преди месец — но майка й казваше, че във вътрешността на страната започва по-късно, не по-рано от юли в изключително мочурливите места. Трудно бе да повярва, че нещо добро можеше да се роди в това миризливо кътче от божието творение, но колкото повече приближаваше, увереността й нарастваше.
А фидълхедите не бяха просто добри; те бяха вкусни. Дори Пийт, който не харесваше никакъв зеленчук (освен замразения грах, претоплен на микровълнова печка), ядеше фидълхеди.
Каза си да не очаква кой знае колко, но пет минути след тази за първи път хрумнала й възможност, Триша бе сигурна. Това пред нея не бе просто хълмче; това беше остров Фидълхед! Обаче, мислеше си тя, когато наближи, газейки бавно през водата, която сега стигаше до бедрата й, щеше да му подхожда повече името Острова на мухите. Тук навсякъде имаше много мухи и под калната си обвивка тя почти бе забавила за тях. Въздухът над остров Фидълхед направо трептеше от тях, и то не само малки мушици. Имаше големи, зелени мухи. Когато приближи, чу приспивното им, някак си лъскаво бръмчене.
Беше на няколко крачки от първите китки засукани зелени класчета, когато спря, затънала в калния тор под водата. Зеленината, граничеща с този край на тревната туфа, беше намачкана и накъсана; тук-там по черната вода плуваха изкоренени папратови стебла. По-нагоре видя яркочервени петна върху зеленината.
— Това не ми харесва — промърмори и тръгна наляво вместо право напред. Фидълхедите бяха добри, но имаше нещо мъртво или лошо ранено там горе. Може би бобрите се биеха един друг заради женските, или нещо такова. Не бе достатъчно гладна, за да се осмели да срещне ранен бобър, докато събира ранната си вечеря. Щеше да е добър начин да загуби ръка или око.
На половината път от остров Фидълхед Триша внезапно спря. Вцепенена, просто не можеше да отмести погледа си.
— Хей, Том — каза с треперещ глас. — О, хей, лошо.
Гледаше откъснатата глава на малко сърне. Бе търкулната по склона на тревната туфа, оставяйки кървава следа, опръсквайки фидълхедовите папрати. Очите й потрепваха от пълзящите в тях гадини. Рояци мухи се виеха над кръвта. Бръмчаха като малък мотор.
— Виждам езика — каза тя; гласът й беше далечен, като ехо в безкраен коридор. Слънчевата пътека върху водата стана внезапно кървавочервена, почувства, че ще повърне или припадне.
— Не — прошепна. — Не, не позволявай това, не мога.
Гласът й, макар и глух, този път беше по-близо до нея. Светлината не бе толкова ярка. Да благодарим на Бога — помисли, докато стоеше почти до кръста в застоялата, тинеста вода. Никакви фидълхеди, но и никакво припадане. Нещата почти се балансираха.
Тя забърза напред, без да внимава къде точно стъпва при пренасянето на тежестта от единия крак върху другия. Вървеше свободно, като въртеше ханша си, а ръцете й се движеха напред-назад в ритмични дъги. Ако беше в трико, щеше да изглежда като госта за деня в „Гимнастика с Уенди“. Хайде, всички, днес да правим едно съвсем ново упражнение, наречено „Да се махнем по-надалече от откъснатата глава на сърнето“. Напомпайте бедрата, извийте ханша, раздвижете рамената!
Опитваше се да гледа само напред, но чуваше тежкото, самодоволно бръмчене на мухите. Кой го беше направил? Бобър? Изключено. Никой бобър не откъсва глава на сърна, въпреки острите си зъби.
„Ти знаеш кой — каза студеният глас. — Онова нещо. Онова специално нещо. Което те наблюдава сега.“
— Никой не ме наблюдава, това са глупости — задъха се тя. Рискува, хвърли поглед през рамо и с радост видя, че остров Фидълхед остава назад. Не достатъчно бързо обаче. Погледна за последен път мъртвата глава с жужащата черна огърлица около врата й.
— Това са глупости, нали, Том?
Но Том не отговори. Том не можеше да отговори. Том сега навярно беше на „Фенуей парк“, където се шегуваше със своите съотборници и обличаше своя бял екип на отбор-домакин. Този Том Гордън, който вървеше през блатото с нея — това безкрайно блато — бе само хомеопатично лекарство срещу самотата. Тя беше съвсем сама.
„Само че не си, сладурче. Ти изобщо не си сама.“
Страхуваше се обаче, че студеният глас, въпреки че не й бе приятел, казва истината. Чувството, че е наблюдавана, се върна, и то по-силно от всякога. Нерви! Разстроени нерви (тази откъсната глава). И тогава видя дървото с дузина диагонални резки по грапавата безжизнена кора. Нещо много голямо и в много лошо настроение го беше разкъсало, минавайки покрай него.
— О, боже мой — извика. — Това са следи от нокти.
„То е някъде пред теб, Триша. Пред теб и те чака, с ноктите си и всичко останало.“
Триша виждаше още застояла вода, още хълмчета, които изглеждаха като издигащи се могилки, но не видя никакъв звяр… И, разбира се, нямаше да го види, нали? Звярът прави това, което и другите зверове… как беше… имаше се специална дума, но Триша бе твърде изплашена и отчаяна, за да мисли за нея. Какво правят зверовете преди да нападнат?
„Те дебнат — каза студеният глас. — Това е, което правят, дебнат. Да, скъпа. Особено специалните като твоят нов приятел.“
— Дебнат — изграчи Триша. — Да, това беше думата. Благодаря ти.
А после започна отново да върви напред, защото бе твърде далече, за да се връща. Дори и нещо наистина да я чакаше отпред, за да я убие, беше твърде далече, за да се връща.
Този път това, което изглеждаше като твърда почва, се оказа наистина твърда почва. Триша дори не повярва, но когато се приближи, водата вече не прорязваше масата от зелени храсти и нискостеблени дървета. Беше станала по-плитка — само до средата на прасците й вместо до коленете или до бедрата. Имаше още фидълхеди, които растяха поне на две от хълмчетата — но не толкова много, както на остров Фидълхед, но тя набра шепа от тях и ги погълна. Бяха сладки, с леко тръпчив вкус. Зелен привкус и абсолютно добър. Щеше да набере още и да ги сложи в раницата, ако имаше, но нямаше. Наслаждаваше им се с детинско простодушие. Засега бяха достатъчно; за по-късно щеше да му мисли. С криволичене се отправи към твърдата почва, като похапваше от сочните зрънца и огризваше стъбълцата. Почти не съзнаваше, че газеше в блатото; отвращението й беше изчезнало.
Когато доближи последните фидълхеди на второто хълмче, ръката й замръзна на място. Отново чу приспивното жужене на мухите. Този път доста по-силно. Там, където тресавището свършваше, бе задръстено със сухи клони и потопени под водата храсти. Имаше само един проходим брод и трябваше да мине през него, ако не искаше да изгуби още два часа.
Дори там й се наложи да прескочи едно паднало дърво. Думата „паднало“ изобщо не бе точна. По него видя резки като ония… и макар че в долния край на стеблото му се криеше в гъстите храсти, мястото на пречупването бе свежо — сякаш някой преди миг не просто го бе съборил, а пречупил като клечка за зъби.
Жуженето ставаше все по-силно. Останалата част от сърнето — по скоро остатъците от него — лежаха на показ до фидълхедите, близо до мястото, където Триша най-после се изкачи, измъквайки се навън от блатото. Трупът бе разкъсан на две парчета, съединени с лъщящо от мухи кълбо черва. Единият крак бе откъснат и подпрян на дънера на близкото дърво като бастун.
Триша закри устата си с длан да не повърне и забърза напред, издавайки кратки звуци „ърк-ърк“. Опитваше се да не хълца. Нещото, убило сърнето, може би искаше тя да хълца? Здравата част в нейния разум (все още значителна) казваше не, а болната — че онова нещо нарочно е опръскало с кръв най- богатите находища с фидълхеди в блатото и разкъсало тялото на сърнето. И ако наистина бе така, може би иска да я накара да изхвърли навън и малкото храна, която беше успяла да отмъкне?
„Да. Така е. Ти просто си една страхливка. Забрави. И престани да хълцаш, за бога!“
Звуците „ърк-ърк“ — като големи, месести хълцукания — се разредиха, докато тя вървеше на запад (водеше се по слънцето), а и звукът от бръмченето на мухите отслабна. Когато напълно изчезна, Триша събу чорапите и нахлузи отново маратонките. Чорапите й! спомняше си как ги беше обула в спалнята в Санфорд, просто седеше на ръба на леглото в спалнята и ги обуваше, докато пееше „Сложи ръцете си около мен… щото вече съм до теб“. Парче на „Бойз то дъ макс“; двете с Пепси считаха „Бойз то дъ макс“ за страхотни, особено Адъм. Спомняше си и слънчевото петно на пода. Спомняше си и плаката на „Титаник“ върху стената. Споменът — как си обуваше чорапите, седнала на ръба на леглото в спалнята, беше ясен, но много далечен. Същото, както старите хора като баба й си спомняха неща, случили се в тяхното детство. Чорапите й, о,
