втурва към него, как стоварва юмрука си върху останките от коляното му, подобно на пияница, който стоварва юмрука си върху дъбов бар, как тялото му е обгърнато от ужасната болка.
— Моля те, Господи, моля те — изстена той, когато чу как джипът й запраши към града. — Моля те, спаси ме или ме убий.
Бръмченето на мотора заглъхна, но Бог явно не бе чул молбата му. Пол остана сам със сълзите и болката си, която се бе пробудила и разкъсваше цялото му тяло.
30
По-късно му хрумна, че навярно хората биха изтълкували погрешно следващите му действия; биха ги нарекли подвиг. Нека мислят каквото искат — всъшност това бе последен отчаян опит за оцеляване, подтикнат от инстинкта му за самосъхранение.
Стори му се, че някъде от далеч прозвуча гласът на етусиазиран спортен коментатор, който описваше сцената така, сякаш опитите на Пол да се добере до наркотика, преди да умре от болка, бяха някаква необикновена спортна проява — нещо като заместител на футболните мачове. Между другото как биха нарекли подобен спорт? Може би „Надбягване за наркотика“?
— Днес момчето Шелдън проявява изключителна смелост — ентусиазирано крещеше въображаемият коментатор. — Мисля, че никой от присъстващите на стадион „Ани Уилкс“ или от телевизионните зрители не би повярвал, че Пол има някакъв шанс да подкара инвалидния стол след удара, който му бе нанесен. Но ми се струва… да, точно така! Столът се движи! Нека видим повторението!
По челото на Пол се стичаше пот и щипеше очите му. Облиза устните си, които бяха солени от сълзите му. Цялото му тяло трепереше, изпитваше страхотни болки, сякаш идваше краят на света. Помисли си: „Настъпва момент, когато болката не подлежи на описание, едва ли нормален човек е в състояние да я понесе. Сякаш ме разкъсват демони.“
Подтикваше го към действия единствено мисълта за таблетките. В момента нямаше значение, че вратата на спалнята е заключена… че наркотикът може да не е в банята на долния етаж… че Ани ще се върне и ще го залови на местопрестъплението — всички тези предположения избледняваха пред страхотната болка. Ще се пребори с всеки проблем поотделно или ще умре — нямаше друг изход.
Движението на стола накара огненият обръч под кръста му да се впие още по-дълбоко. Краката му сякаш бяха пристегнати с ремъци, осеяни с нагорещени, извити навътре шипове. Но все пак се движеше, макар и много бавно. Беше изминал около метър, когато осъзна, че ако не обърне стола, ще пропусне вратата и ще се озове в срещуположния ъгъл.
Сграбчи дясното колело, потръпна… (помисли си, какво облекчение ще изпиташ, ако намериш таблетките)… и го натисна с всички сили. Гумите изскърцаха върху дъските, все едно, че изписука мишка. Някогашните му силни мускули бяха отпуснати и трепереха като желе, страхотна гримаса разкриваше стиснатите му зъби… столът бавно се обърна. Пол хвана двете колела и отново го подкара; измина около метър и половина и загуби съзнание.
След пет минути дойде на себе си и чу настойчивия глас на въображаемия коментатор:
— Ето, че се опитва да продължи. Просто не мога да повярвам на куража на това момче.
Болката замъгляваше съзнанието му, но все пак успя да види, че онова, което търсеше, е близо до вратата. Подкара стола, наведе се, но не можа да достигне фибите, които бяха паднали на пода, когато Ани бе връхлетяла върху него. Прехапа устни, не усещаше потта, която се стичаше по лицето и врата му и навлажняваше горнището на пижамата му.
— Е, приятели, струва ми се, че Шелдън направи каквото можа, но се боя, че това е краят.
„Да се надяваме, че не е.“
Пол се свлече надясно в стола, отначало се опитваше да забрави болката, въпреки че тя непрекъснато се увеличаваше, все едно, че му вадеха зъб; после не можа да издържи и закрещя. Ани беше права — и без това нямаше кой да го чуе.
Пръстите му безпомощно се размахваха на около два сантиметра над фибата; стори му се, че всеки момент дясното му бедро ще се взриви и от него ще изригне бял костен мозък.
„О, Господи, моля те, моля те, помогни ми!“
Свлече се още по-надолу, въпреки че болката беше ужасна. Пръстите му докоснаха фибата, но не я уловиха, само я изблъскаха встрани. Пол се изхързули още по-надолу и отново изкрещя от болките в долната част на краката му. Очите му щяха да изхвръкнат от орбитите, устата му бе отворена, езикът му висеше като шнур на транспарант. От върха му се стичаше слюнка и капеше на пода.
Усети фибата между пръстите си, сграбчи я, за малко да я изпусне… сетне здраво я стисна в юмрука си.
Връщането в седящо положение отново го потопи океан от болка, така че известно време само безпомощно се задъхваше — беше отметнал глава назад, докъдето му позволяваше твърдата облегалка на стола, фибата стоеше върху дъската пред него. Беше абсолютно уверен, че ще повърне, но после му размина.
Някакъв вътрешен глас уморено го упрекна: „Защо се мотаеш? Знаеш, че болката няма да мине. Ани непрекъснато цитира майка си, но и ти си научил някоя и друга поговорка от майка ти, нали?“
Пол отметна глава (лицето му блестеше от пот, мократа му коса прилепваше към челото) и каза на глас една от тях, сякаш изричаше заклинание: „Помогни си сам, за да ти помогне и Господ.“
„Точно така. Какво чакаш, Пол? Тук няма вълшебници, единствената фея, която ще се появи, носи образа на Ани Уилкс — вечната победителка в тежка категория.“
Той отново подкара бавно стола към вратата, която бе заключена, но Пол смяташе, че ще се справи с нея. Все пак героят от „Бързи коли“, Тони Бонасаро, когото Ани бе превърнала в овъглена хартия, бе крадец на коли. Докато правеше проучванията си, Пол се бе запознал със стар пенсиониран полицай на име Том Тайфорд. Том му показа как да запали кола като свърже две жички, как да използва металния инструмент на крадците за отваряне на вратите, как да изключи алармената система.
Така например — бе казал Том през един пролетен ден преди около две години и половина — да предположим, че нямаш намерение да откраднещ кола, а само малко бензин. Капачката на резервоара и колата, от която ще го „вземеш на заем“, е заключена. И тук нямаш проблем, защото повечето капачки са абсолютно фасулска работа. Нужна ти е само фиба.
Стори му се, че измина безкрайно дълго време докато успя да нагласи стола на желаното място — лявото колело бе почти долепено до вратата.
Старомодната ключалка напомни на Пол илюстрациите в „Алиса в страната на чудесата“. Той отново се свлече надолу в стола, изстена от болка и погледна през дупката. Видя малък коридор, който водеше към гостната, застлана с тъмночервен килим; до стената имаше старомоден диван, тапициран с подобна тъкан, и лампа, от абажура на която висяха пискюли. Вляво, надолу по коридора, забеляза полуоткрехната врата. Пулсът му се ускори. Положително беше вратата на банята — толкова често бе чувал как Ани пуска водата (включително и в деня, когато бе напълнила кофата, от която Пол жадно бе пил). Освен това винаги идваше оттам, когато му носеше лекарството. Сигурен бе в това.
Сграбчи фибата, но тя се изплъзна от пръстите му и се изтъркаля към ръба на дъската, поставена пред него.
— Не! — дрезгаво изкрещя той и успя да я улови, преди да падне. Стисна я в юмрука си и отново изгуби съзнание.
Не бе сигурен, но му се стори, че този път припадъкът му продължи по-дълго. Лявото коляно го терзаеше, но иначе болката беше намаляла. Погледът му попадна на фибата върху дъската. Този път, преди да я вземе, сви и разпусна няколко пъти пръстите на дясната си ръка. Разгъна фибата и си помисли: „А сега няма да трепериш. Запомни — НЯМА ДА ТРЕПЕРИШ!“
Наведе се и я пъхна в ключалката, докато чуваше въображаемият коментатор описва действията му. Потта обливаше лицето му като машинно масло. Вслушваше се, или по-точно опипваше.
Спомни си думите на Том:
— Запънката на евтините ключалки представлява обикновено лостче — полицаят замахна нагоре- надолу с ръка. — Все едно да преобърнеш люлеещ се стол — подхващаш го отдолу и — готово. Ето как се отварят подобни ключалки — повдигаш лостчето и бързо отваряш капачката на резервоара, преди да се е
