чорапите й сега! По-скоро — дупките, които се държаха на конци! Това я накара отново да се разплаче (може би защото самата се чувстваше като дупки, държащи се на конци), но се овладя. Нави чорапите и ги пъхна в раницата.
Точно закопчаваше катарамите на капака, когато отново чу звука „уъп-уъп-уъп“ от въртящите се перки на хеликоптер. Този път много по-близо. Триша скочи на крака и се завъртя в кръг, мокрите й дрехи шляпаха около нея. И там, далече на изток, чернеейки се на фона на небето, имаше две фигури. Заприличаха й на водните кончета от онова далечно Блато на мъртвото сърне. Нямаше смисъл да маха и да вика, бяха на стотици мили разстояние, но го направи, така или иначе — просто не можа да се въздържи. Накрая, когато гърлото й прегракна, се отказа.
— Гледай, Том — каза, като ги следваше с тъжен поглед отляво надясно… от север на юг. — Виж, те се опитват да ме намерят. Само да дойдат малко по-близо…
Но те не дойдоха. Невидими, те изчезнаха зад височината на гората. Триша стоеше на място, без да помръдне, докато звукът на мотора се стопи в монотонното пеене на щурците. Изпусна една дълбока въздишка и коленичи, за да завърже маратонките. Не усещаше вече, че нещо я наблюдава, това бе…
„О, лъжкиня такава — каза студеният глас — той се забавляваше. — Ти, малка лъжкиня такава.“
Не, тя не лъжеше, поне не нарочно. Бе толкова изморена и объркана, че изобщо не бе сигурна какво усещаше… освен, че все още е гладна и жадна. Сега, извън тинята и калта (и далече от разкъсаното тяло на сърнето), тя усети глада и жаждата осезателно. Мина й през ума да се върне и да набера още от фидълхедите въпреки всичко — можеше да заобиколи тялото на сърнето и най-окървавените места, разбира се.
Пепси губеше търпение, ако Триша си одраскаше коляното при карането на ролери, или паднеше, докато се катереха по някое дърво. Ако видеше сълзите в очите й, вероятно щеше да каже: „Не ми се прави на изнежена фръцла Макфарлънд.“ Бог знаеше, че тя не се правеше на изнежена фръцла относно едно мъртво сърне, не и в ситуация като тази, но…
…но тя се страхуваше, че онова нещо, което беше убило сърнето, можеше все още да е там. Все още да я наблюдава и да чака. Надяваше се, че ще се върне.
Колкото до това, да пиеше вода от блатото, работата ставаше сериозна. Мръсотията беше едно на ръка. Другото бяха мъртвите мушици и яйцата на комарите. Можеха ли комарите да се излюпят в стомаха на човек? Навярно не. Искаше ли да разбере със сигурност? Определено не.
— Вероятно ще намеря други фидълхеди. Нали така, Том? А също и боровинки.
Том не отвърна, но преди да я осенят нови мисли, тя тръгна отново.
Вървя на запад още три часа, в началото бавно, а после по-бързо, навлизайки в област с високи дървета. Краката я боляха, гърбът й пулсираше, но нито едно от болезнените места не я занимаваше. Дори гладът бе изтласкан от съзнанието й, когато светлината на деня премина от златно в червено, жаждата вече избухваше в мозъка на Триша. Гърлото й пулсираше; усещаше езика си като прашасал червей. Проклинаше се, че не пи вода от блатото, когато имаше тази възможност. Изведнъж извика: „По дяволите, връщам се“.
„По-добре недей, сладка моя — каза студеният глас. — Никога няма да намериш пътя обратно. Дори да имаш достатъчно късмет, дори перфектно да се ориентираш, ще бъде тъмно, преди да стигнеш там… и кой знае какво ще те чака?“
— Млъкни — каза отпаднала, — просто млъкни глупава, подла кучко такава.
Но, разбира се, глупавата и подла кучка бе права. Триша се обърна пак в посоката на слънцето — сега то бе оранжево. Жаждата й ставаше все по-нетърпима — ако бе така остра в осем часа, каква ли щеше да бъде в полунощ? Колко време можеше човек да живее без вода? Не можеше да си спомни, въпреки че бе попадала на този определено смешен факт — беше сигурна, че го е чела някъде. Във всеки случай, не толкова дълго, колкото можеше да издържи без храна. Какво ли щеше да е, ако умреш от жажда?
— Няма да умра от жажда в проклетата стара гора… нали, Том? — попита, но Том нищо не казва.
Истинският Том Гордън сигурно вече наблюдаваше играта. Тим Уейкфийлд, умелият питчър на Бостън, срещу Анди Петит, младия левак на „Янките“. Гърлото на Триша пулсираше. Бе й трудно да преглъща. Спомни си как беше валяло (както споменът как си обуваше чорапите, седнала на ръба на леглото в спалнята, и този спомен също така изглеждаше много далечен) и пожела отново да завали. Щеше да излезе изпод дърветата и да танцува с вдигната назад и нагоре глава, разперени ръце, с отворена уста; да танцува като Снупи върху своята кучешка къщичка.
Движеше се тежко между боровете и смърчовете, които растяха все по-нависоко и бяха по-добре разположени, тъй като тази част на гората ставаше все по-стара. Светлината на залязващото слънце се процеждаше косо през дърветата във все по-силни цветове. Щеше да мисли, че дърветата и оранжево- червената светлина бяха красиви, ако не беше жаждата… Една част от съзнанието й обаче отбеляза тази красота въпреки физическото й изтощение. Светлината беше прекалено ярка. Слепоочията й пулсираха от главоболие, а гърлото й бе свито като главичката на карфица.
В това състояние отпърво възприе звука на течаща вода като слухова халюцинация. Не можеше да бъде истинска вода; проклетото нещо обаче се чуваше твърде близо. Обърна се натам, като тръгна на югозапад, а не право на запад, промъкваше се под ниските клони и прескачаше падналите дънери като в хипнотичен транс. Когато звукът стана още по-силен — твърде силен, за да го сбърка с каквото и да е друго — Триша започна да тича. Подхлъзна се два пъти по килима от борови иглички и пресече направо през грозна долчинка с коприва, която изпоожули ръцете и китките й. Десет минути след чуването на слабия звук от течаща вода, стигна висок, стръмен склон с няколко сиви скални издатъци. Под тях кипеше и се пенеше буен поток, в сравнение с който нейният първи ручей изглеждаше не по-пълноводен от капките, които падат от края на маркуч, по който водата е спряна.
Триша тръгна по края на склона, въпреки че една погрешна стъпка щеше да я изпрати, премятайки се през глава надолу поне двадесет и пет фута, и това навярно щеше да я убие. Пет минути, след като вървя срещу течението на потока, стигна до нещо като груб жлеб, който слизаше в клисурата, където течеше потокът. Беше естествен улей, покрит с падали десетилетия наред листа и борови иглички.
Тя седна в горния край на улея, също като дете, което се кани да се спусне по пързалка. Плъзна се надолу, все още в седнало положение, кота забавяше движението с ръце и използваше краката си за спирачки. Някъде по средата започна да спира. Не толкова, за да се опита да спре — това много вероятно щеше де я изпрати отново с премятане във въздуха, и легна по гръб, постави ръцете си с преплетени пръсти под врата, затвори очи и се помоли за най-доброто.
Спускането до дъното бе кратко и разтърсващо. Триша блъсна един стърчащ камък с дясното си бедро, а друг удари преплетените й пръсти така силно, че те се вдървиха. Ако не беше сложила ръцете под главата, този втори камък можеше да й разцепи черепа или нещо още по-лошо. „Гледай да не си счупиш врата“ — казваха възрастните, а тази беше една от любимите приказки на баба Макфарлънд.
Тя удари дъното с тъп удар, от който костите й изхрущяха, и в същия миг маратонките й се напълниха с леденостудена вода. Измъкна ги, завъртя се обратно, легна по корем и започна да пие, докато не усети пробождане в челото, както когато гладна и запотена твърде бързо се нагълтваше със сладолед. Триша измъкна от леденото течение лицето си, от което капеше вода, а калта се беше размазала. Погледна смрачаващото се небе задъхана и блажено ухилена. Беше ли опитвала някога толкова вкусна вода? Не. Беше ли опитвала някога нещо толкова вкусно? Абсолютно не. Удоволствие от висша класа. Потопи пак лицето си и пи отново. Най-после стана, оригна се и се засмя нервно. Усещаше стомаха си подут, изпънат като тъпан. В момента дори не бе гладна.
Улеят бе твърде стръмен, за да се изкачи обратно; можеше да стигне до средата или дори по-нависоко, рискувайки ново търкаляне към дъното. От другата страна на потока обаче имаше доста стърчащи камъни, които можеше да използва като стъпала. Трябваше да върви, да върви, преди да се стъмни отново. Защо не? Утолила жаждата, отново се чувстваше силна, прекрасно силна. И уверена. Блатото остана назад, бе намерила нов поток. Добър поток.
„Да, но какво ще кажеш за онова нещо?“ — попита студеният глас.
Триша отново се разтрепери от този глас. Това, което той казваше, бе лошо; но че в нея откри едно тъмно момиче, бе още по-лошо.
„Забрави ли за онова специално нещо?“
— Ако изобщо има специално нещо, то вече си е отишло. Обратно при сърнето може би.
