когато Ани пъхна ключа в бравата.
За щастие, металното парче навярно бе паднало на дъното на бравата, защото ключът се превъртя с лекота. Пол седеше неподвижен, със затворени очи и се надяваше, че е върнал стола на предишното му място; надяваше се, че Ани ще сметне окъпаното му в пот лице и треперенето му за реакция поради липсата на лекарството; а най-много се надяваше да не е оставил никаква следа… Точно когато вратата се отвори, той погледна надолу: докато усилено бе търсял да заличи отделни следи, покрай него бе преминало цяло стадо бизони — бе забравил в скута си кутийките с „Новрил“.
35
Ани носеше по един пакет хартия в двете си ръце. Усмихна се и каза:
— Точно каквато ми поръча. Ето ти два пакета, взела съм и два допълнително, за всеки случай. Виждаш ли колко…
Тя млъкна, намръщи се и го загледа.
— Потънал си в пот… и лицето ти е много зачервено. Какво си правил?
Пол чу как страхливецът в него изкрещя, че са го хванали на местопрестъплението, че е по-добре да се предаде, да признае вината си и да моли за милост; въпреки това успя да отвърне с ироничен, но изтощен глас:
— Много добре знаеш какво съм правил — страдах.
Ани измъкна хартиена кърпичка от джоба на полата си и избърса челото му. Кърпичката се напои с пот. На лицето й отново се появи фалшивата майчинска усмивка.
— Много ли те болеше?
— Да. А сега ще ми дадеш ли…
— Предупредих те да не ме нервираш. Казват, че човек се учи, докато е жив. Е, предполагам, че ако останеш жив, ще си вземеш поука.
— Ще ми дадеш ли таблетките?
— След малко. — Очите й се взираха изпитателно в изпотеното му, восъчнобледо лице на червени петна. — Първо, искам да се уверя, че не искаш нищо друго. Нищо, което глупавата стара Ани е забравила да купи, защото не знае какво ще бъде нужно на мистър Хитреца, за да напише книга. Трябва да съм сигурна, че няма да ме накараш да се връщам в града, за да ти купя магнетофон, специални домашни пантофи, без които не можеш да пишеш, или нещо подобно. Защото, ако кажеш, тръгвам веднага. Желанията ти са закон за мен. Дори няма да имам време да ти дам таблетките — отново ще скоча в джипа и ще потегля. Е, какво ще кажеш, мистър Хитрецо? Смяташ ли, че си напълно готов?
— Готов съм, Ани, моля те…
— И никога повече няма да ме ядосваш?
— Не, никога.
— Знаеш, че когато ме нервират, не съм на себ си.
Внезапно погледна надолу и видя вкопчените една в друга ръце, с които прикриваше кутийките „Новрил“. Взря се в тях продължително, сетне тихичко го попита:
— Пол, защо държиш ръцете си там?
Той се разплака — плачеше заради чувството на вина, което ненавиждаше. Не стига, че го бе подложила на нечовешки мъки, тази чудовищна жена го караше да се чувства виновен. Плачеше поради това, но и от обикновена, детинска умора.
Погледна я, лицето му бе обляно от сълзи, и изигра последния си коз:
— Искам си таблетките и подлогата. Стисках се през цялото време, защото не искам отново да се подмокря.
Ани се усмихна нежно и лъчезарно и вдигна сплъстената коса от челото му.
— Бедничкият! Лошата стара Ани много те измъчи. Веднага ще ги донеса.
36
Дори да разполагаше с достатъчно време, не смееше да скрие кутийките под одеялото — бяха малки, но тя положително щеше да ги забележи. Щом Ани влезе в банята на долния етаж, той ги взе, обърна се с мъка и ги напъха отзад в гащите си. Острите ръбове на кутийките го убиваха.
Ани се върна със старомодната метална подлога, която му напомняше сешоар. В другата си ръка носеше две таблетки и чаша с вода.
Хрумна му, че двете хапчета плюс онези, които бе изгълтал преди половин час, можеха да го накарат да изпадне в кома и да умре. Някакъв глас тихичко се обади: „Нямам нищо против.“
Пол взе таблетките и ги изгълта с водата. Ани му подаде подлогата.
— Имаш ли нужда ат помощ?
— Не.
Тя деликатно се извърна, докато Пол нагласяваше пениса си в студената тръба. Докато уринираше, той случайно я погледна и забеляза, че се усмихва.
— Готов ли си?
— Да — във възбудата си изобщо не се бе сетил за подобни физиологични нужди.
Ани взе подлогата, внимателно я остави на пода, и каза:
— А сега ще те сложа обратно в леглото. Навярно си изтощен и изпитваш страхотни болки в краката.
Той кимна, но всъщност не усещаше болка — след двете таблетки в допълнение на дозата, която бе изгълтал предварително, започваше заплашително бързо да изпада в безсъзнание, стаята се замъгляваше пред очите му. Не припадна само защото в главата му натрапчиво се въртеше мисълта, че Ани ще го вдигне, за да го сложи в леглото. Трябваше да бъде не само тъпа, но и сляпа, за да не забележи, че долните му гащи са натъпкани с кутийки.
Тя закара стола до леглото.
— Ей сега ще подремнеш, Пол.
— Ани, би ли изчакала пет минути — успя да изрече той.
Ани го изгледа с леко присвити очи.
— Мислех, че изпитваш страхотни болки, малкият.
— Вярно е. Ужасно… ме боли. Особено коляното, върху което си изкара яда. Още не мога да се съвзема. Би ли изчакала пет минути, за да… да… — знаеше какво иска да каже, но думите му се изплъзваха в обгръщащата го мъгла. Погледна я безпомощно и си каза, че все пак бе успяла да го залови на местопрестъплението.
— За да подейства лекарството — подсети го тя и Пол признателно кимна с глава. — Разбира се. Ще прибера покупките и ще се върна след малко.
Веднага щом Ани напусна стаята, той бръкна отзад, измъкна кутийките и една по една ги натика под дюшека. Мъглата се сгъстяваше, постепенно пред очите му причерняваше.
„Набутай ги, колкото е възможно по-навътре, за да не ги измъкне с долния чаршаф, когато сменя завивките. Набутай ги, колкото е възможно…“
Наблъска и последната кутийка, облегна се назад и се втренчи в напукания таван.
В замъгленото му съзнание се въртяха объркани мисли:
— Африка!
— Сега трябва да изплакна!
— Ох, тук ме очакват големи неприятности!
— А следите? Дали съм оставил следи?
Пол Шелдън изпадна в безсъзнание. Когато се събуди, бяха изминали четиринайсет часа и навън отново валеше сняг.
