леки подскоци — назад към една полянка, огряна от преплетени снопове светлина в златистожълти отблясъци.
Зад кошутата, гледайки по-изплашено, стояха две малки еленчета на дългите си, слаби крачета. Майката хвърли през рамо още един поглед към Триша, после притича с грациозни и леки стъпки при децата си. Като я гледаше с изумление и със същото удоволствие, както бобрите, Триша помисли, че тя има отдолу на краката си тънък слой от онова пружиниращо, гумено вещество като във филма „Флабър“21.
Трите животни стояха на полянката сред буковите дървета, като че ли позираха за фамилен портрет. После кошутата бутна с муцуна едно от еленчетата (или навярно го ухапа по слабините) и трите поеха на някъде. Триша видя бялото на опашките им, които се развяваха надолу по хълма, след което полянката бе изцяло нейна.
— Довиждане! — извика и махна с ръка. — Благодаря, че наминахте…
Спря, разбирайки чак сега какво бе правила кошутата тук. Земята под дърветата беше покрита с букови жълъди. Знаеше за тях не от майка си, а от часовете по природознание в училището. Само преди петнадесет минути бе умирала от глад; сега се намираше пред най-богатата трапеза в Деня на благодарността… вегетариански вариант наистина, но какво от това?
Триша коленичи, взе един от жълъдите и с остатъците от ноктите си опита да отвори черупката. Неочаквано черупката се разтвори почти толкова лесно, колкото тази на фъстък. Жълъдът беше с големина на лешник, ядката — малко по-едра от слънчогледова семка. Опита я на вкус малко колебливо, но беше добра. Сама за себе си тя беше почти толкова добра, както и боровинките, но тялото й, изглежда, искаше тази храна по различен начин.
Боровинките бяха наситили най-острия й глад. Тя нямаше представа колко беше погълнала (включително и листа; зъбите й навярно са зелени като на Артър Роудс, онова малко гадно момче, което живееше по-нагоре по улицата след къщата на Пепси). Освен това, стомахът й навярно се бе смалил. Това, което трябваше да направи сега, беше…
— Да се запася — промърмори. — Да, скъпа, запаси се за дълго време.
Тя свали раницата от раменете, усещайки как бързо се бе покачило нивото на енергията й — направо смайващо, дори малко зловещо — и разкопча капака. Пълзеше по полянката и събираше жълъди с мръсните си ръце. Косата й падаше в очите, мръсната й риза се мотаеше около тялото, а от време на време придърпваше дънките си нагоре, които й бяха добре преди хиляда години, но вече не искаха да се държат на кръста й. Събираше и си тананикаше под носа рекламния мотив за автомобилните стъкла — 1-800-54-Гигант. Събрала достатъчно жълъди, за да покрие дъното на раницата, тръгна обратно през боровинковия храсталак, като късаше и пускаше боровинки (без ония, които пускаше в устата) направо в раницата.
Щом стигна мястото, където беше стояла преди, събра кураж и извика — цяла съм! — думата, която й хрумна неочаквано и така й харесваше. Повтори го още веднъж. И още веднъж.
Тътрейки се, пое към потока, като влачеше раницата отстрани, после седна под едно дърво край водата — в нея, като щастлива поличба, видя пъстра, стрелкаща се по течението рибка: пъстърва-бебе може би.
Постоя така известно време, обърнала лице към слънцето и затворила очи. После сложи раницата на скута и пъхна ръката си вътре, разбърквайки боровинките с жълъдите. Това й напомни Чичо Скрудж Макдак, който си играе с купчина пари, и започна весело да се смее. Образът беше абсурден, но съвършен в същото време.
Загреба дузина жълъди, смеси ги с още толкова боровинки (отваряше черупките с изискани движения като дама) и метна резултата на три пълни шепи в устата си — десертът! Вкусът беше божествен — като този на смесените с плодове овесени ядки, които майка й винаги ядеше на закуска. Като свърши и последната шепа, осъзна, че не само бе сита, но направо подута от ядене. Колко щеше да продължи това чувство за ситост? Навярно ядките и боровинките бяха като китайската храна, засищаха, но след час отново си гладен — в момента обаче средната част на тялото й бе като претъпкан коледен чорап. Беше чудесно да си сит. Беше живяла девет години, без да го знае, и се надяваше, че никога нямаше да го забрави: чудесно е да си сит.
Триша се облегна на дървото и погледна към своята раница с чувство на пълно щастие и благодарност. Ако не беше толкова сита („твърде преяла, за да подскача“ — помисли), щеше да се навре в нея, както кобилата пъха главата си в торбата със зоб само да чувства с ноздрите си вкусния аромат на боровинки и букови жълъди.
— Спасихте живота ми, приятелчета — извика. — Спасихте проклетия ми живот.
На отсрещния бряг на потока имаше малка полянка, цялата застлана с борови иглички. Слънчевата светлина се процеждаше към нея на ярки, жълти снопове, в които бавно танцуваше цветен прашец и горски прах. В тази светлина играеха също и пеперуди, спускаха се и се издигаха. Триша кръстоса ръце върху корема, където къркоренето сега бе спряло, и започна да наблюдава пеперудите. В този миг тя не чувстваше липсата на майка си, баща си, брат си или най-добрата си приятелка. В този момент тя дори не искаше да си бъде вкъщи, въпреки че всичко я болеше болезнено, а задните й части пареха и сърбяха. В този момент тя беше в покой, и дори повече от покой. Изживяваше най-голямото блаженство в живота си. „Ако някога се измъкна от тук, никога няма да мога да им го обясня“ — мислеше. Гледаше пеперудите на другия бряг на потока и очите й се затваряха. Двете бяха бели, третата — тъмнолилава, кафява или може би черна.
„Да им обясниш какво, миличка?“ — обади се пакостливата сладурана, но за първи път не звучеше студено, а любопитно.
„Всъщност… колко е просто… Да ядеш… Просто да имаш нещо за ядене и след това да си сит…“
— Подразбиращото се — каза Триша. Тя гледаше пеперудите. Две бели и една тъмна, и трите, стрелкащи се в следобедното слънце. Помисли си за Литъл Блек Самбо, горе на дървото, и тигрите, които тичаха около дървото долу, облечени с неговите нови дрехи, тичаха и тичаха, докато се стопиха и се превърнаха в масло. В това, което баща й наричаше „ги“22.
Съвсем отпусната, дясната ръка се отдели от лявата, плъзна се и тупна с длан върху земята. Нямаше сили да я върне обратно, остави да си лежи там.
„Подразбиращото се какво, миличка? Какво за него?“
— Е, добре — бавно, като обмисляше, каза Триша със сънлив глас. — То не е като това да нямаш нищо… нали?
Пакостливата сладурана не отвърна и Триша се зарадва. Чувстваше се така сънлива, така сита, така чудесно. Не спеше обаче; дори по-късно, когато бе сигурна, че е спала, не го повярва. Спомняше си, че е задния двор на новата, по-малка къща на баща си, че тревата имаше нужда от косене, че градинските джуджета изглеждаха лукави — сякаш знаеха нещо, което ти не знаеш — и че баща й бе започнал да й се струва тъжен и стар, с онзи мирис на бира, който винаги се излъчваше от порите му. Животът можеше да бъде тъжен, но е точно това, което е. Хората бяха склонни да вярват, че не е така, и лъжеха децата си (нито един филм или телевизионна програма, която бе гледала, не я бе подготвила за това, че ще загуби равновесие и ще се пльосне в собствените си изпражнения например). Животът можеше да бъде много тъжен. Светът имаше зъби и можеше да те захапе с тях, когато си пожелаеше. Вече знаеше това. Беше само на девет, все пак, и по-висока за възрастта си.
„Не зная защо ние трябва да плащаме за вашите грешки!“ — беше последното, което чу Пийт да казва, мислеше, че вече знае отговора — груб, но вероятно верния отговор: просто затова. Ако не ти харесва, купи си билет и — чупка!
Триша чувстваше, че сега е по-възрастна от Пийт.
Тя погледна надолу по течението и видя, че един друг поток се вливаше буйно в нейния на около четиридесет ярда от мястото, където седеше; той преливаше брега под формата на малък, пенлив водопад. Точно така. Единственият начин, по който трябваше да се влива. Този втори поток, който внезапно откри, щеше да става все по-голям и по-голям и именно той щеше да я отведе при хората. Той…
Тя премести погледа си към малката полянка на другия бряг — там стояха трима души и я гледаха. Или поне — гледаха към нея. Триша не виждаше лицата им. Нито краката им. Те носеха дълги роби, като свещениците във филмите за миналото. Точно така. („В миналото славно, когато рицарите бяха смели, а дамите лицата си зад ветрилата криеха“, пееше понякога Пепси Робичод, когато скачаше на въже). Полите на робите им се влачеха по килима от борови иглички на полянката. Качулките им бяха вдигнати и скриваха
