да открие някакъв, какъвто и да е знак. Нямаше нищо. Тя застана на едното си коляно и се вгледа по- отблизо — пак нямаше нищо. Само петно в смачканите борови иглички, което уплашеният й мозък можеше да изтълкува като стъпка. Отново се изправи, обърна се, за да пресече потока, и в мига, в който направи това, нещо се мярна в периферното й зрение.
Тръгна, спря, пак тръгна, взирайки се в мрака на гъсталака, където младите дървета с тънки стебла растяха нагъсто, борейки се за светлина. Тук-там в призрачното зелено шумоляха брези като гигантски призраци. Размазано върху кората на една от тях, тъмнееше петно. Погледна нервно през рамото си, после си запробива път през дърветата към тази бреза. Сърцето й биеше силно в гърдите, а мозъкът й крещеше да спре, да не бъде такава глупачка, такава тъпанарка, такава пълна идиотка, но тя продължаваше да върви.
Долу, в основата на брезата лежеше оплетено кълбо от кървящи вътрешности, толкова пресни, че го бяха открили само няколко зелени мухи. Вчера гледката щеше да я издрайфа, но днес животът изглеждаше различен; нещата се бяха променили. Нямаше пърхане на пеперуди, нито хълцания в гърлото, нито ужаса да избяга или отвърне очи. Вместо всичко това — една студенина, която бе много по-лоша. Едно задушаване, само че отвътре навън.
Видя кафявата кожа, закачена на храстите от едната страна на червата, и върху нея — няколко бели петна. Остатъците от еленче, едно от двете, които срещна на полянката с буковите жълъди, съвсем сигурно. По-нататък сред дърветата, където гората притъмняваше, откри елша, чиято кора бе раздрана от ужасни нокти — нависоко, там, където само много висок човек би могъл да достигне. Не че вярваше, че човек е оставил тези следи.
„То те наблюдава.“ Да, точно в този момент пак я наблюдаваше. Тя усещаше очите му да се плъзгат по кожата й, също както насекомите пълзяха по нея. Мажеше и да е сънувала тримата свещеници, или да е халюцинирала, но вътрешностите на еленчето и следите от нокти по кората на елшата не бяха халюцинация. Усещането за тези очи — също.
Като дишаше тежко, въртейки очите си на всички посоки, тръгна заднешком към потока, очаквайки да види сред дърветата него, бога на изгубените. Измъкна се от храсталака и измина така целия път. Щом стигна потока, се завъртя и заподскача от камък на камък към другия бряг, убедена дори, че то се показва от дърветата, цялото в зъби, нокти и жилещи насекоми. Подхлъзна се на предпоследния камък, едва не падна във водата, успя да запази равновесие и залитайки, излезе на отсрещния бряг. Обърна се и погледна. Там, от другата страна, нямаше нищо. Дори пеперудите бяха изчезнали, една-две само все още танцуваха във въздуха.
Тук щеше да е добро място за нощуване, близо до боровинковите храсти и полянката с буковите жълъди, но не и там, където бяха свещениците. Сигурно съновидения, навярно съновидения, но този, с черната роба, беше ужасен. Тук бе и еленчето. И гладният оркестър на мухите.
Триша отвари раницата и взе шепа боровинки.
— Благодаря ви — каза им. — Вие сте най-добрата храна, която изобщо съм яла, така да знаете.
После отново тръгна надолу по течението, като чистеше букови жълъди от черупките и дъвчеше ядките им, докато вървеше. След малко запя, отпърво колебливо, а после с учудващ ентусиазъм. Денят гаснеше.
— Сложи ръцете си около мен… щото вече съм до теб… цялата твоя любов завинаги… караш ме да се чувствам съвсем нова…
Да, скъпа.
НАЧАЛО НА СЕДМИ ИНИНГ
Когато полумракът се сгъсти и премина в истински мрак, Триша стигна до едно открито каменисто място, от което се откриваше гледка към малка, потънала в сенки, долина. Тя нетърпеливо я обходи с поглед, надявайки се да открие някакви светлинки, но такива нямаше. Един гмурец изкряка и врана се обади в отговор. Това бе всичко.
Огледа се и видя няколко ниски скални издатъци с купчини от борови иглички, които лежаха между тях като малки хълмчета. Триша остави раницата и от най-близкостоящите борове отчупи достатъчно клони, за да си направи матрак. Е, нямаше да бъде от марката „Серта пърфект слийпър“, но ставаше за спане. Настъпващият мрак донесе познатите вече чувства на самота и тъжна носталгия по дома, но най-лошото от ужаса й си бе отишло. Усещането, че е наблюдавана, изчезна. Ако имаше нещо в гората наистина, то се беше отдалечило и я оставило.
Триша се върна при потока, коленичи и пи малко вода. През целия ден имаше леки стомашни спазми, но мислеше, че тялото й се приспособи към водата. Въпреки всичко.
— Няма проблеми и с жълъдите и боровинките — каза и се усмихна. — Освен за някои и други лоши сънища.
Отиде обратно при раницата и самоделното си легло, извади уокмена и сложи слушалките. Лек ветрец премина край нея, достатъчно студен, за да потрепери кожата й. Изрови останките от дъждобрана и разпъна мръсната синя материя върху себе си като одеяло. Не че толкова топлеше, но (това бе от изразите на майка й) — за идеята.
Тя натисна копчето на уокмена и въпреки че не бе променяла станцията, не улови нищо друго освен шумове. Беше изгубила УКАС.
Триша започна да търси в обхвата FM. Улови слаба класическа музика около 95 и проповядващ библията, който призоваваше на висок глас за спасение, на 99. Триша се интересуваше от спасението, но не от вида, за който говореше човекът по радиото; единствената помощ от Господ, която тя искаше в момента, беше хеликоптер, пълен с хора, които й махат приятелски с ръка. Продължи да търси, хвана Селин Дион силно и чисто на 104, поколеба се за миг, след това продължи да върти копчето на станциите. Искаше да слуша „Ред Сокс“ — Джо и Трууп, а не Селин, която пееше за това, как сърцето й щяло да продължава и да продължава да бие.
Нямаше бейзбол в обхвата на FM, всъщност нямаше изобщо нищо. Триша превключи на АМ и потърси около 850, честотата на която излъчваше ВЕЕИ в Бостън. ВЕЕИ беше станцията флагман на „Ред Сокс“. Триша не очакваше перфектно приемане, но се надяваше; човек можеше да хване много станции по АМ през нощта, а ВЕЕИ имаха силен сигнал. Той навярно щеше ту да се усилва, ту да отслабва, но тя можеше да се примири с това. Нямаше кой знае какво друго да прави тази вечер, нито среща или каквото и да е там.
Приемането на ВЕЕИ беше добро — ясно като камбанен звън — но Джо и Трууп ги нямаше. На тяхно място бе един от онези, които баща й наричаше „коментатори-идиоти“. Този бе спортен коментатор-идиот. Възможно ли е да вали в Бостън? Играта да е отложена, трибуните празни, полето покрито? Триша погледна със съмнение своето късче небе, където сега звездите блестяха като пайети върху тъмносиньо кадифе. Не след дълго щяха да бъдат милион на брой; тя не можеше да види дори един-единствен облак. Разбира се, бе на сто и петдесет мили от Бостън, а може би и на повече, но все пак…
Коментаторът-идиот се бе свързал с Уолт от Фрамингъм. Уолт говореше от телефона в колата си. Когато коментаторът-идиот го попита къде е сега, Уолт от Фрамингъм каза:
— Някъде в Денвърс, Майк — произнасяйки името на града, както правеха хората от Масачусетс — „Денвиз“, все едно, че той не бе град, а нещо, което се пиеше за разстройство на стомаха. „Изгубили сте се в гората? Пили сте направо от потока и в резултат на това едва не си издрискахте мозъка? Супена лъжица от Денвиз и много скоро ще се почувствате по-добре!“
Уолт от Фрамингъм искаше да знае защо Том Гордън винаги посочваше към небето, когато постигнеше „сейф“ („Нали знаеш, Майк, онова негово посочване нагоре“, както Уолт се изрази), а Майк, коментаторът- идиот, обясни, че това беше начинът, по който Номер 36 благодарял на бога.
— Би трябвало да посочва Джо Керигън, а не нагоре — каза Уолт от Фрамингъм. — Идеята — да го направи клоузър, бе на Керигън. Като стартър24 той не струваше нищо, нали така?
— Може би бог е дал идеята на Керигън, не си ли мислил за това, Уолт? — попита коментаторът- идиот. — Джо Керигън е треньор на „Ред Сокс“, за тези от вас, които не знаят.
— Аз зная, тъпънарчо — нетърпеливо промърмори Триша.
