кутийки с печат „мостра“. Прекрасни кутийки… мили кутийки… Върху тях пишеше: „Да се прилага само по лекарско предписание.“
— О, скъпи Боже, лекарят дойде — изхълца Пол. Разкъса със зъби целофановата опаковка и сдъвка три таблетки, без да обръща внимание на горчивия им вкус. Втренчи се в оставащите пет, поколеба се и изгълта още една. Крадешком се огледа наоколо — очите му бяха коварни и уплашени. Знаеше, че твърде рано да изпита облекчение от лекарството, но вече го чувстваше — сякаш притежаването на таблетките бе по- важно от приемането им. Сякаш някой му бе дал власт над луната и над приливите или Пол бе протегнал ръка и я бе сграбчил. Изпита ужас и страх от хрумването си, сякаш вършеше светотатство.
„Ами ако Ани се върне сега?“
„Е, добре, знам за какво намекваш.“
Надникна в кашона, като се опитваше да пресметне колко кутийки би могъл да вземе, без Ани да разбере, че мишчица на име Пол Шелдън е ръфала от запасите й. Тази мисъл го накара да се изкикоти пискливо. Осъзна, че не бе само от облекчение от въздействието на лекарствата — здравата се бе натъпкал с наркотици.
„Размърдай се, кретен. Нямаш време да се наслаждаваш на наркоманските си видения!“
Пол взе пет кутийки — общо трийсет капсули — с мъка се въздържа да не награби повече. Размести останалите кашони и кутийки, като се надяваше, че съдържанието на кашона не изглежда по-различно отпреди. Затвори го и го избута в шкафа.
Някаква кола се приближаваше.
Изправи се, очите му бяха облещени. Обзе го паника, ръцете му здраво се вкопчиха в дръжките на стола. Ако Ани се прибираше, това означаваше края на живота му. Никога няма да успее да върне навреме масивния стол в спалнята. Може би има шанс да я цапардоса с пръчката за миене на пода, след което тя ще му извие врата като на пиле.
Седеше в инвалидния стол с лекарствата на скута и с щръкнали напред бинтовани крака и чакаше колата да отмине или да завие по алеята.
Звукът се приближаваше, после постепенно заглъхна.
„Е, нима искаш по-образно предупреждение, момчето ми?“.
Всъщност — не. Пол хвърли последен поглед към кашоните. Стори му се, че изглеждат така, както ги бе намерил, въпреки че не беше съвсем сигурен, защото отначало съзнанието му беше замъглено. Ани бе мнителна като всеки невротик и може би знаеше положението на всяка кутийка. Може би ще хвърли небрежен поглед и веднага ще разбере какво се е случило.
Но Пол не изпита страх, а по-скоро безразличие: не можеше да живее без лекарството, затова бе успял да се измъкне от стаята и да си го вземе. Щеше да приеме последствията и наказанието безропотно, защото съзнаваше, че е сторил необходимото. Осъзна, че чувството на безразличие бе най-страшното от всичко, което му бе направила: беше го превърнала в разкъсвано от болки животно, което нямаше право на избор.
Бавно изкара на заден ход стола от банята, като от време на време поглеждаше зад себе си, за да се убеди, че следва правилната посока.
Добра се до коридора и внезапно спря, защото бе осенен от ужасяваща мисъл: ами ако подът на банята е бил влажен или мръсен?
Загледа се в него и за миг представата, че е оставил следи върху чистите бели плочки, бе толкова настойчива, че той наистина ги забеляза. Поклати глава и отново погледна — нямаше следи, но вратата беше по-открехната, отколкото преди. Завъртя стола малко вляво, наведе се, сграбчи дръжката и притвори вратата — така беше по-добре.
Посегна към колелата с намерението да се върне в стаята си, когато осъзна, че се намира с лице към всекидневната, където обикновено стои телефонът.
В ума му проблесна идея, сякаш светкавица прониза мъглата, паднала над ливада.
„Ало. Тук е полицейският участък на Сайдуиндър. Говори полицай Хъмбъги.“
„Слушайте, господин полицай. Слушайте много внимателно и не ме прекъсвайте, защото не зная с колко време разполагам. Казвам се Пол Шелдън и се обаждам от дома на Ани Уилкс. Тя ме е похитила и ме държи затворен поне от две седмици, може би цял месец. Аз…“
„Ани Уилкс ли?“
„Елате тук незабавно. Изпратете линейка. За Бога, гледайте да пристигнете, преди да се е върнала.“
— Преди да се е върнала — изстена Пол. — О да, много преди това.
„Откъде знаеш, че изобщо има телефон? Нима си чул някой да се обажда? На кого ще звъни тя? На добрите си приятели, семейство Родимън? Но фактът че няма приятели, с които да си побъбри, съвсем не означава, че Ани не съзнава какво може да й се случи, ако полети по стълбите и си счупи ръка или красили ако избухне пожар в обора…“
„Колко пъти си чул позвъняването на телефона?“
„Предполагам, че използването на телефона не е задължително за притежаването му, освен това през повечето време бях в безсъзнание…“
„Търсиш си белята и добре го съзнаваш!“
Да, Пол го съзнаваше, но не можеше да устои на мисълта, че ще докосне апарата, ще завърти шайбата и ще дочуе познатия сигнал.
Нагласи стола с лице към гостната и го изтъркаля вътре.
Стаята миришеше на влага, на застоял въздух и му навяваше тъжно чувство. Завесите не бяха спуснати и разкриваха прекрасен изглед към планините, но помещението изглеждаше прекалено тъмно, може би защото преобладаваше тъмночервеният цвят. Сякаш наоколо бяха излели кофи с венозна кръв.
Над камината се мъдреше оцветена фотография на мрачна жена, малките й очи сякаш бяха заровени в месестото лице, устните й бяха присвити. Фотографията беше поставена в позлатена рамка стил рококо и беше с размерите на снимка на президента, намираша се във фоайето на голяма пощенска станция. Пол не се нуждаеше от заверено от нотариус потвърждение, че това е святата майка на Ани.
Той продължи да се движи из стаята. Лявата дръжка на стола закачи масичка, отрупана с керамични статуйки. Те шумно се разклатиха. Една от тях — пингвин, стъпил върху леден блок — полетя встрани. Без да се замисля, Пол протегна ръка и автоматично го сграбчи — едва след това успя да реагира, — стискаше здраво пингвина, сякаш се страхуваше да него изпусне.
„Няма страшно, нали успя да го хванеш, освен това подът е застлан с килими, може би статуйката нямаше да се счупи…“
„Ами ако се бе счупила! — мислено изкрещя той. — Ами ако се бе счупила? Хайде, върни се в стаята си, преди да си оставил някаква следа.“
Не, няма. Въпреки че бе уплашен до смърт. Защото цялото преживяване му костваше извънредно много. Беше си заслужил наградата.
Огледа стаята, която бе претъпкана с тежки, безвкусни мебели. Вместо красиви еркери й изгледа към Скалистите планини в очите се набиваше единствено фотографията на пълната жена, прикована в позлатената, безвкусна рамка.
Недалеч от дивана, откъдето навярно Ани гледаше телевизия, стоеше масичка. Върху нея се мъдреше телефон с обикновена шайба.
Полека, едва сдържайки дъха си, Пол постави обратно пингвина (Върху ледения блок бе написано: „Тук свършва моят разказ.“) и подкара стола към телефона.
Точно пред дивана имаше друга маса, върху която стоеше букет изсушени цветя, напъхан в грозна зелена ваза. Масата изглеждаше безкрайно нестабилна, затова Пол внимателно я заобиколи.
Отвън долиташе само воят на вятъра, не се чуваше приближаването на кола. Той сграбчи слушалката и бавно я вдигна.
Още преди да я приближи до ухото си, изпита някакво странно чувство на предопределение, сякаш предварително знаеше, че няма да чуе никакъв сигнал. С уморено движение я постави обратно.
Проследи с поглед телефонния кабел, забеляза малкия квадратен модул върху перваза на пода, видя че жакът е включен в него: на пръв поглед изглеждаше, че телефонът работи.
„Много важно е да се поддържа външният вид.“ Затвори очи и си представи как Ани измъква жака,
