, с широко отворени очи, кръстосала ръце пред гърдите си, като пръстите й с изпочупени нокти нервно се впиваха в раменете. Никога не бе виждала подобно нещо, никога не си беше представяла, че такова нещо може да съществува.
— О, Том — прошепна тя с треперещ глас. — О, Том, погледни това. Виждаш ли?
Повечето бяха моментни бели просветвания, тънки и прави, и така бързо изчезваха, че сигурно щяха да изглеждат като халюцинации, ако не бяха толкова много. Няколко обаче — пет, може би осем — осветиха небето като безмълвни фойерверки, брилянтни ленти, които като че ли горяха в оранжево по ръбовете. Това оранжево можеше да бъде просто визуална измама, но Триша не мислеше така.
Накрая метеоритният дъжд започна да отслабва. Тя легна назад и намества известно време различни болезнени части на своето тяло, докато отново се почувства удобно… толкова удобно, колкото предполагаше, че може да бъде. Продължи да наблюдава случайните вече проблясвания, докато парчета скали, далеч от мястото, до което изобщо някога би могла да стигне, попадаха в земната гравитация, превръщайки се — първо в червено в сгъстената атмосфера, после умираха, гаснейки с кратко припламване. Все още ги наблюдаваше, когато заспа.
Сънищата дойдоха ярки, но накъсани: нещо като метеоритен дъжд от мисли. Единственият, който си спомняше ясно, бе този, сънуван точно преди да се събуди в полунощ с кашлица, измръзнала, заспала настрани, свита с коленете чак до брадичката; цялата трепереше.
В този сън тя и Том Гордън бяха на една изоставена ливада, която се простираше до храсти и млади дървета, предимно брези. Том стоеше до един полуизгнил стълб, който стигаше някъде на височината на бедрата му. В горния му край имаше стара, ръждивочервена халка. Том я премяташе напред-назад с пръстите си. Беше облякъл яке върху екипа си. Сивият екип на гостуващ отбор. Той щеше да бъде в Оуклънд довечера. Попита Том за „това негово посочване нагоре“. Нещата й бяха ясни, разбира се, но тя все пак попита. Вероятно защото Уолт от Фрамингъм бе искал да знае и един Ел Допо като Уолт, който говореше по клетъчен телефон, не би повярвал на някакво малко момиче, изгубено в гората. Уолт искаше да го чуе направо от устата на клоузъра.
— Посочвам, защото е божа работа да спечелиш в края на деветия ининг — каза Том. Той премяташе халката в горния край на стълба напред-назад между пръстите си. Напред-назад, напред-назад. На кого звъниш, когато халката се счупи? Обади се на 1-800-54-Халки, разбира се. — Особено, когато базите са пълни и само един играч е аут.
Нещо в гората изтрака при тези думи, като че ли в присмех. Тракането ставаше все по-силно и по- силно, докато Триша не отвори очите си в тъмното и осъзна, че това бе звукът от собствените й зъби.
Тя се изправи бавно, потрепервайки, като че ли всяка част от тялото й протестираше. Краката й бяха най-зле, плътно следвани от гърба. Блъсна я порив на вятър — и почти щеше да я събори. Зачуди се, колко ли беше отслабнала на тегло? „Още една такава седмица и ми вържете въженце, за да стана хвърчило!“ Разсмя се на шегата, но смехът премина в нов пристъп на кашлица. Стоеше с поставени върху краката ръце, точно над коленете, навела глава надолу и кашляше. Кашлицата започваше дълбоко от гърдите й и излизаше от устата на раздиращи хрипове. Страхотно. Направо страхотно. Тя допря вътрешната страна на китката си до челото, но не успя да разбере дали имаше температура, или не.
Вървейки бавно с леко разкрачени крака — протърканото болното място отдолу я болеше — Триша се върна при боровете и накърши още клони, като този път възнамеряваше да ги сложи върху себе си като одеяло. Тя отнесе един наръч обратно при своето легло, взе втори, но по средата на пътя между боровете и покритата с борови иглички вдлъбнатина между скалите, която бе избрала за място за спане, внезапно спря. Превъртането й настъпи в четири часа сутринта.
— Защо не ме оставиш на мира? — изкрещя тя и се задави в нов пристъп на кашлица.
Успокоена, го каза отново, но с по-тих глас:
— Не можеш ли да се откажеш? Не можеш ли просто да ми дадеш малко почивка, да ме оставиш?
Нищо. Нито звук освен стенанието на вятъра през боровете… последвано от едно изсумтяване. Ниско и тихо, без следа от нещо човешко. Остана на място, обвила ръце около наръча благоухаещи, сочни клони.
