върнало обратно.
На два пъти успя да улучи запънката, но фибата се изплъзваше, преди да я завърти. Тя започваше да се извива; навярно щеше да се счупи след два-три опита.
— Моля те, Боже — прошепна той и отново я пъхна в ключалката. — Моля те само за едно — помогни малко на момчето!
„Драги зрители, днес Шелдън прояви изключително геройство, но това ще бъде последният му опит. Публиката е застинала в очакване…“
Пол притвори очи (гласът на коментатора заглъхна) и се вслуша в тихото преобръщане на фибата в ключалката. Изведнъж усети съпротива. Лостчето! Представи си го, извито като крак на люлеещ се стол, как притиска и задържа езичето на ключалката, как задържа Пол в спалнята.
„Абсолютно фасулска работа, Пол. Работи хладнокръвно!“
Но как да работи хладнокръвно, когато разкъсващата болка не му дава покой?
Промуши лявата си ръка под дясната, сграбчи дръжката на вратата и започна леко да натиска с фибата. Още малко… Още малко…
Представи си как запънката се раздвижва в прашната си ниша, езичето на ключалката започва да се отдръпва. Божичко, не трябва да стигне докрай, не трябва да се преобръща целият люлеещ се стол, както би се изразил Том Тайфорд. Само да се отдръпне от рамката на вратата — ще натисне силно…
Пол усети, че фибата започна да се прегъва и да се изплъзва. В отчаянието си силно я повдигна нагоре, натисна дръжката и блъсна вратата. Чу как фибата се счупи и част от нея остана в бравата. За миг изпита ням ужас от неуспеха, но после видя, че вратата бавно се отваря — езичето стърчеше навън като стоманен показалец. Пол прошепна:
— Господи, благодаря ти.
— Да видим повторението! — въодушевено изкрещя невидимият коментатор, докато многохилядната публика на стадион „Ани Уилкс“ и милионите телевизионни зрители започнаха бурно да го аплодират.
— Остави ме на мира — прегракнало му се сопна Пол и се зае с дългата и изтощителна задача да обърне стола право срещу вратата.
31
Изпита страх, не, не само страх, а неописуем ужас, когато му се стори, че столът е по-широк от вратата. „Тя го внесе сгънат, затова отначало го помислих за количка за пазаруване“ — помисли си мрачно той.
Накрая все пак успя да се промуши с огромно усилие, като се хвана за рамката на вратата. Капачките върху осите на стола изскърцаха и набраздиха дървото, но Пол вече бе навън. В този миг отново припадна.
32
Гласът й го изтръгна от замаяното му състояние. Отвори очи и видя, че Ани насочва ловна пушка към него. Очите й блестяха гневно, зъбите й бяха олигавени от слюнка.
— Щом толкова ти се иска да бъдеш свободен, с удоволствие ще изпълня желанието ти — изрече тя, сетне дръпна двата спусъка.
33
Пол потръпна в очакване на изстрела. Но Ани я нямаше: вече бе осъзнал, че сънува.
По нахлуващата през вратата на банята светлина Пол прецени, че наближава пладне. Пожела часовникът да започне да бие и да потвърди предположението му, но проклетникът упорито мълчеше.
„Миналия път я нямаше петдесет часа. Точно така. А сега може да изчезне за осемдесет. Или пък ще чуеш спирачките на джипа й след пет секунди. В случай че не си го разбрал, приятелче, метеоролозите само предвиждат ураганите, но си нямат хабер къде и кога ще се разразят.“
— Имаш право — прошепна Пол и подкара стола надолу към банята. Надникна вътре и видя неприветливо помещение, подът бе покрит с шестоъгълни бели плочки. Ваната стоеше върху крака на граблива птица. До нея бе шкафът за бельото. Срещу ваната имаше умивалник, а над него бе окачена аптечка.
Коридорът беше достатъчно широк, за да обърне стола с лице към вратата, но сега ръцете му трепереха от изтощение, защото мускулите му бяха отслабнали от болестта. В детството си Пол бе доста хилав, затова като порасна, се опитваше да поддържа тялото си в добра форма. Но сега мускулите му трепереха като желе, отново се бе превърнал в хилаво момче, сякаш бе губил времето си, докато плуваше и бягаше из парка.
За щастие тази врата беше по-широка и не му създаде неприятности при преминаването. Столът премина прага и гумените му колела безшумно се изтъркаляха върху покрития с плочки под. Усети неприятна миризма на дезинфекционно средство, която автоматично му напомни за болница. Както предполагаше, тук нямаше тоалетна, защото шумът от пускането на вода неизменно идваше от горния етаж, и то след като Пол бе използвал подлогата. В това помещение имаше само вана, умивалник и шкаф с отворена врата.
Пол набързо огледа спретнато подредените сини пешкири и кърпи, добре познати му от дните, когато Ани го миеше в леглото, сетне насочи вниманието са към аптечката.
Не можеше да я достигне.
Колкото и да се изпъваше, тя се намираше на двайсетина сантиметра от пръстите му. Съзнаваше го, но все пак протегна ръка, защото не искаше да повярва, че Съдбата, Бог и Който и да било могат да бъдат така жестоки. Приличаше на играч на бейзбол, който отчаяно се опитва да улови неспасяема топка.
Пол нададе обиден и същевременно смаян вой, отдръпна ръката си и задъхано се облегна назад. Сивият облак заплашваше да го обгърне. Той го отблъсна с усилие на волята и се огледа за някакъв предмет, с който да отвори аптечката — погледът му попадна върху прът за миене на пода, облегнат в ъгъла.
„Наистина ли възнамеряваш да го използваш? Е, опитай. Ще отвориш аптечката и ще събориш съдържанието й в умивалника. Но шишенцата ще се счупят. Дори да няма такива, не можеш да върнеш обратно онова, което си съборил. Какво ще стане, когато Ани се върне и види безпорядъка?“
— Ще й кажа, че Мизъри го е направила прегракнало прошепна Пол. — Ще й кажа, че е търсила жива вода.
После избухна в сълзи, но очите му безспирно оглеждаха помещението, сякаш търсеха внезапно вдъхновение, мъничко помощ…
Погледът му отново попадна на шкафа за бельо, внезапно дъхът му секна, очите му се разшириха.
При първия бегъл оглед бе забелязал само сгънати чаршафи, калъфки за възглавници и пешкири, подредени върху полиците. Но сега гледаше
Пол рязко обърна стола, удари се, но не усети болка.
„Моля те, Господи, дано това не се окаже нейният таен склад за шампоани, тампони или снимки на скъпата й стара майчица, или…“
Напипа някакъв кашон, измъкна го и го отвори: нямаше нито шампоани, нито тампони. Съвсем не. Кашонът беше пълен с кутийки с лекарства, върху повечето пишеше „мостра“. На дъното се търкаляха таблетки и капсули без опаковка. Някои от лекарствата му бяха познати — баща му ги бе взимал през последните три години от живота си — но повечето бяха неизвестни.
— „Новрил“ — мърмореше той, докато ровеше из кашона. От челото му се лееше пот. Краката му пулсираха от болка. — Къде е проклетият „Новрил“?
Но познатата опаковка липсваше. Пол затвори кашона и го избута обратно в шкафа, като изобщо не е постара да го остави на старото му място. Няма страшно и без това къщата приличаше на сметище.
Наклони се вляво и успя да докопа друг кашон. Отвори го и не можа да повярва на очите си: беше натъпкан със съдържащи морфин обезболяващи препарати, между които имаше и „Новрил“ — стотици
