ЗАВРЪЩАНЕТО НА МИЗЪРИ от Пол Шелдън Посвещава се на Ани Уилкс
ПЪРВА ГЛАВА Въпреки че не би напуснал Литъл Дънторп дори да му даваха всички бисери от кралската хазна, Ян Кармайкъл беше принуден да признае, че Корнуол е най-дъждовната област в Англия.
В коридора беше окачен стар пешкир. Ян закачи мокрото си палто, събу ботушите си и започна да подсушава тъмнорусата си коса с пешкира.
От гостната долиташе звънлива мелодия на Шопен, Ян се заслуша, стиснал кърпата в лявата си ръка.
Бузите му бяха мокри, но не от дъжда, а от сълзи. Спомни си съвета на Джофри: „Никога не плачи пред нея, старче!“
Както винаги приятелят му беше прав, но понякога, когато оставаше сам, не успяваше да сдържи сълзите си при мисълта, че Мизъри се е отървала на косъм от смъртта. Обичаше я толкова много, навярно щеше да умре без нея. Без Мизъри животът губеше смисъла си.
Раждането бе дълго и мъчително, но по нищо не се различаваше от родилните мъки на повечето млади дами, или така бе заявила акушерката. Едва след полунощ, един час след като Джофри бе отишъл да доведе лекаря, старицата се изплаши, защото Мизъри получи кръвоизлив.
— Милият стар Джофри — произнесе на глас името му Ян и влезе в огромната гореща кухня.
— Казахте ли нещо, млади господине? — запита мисис Рамидж, заядливата, но добродушна икономка на семейство Кармайкъл, която се подаде от килера. Както обикновено бонето й беше килнато на една страна; тя вонеше на енфие; въпреки че години наред отричаше да го употребява, всички знаеха за тайния й порок.
— Нищо особено, мисис Рамидж.
— Палтото ви така е подгизнало, та се чудя как не сте се удавили по пътя.
— Да, имаше такава опасност — отвърна Ян и си помисли: „Ако Джофри бе закъснял само с десет минути, тя положително щеше да умре.“ Тази мисъл непрекъснато го преследваше — бе едновременно потискаща и безполезна — но просто не можеше да си представи живота без Мизъри.
В този миг мрачните му размишления бяха прекъснати от плача на дете, неговия син, който се бе събудил и изгаряше от нетърпение да получи следобедната си закуска. Ян чу тихия глас на Ани Уилкс, сръчната медицинска сестра, която се грижеше за Томас. Тя успокояваше детето и сменяше пелените му.
— Малкият господар днес е особено гласовит — отбеляза мисис Рамидж. Ян отново изпита удивление при мисълта, че има син, сетне жена му проговори:
— Здравей, скъпи.
Той вдигна поглед и съзря своята единствена Мизъри. Тя се облягаше на вратата, тъмночервени пламъчета, подобни на въгленчета, проблясваха в разкошната й кестенява коса. Лицето й все още бе прекалено бледо, но бузите й започваха да възвръщат руменината си. Светлината на лампата се отразяваше в дълбочината на тъмните й очи, сякаш малък скъпоценен камък, положен върху тъмно кадифе.
— Милата ми! — възкликна той и се спусна към нея, също както някога в Ливърпул, когато бе убеден, че е отвлечена от пирати, както твърдеше лудият Джек Уикършам.
Мисис Рамидж внезапно се сети, че си има работа и
