ранна дневна светлина. Чувстваше се като преродена. Тя си спомняше, че през нощта се беше събуждала, цялата в сърбежи, да уринира; спомняше си как беше отишла до потока и бе наложила кал върху ужилените и изпохапаните места под погледа на луната; спомняше си, че беше заспала, докато Том Гордън стоеше да я пази, обяснявайки й някои от тайните в неговата игра. Тя си спомняше също така, че ужасно се беше изплашила от нещо в гората, но, разбира се, там нямаше нищо, което да я наблюдава — просто халюцинации в ужасната нощ. Това бе всичко.
Нещо дълбоко в ума й се опитваше да отрече всичко това, но Триша нямаше желание да го слуша. Нощта бе свършила. Тя не искаше да се връща повече към нея, нито към онзи скалист хълм и да си спомня своето падане до дървото с осите. Вече бе ден. Търсаческите екипи отдавна са тръгнали и тя щеше да бъде спасена. Знаеше това. Заслужаваше да бъде спасена след цялата ужасна нощ в гората.
Тя изпълзя изпод дървото, като буташе раницата пред себе си, изправи се на крака, сложи шапката си и накуцвайки, се отправи към потока. Изми калта от лицето и ръцете си, погледна към облака от мушици, който вече се бе оформил около главата й, и неохотно намаза пресен слой от лепкавата кал. Докато вършеше всичко това, си спомни как, като малки, двете с Пепси играха на козметичен салон. Кашата, направена от козметиката на госпожа Робичод, бе така ужасна, че им се разкрещя да се махат от къщи, просто да изчезват, докато не е загубила контрол над себе си и не ги е смачкала от бой. И двете бяха изхвърчали навън, както си бяха — целите в пудра и руж, с очни линии и зелени сенки на очите и страстно червено червило върху устните, изглеждайки като най-младите стрийптизьорки в света. Отидоха в къщата на Триша, където Куила отпърво зяпна, а после се смя до сълзи. Накрая ги хвана за ръката и ги заведе в банята, където им даде тоалетно мляко, за да се почистят.
— Разнесете нагоре внимателно, момичета — промърмори сега Триша. Когато лицето й беше готово, тя изплакна ръцете си в потока и изяде остатъка от сандвича с риба тон, а после и половината от стръковете целина. Зави хартиената торба — запасите й бяха до тук. Яйцето бе свършило, сандвичът с риба тон — свършил, картофеният чипс — свършил, бисквитите „Туикс“ — също бяха свършили. Оставаха й половин бутилка швепс (всъщност по-малко от половината), половин бутилка вода и няколко стръка целина.
— Няма значение — каза тя, като прибра празната торба и останалите стръка целина обратно в раницата. Напъха и парцаливия дъждобран. — Няма значение, защото търсаческите екипи отдавна са тръгнали. Един от тях ще ме намери. Най-много до обяд — и ще обядвам в някоя закусвалня. Хамбургер, пържене картофи, мляко с шоколад, ябълков пай. — Стомахът й изкъркори при тази мисъл.
След като прибра нещата си, Триша намаза с кал и ръцете си. Слънцето огряваше полянката — денят бе ясен, като обещаваше да бъде горещ — и тя се движеше малко по-леко. Протегна се, потича на едно място, за да се раздвижи, и завъртя главата си наляво и надясно, докато схванатостта във врата й понамаля. Известно време се ослушваше за гласове, за лай на кучета, за онова неравномерно „уоп-уоп-уоп“ на хеликоптерната перка. Нищо освен ударите на кълвач, който търсеше дневната си дажба.
„Всичко е наред, имам предостатъчно време. Юни е, най-дългите дни в годината. Ще следвам потока. Дори ако не ме намерят веднага търсаческите екипи, потокът ще ме изведе при хора.“
Но когато слънцето се издигна в зенита, потокът я отведе до гори и до още повече гори. Стана горещо. Малки вадички пот започнаха да очертават линии по нейната кална обвивка. По-големи петна — тъмни кръгове, се оформиха около мишниците на ризата й с надпис „36 Гордън“; едно друго петно, във формата да дърво, се появи между плешките. Косата й — кална, мръсна и тъмна, вместо руса, висеше около лицето й. Надеждата бавно гаснеше, а енергията, с която бе тръгнала от полянката в седем, свърши към десет. Около единадесет се случи нещо, което понижи духа й.
Бе стигнала билото на един склон — малко по-полегат, покрит с листа и борови иглички — и спря за почивка, когато чувството, че някой я наблюдава, я накара отново да настръхне. Нямаше смисъл да си казва, че не е вярно, защото бе точно така.
Триша бавно се завъртя в кръг. Не видя нищо, гората като че ли отново се бе смълчала — нямаше ги типичните северноамерикански катерици да шумят и да подскачат в листата и храсталаците, нямаше и обикновени катерици от другата страна на потока, не се обаждаха и сойките. Кълвачът все още чукаше, в далечината все още се чуваха враните, но тук бе само тя и жужащите комари.
— Кой е там? — извика.
Отговор, разбира се, нямаше. Триша заслиза надолу по склона, като се придържаше за храстите, защото земята под краката й бе хлъзгава. „Просто си въобразявам“ — мислеше тя… но съвсем не бе сигурна, че е така.
Потокът ставаше все по-тесен и това със сигурност не беше от въображението й. Докато го следваше надолу по дългия, посипан с иглички склон, а после през една трудна за преминаване горичка от широколистни дървета — твърде много храсти и твърде много от тях трънливи — потокът непрекъснато се свиваше, за да се превърне в ручейче, широко само осемнадесет инча18.
То се губеше в гъста група храсталаци. Триша си проби път през най-близко растящите до потока, вместо да заобикаля, защото се страхуваше да не го изгуби. Нещо в нея й казваше, че и да го изгуби, е без значение, защото той почти със сигурност нямаше да я отведе там, където искаше, а вероятно и не водеше изобщо до никъде. Истината бе, че връзка й с потока бе емоционална, бе се привързала към него, щеше да каже майка й — и нямаше сили да го изостави. Без него просто щеше да е дете, което се скита в гъсти гори без никакъв план. Самата мисъл караше гърлото й да се свива, а сърцето й да ускори пулса си.
Тя излезе от храсталака и потокът се появи отново. Триша го следваше със забита надолу глава и намръщено изражение, изцяло погълната, също като Шерлок Холмс, който върви по следите, оставени от Баскервилското куче. Тя не забеляза промяната в ниската растителност от храсти в папрати, нито факта, че много от дърветата, през които сега се виеше потокът, бяха изсъхнали, нито това, че почвата под краката й бе започнала да омеква. Цялото й внимание бе фокусирано върху потока. Следваше го с наведена надолу глава, напълно съсредоточена.
Потокът започна отново да се разширява и в продължение на около петнадесет минути (това беше към обяд) си помисли, че той, в края на краищата, нямаше изведнъж да изчезне. Осъзна, че ставаше все по- плитък; в действителност вече не беше нещо повече от поредица локви, затлачени с жабуняк, гъмжащи от подскачащи по повърхността мушици. След около десет минути маратонката й потъна в земята, превърната в измамна коричка мъх, запълнена с водниста кал. Калта преля над глезена й и Триша дръпна обратно крака си с кратък вик на отвращение. Бързото и силно дръпване събу наполовина маратонката от крака й. Триша издаде още един вик и се хвана за дънера на едно изсъхнало дърво.
Огледа и видя, че бе навлязла в нещо като призрачна гора, навярно някога тук бе преминал пожар. Пред нея (а вече и около нея) се простираше начупен лабиринт от отдавна мъртви дървета. Земята, върху която лежаха, беше блатиста и влажна. От неподвижните локви застояла вода се издигаха, подобно гърбове на костенурка, малки хълмчета, покрити с трева и избуяли плевели. Из въздуха жужаха комари и танцуваха водни кончета. Сега имаше много повече кълвачи, чието почукване отекваше в далечината, десетки според звука. Толкова много мъртви дървета, толкова малко време.
Потокът на Триша се губеше в това тресавище и изчезваше.
— Какво ще правя сега, хъ? — попита с отпаднал, уморен глас. — Ще бъде ли някой така добър да ми каже?
Имаше много места, където можеше да седне и да помисли; повалените дървета бяха навсякъде, някои все още носеха следи от огъня по овъглените си тела. Първото обаче, върху което се опита да седне, поддаде под тежестта й и тя се намери на влажната земя. Извика, влагата подмокри дъното на дънките й — господи, как мразеше мокро дъно на панталони — и скочи на крака. Отвътре дървото бе изгнило; по току-що счупените краища пълзяха буболечки. Триша ги гледаше, парализирана от отвращение. После отиде при друго паднало дърво — изглеждаше здраво, и тя се отпусна върху него с поглед, забит в мочурището. Какво да прави по-нататък?
Умът й не бе толкова свеж, колкото сутринта, но изглеждаше, че има само две възможности: да стои на едно място и да се надява, че спасението щеше да дойде, или да се движи и да се опита да го срещне. Предполагаше, че стоенето на едно място имаше някакъв смисъл: съхраняване на енергията и всичко там друго. Но накъде ще върви без потока? Сигурното бе, че нищо не беше сигурно. Можеше да върви към цивилизацията, както и в обратна посока на цивилизацията. Можеше дори да се окаже, че си движи в кръг.
