— Дано да е така. Все едно да си признаеш, че си проститутка.
Внезапно Пол изпита безумна ярост и си помисли. „Не, Ани, не съм проститутка. Романът «Бързи коли» означаваше за мен скъсване със занаята. Ето защо убих проклетата кучка Мизъри. Карах към Западния бряг, за да отпразнувам освобождаването си от литературното проституиране. Когато ме измъкна от катастрофиралата кола, ти ме тласна към старата професия «Два долара за обикновен сеанс, а за четири ще ти покажа всички чудеса на света.» Понякога проблясъкът в очите ти ми подсказва, че дълбоко в себе си ти също го съзнаваш. Съдебните заседатели вероятно ще те оправдаят под предлог, че си ненормална, но не и аз; Ани.“
— Права си. Що се отнася до хартията…
— Ще получиш скапаната ти хартия — намръщено произнесе тя. — Само ми кажи каква марка да бъде.
— Сигурно разбираш, че те обичам.
— Не ме разсмивай. Никой не ме е обичал с изключение на майка ми, която почина преди двайсет и четири години.
— Ако щеш вярвай. Толкова си неуверена в себе си, че не можеш да разбереш колко съм ти признателен, че спаси живота ми.
Наблюдаваше я тайничко и отново забеляза колебливото проблясване на очите й — искаше й се да му повярва. Добре. Даже отлично! Съсредоточи в погледа си цялата искреност, на която бе способен: отново си представи как забива парче стъкло в гърлото й, за да изтече кръвта, която подхранва ненормалния й мозък.
— Опитай се поне да си представиш, че обичам книгата си. Сигурно смяташ да подвържеш машинописните страници.
— Точно така.
„Да, готов бях да се обзаложа. Защото появяването на ръкописа в печатницата ще предизвика сензация. Явно не си толкова глупава. Пол Шелдън е потънал вдън земя, а по същото време печатарят получава ръкопис, в който е описана най-известната героиня на изчезналия писател. При това той положително ще си спомни за изричното указание да отпечата само един екземпляр от книгата. Само един!“
„Дали си спомням как изглеждаше тя, господин полицай? Ами… беше едра жена… приличаше ми на каменен идол от романите на Радър Хагард. Един момент: името и адресът й са записани в бележника. Просто ще погледна копията от разписките…“
— Идеята ти е прекрасна. Подвързаният ръкопис ще бъде много красив и ще прилича на луксозно издание. Но книгата трябва да просъществува дълго, Ани. Ако я напиша върху този вид хартия, след десетина години ще разполагаш с купчина празни страници. Друг е въпросът, ако не я разгръщаш и само я поставиш на полицата.
Но тя няма да направи това, нали? Ще я взима всеки ден, може би дори през няколко часа и тайничко ще й се наслаждава.
Върху лицето на Ани отново се бе появил странният израз на безразличие и на неотстъпчивост, който го плашеше и изнервяше. Беше свикнал с пристъпите й на ярост, но непроницаемата й физиономия му напомняше лицето на сърдито дете.
— Не е необходимо да ме агитираш — заяви тя. — Казах, че ще купя хартията. Каква ти трябва?
— Когато отидеш в магазина за канцеларски материали, ще поискаш два топа хартия — стандартният топ се състои от петстотин листа…
— Зная. Не съм толкова глупава, Пол.
— Убеден съм — отвърна той и почувства, че все повече се изнервя. Болката в краката му започваше да се обажда — беше много по-силна в тазовата област, защото бе седял почти час и разместените му кости протестираха.
„За Бога, запази самообладание, за да не загубиш всичко спечелено!“
„Но нима съм спечелил, или само си въобразя вам?“
— Тръгвам веднага — заяви тя и скочи от мястото си.
Пол уплашено я изгледа: разбра, че отново възнамерява да го лиши от лекарството му и този път щеше да го остави в инвалидния стол. Още от сега седящото положение му причиняваше болка, която щеше да стане непоносима, дори ако Ани се върнеше след час.
— Не е необходимо — побърза да каже той. — Засега и тази хартия ще свърши работа — и без това после ще преписвам…
— Само глупакът започва изработването на хубав предмет с лош инструмент — Ани взе топа хартия, сграбчи листа с двете размазани линии, смачка го на топка и го захвърли в кошчето за смет, сетне се обърна и го изгледа. Каменното изражение покриваше лицето й като маска. Очите й проблясваха като потъмнели монети.
— Незабавно тръгвам за града — заяви тя. — Зная, че гориш от нетърпение да започнеш, щом толкова
Усмихна се, по-точно устните й се разтегнаха в гримаса, която му напомни ухилена кукла, и се приближи до него, като стъпваше безшумно с каучуковите си подметки. Погали го по главата — Пол не можа да се въздържи и потръпна от отвращение. Вялата й усмивка се разтегна.
— Ще побързам, въпреки че вероятно ще трябва да отложим с няколко дни започването на романа. Да, ще те боли толкова, че вероятно ще можеш да седиш едва след три дни. Много жалко. Шампанско то се изстудяваше в хладилника — сега ще го върна в килера.
— Ани, повярвай ми, мога да започна, ако…
— Не, Пол — тя стигна до вратата, обърна се и той отново се втренчи в безизразното й лице, където блясваха единствено очите й. — Размисли върху онова, което ще ти кажа: навярно смяташ, че можеш да ме излъжеш и да ме измамиш, защото изглеждам затъпяла и глупава. Но смея да те уверя, че не съм нито едното, нито другото.
Внезапно каменната й маска се пропука и през цепнатините надникна лицето на сърдито, умопобъркано дете. За миг му се стори, че ще умре от страх. Нима си бе въобразявал, че ще я надхитри? Как да играе ролята на Шехерезада, когато жената, която го държеше в плен, бе напълно луда?
Ани се втурна към него, пълните й крака щяха да продънят пода, колената й се свиваха и отпускаха, лактите й разсичаха като бутала застоялия въздух на спалнята. Вдигнатата й нагоре коса се развяваше около лицето й — фибите, които я придържаха, бяха изпопадали. Сега стъпките й не бяха безшумни — приличаше на Голиат, който нахлува в Долината на скелетите. Снимката на Триумфалната арка уплашено потрепери върху стената.
— Яу-у — изкрещя тя и стовари юмрука си върху раздробеното на сол ляво коляно на Пол Шелдън.
Писателят отхвърли главата си назад и започна да вие, жилите на врата и на челото му се издуха. Болката сякаш изригна от коляното му и го обгърна с бял саван. Стори му се, че е попаднал в центъра на току-що образувана звезда.
Ани сграбчи пишещата машина от дъската и с трясък я стовари върху полицата над камината — тежкият метал бе като перце в ръцете й.
— Ето защо ще си останеш в стола — устните й ояха разтегнати в мъртвешка гримаса. — Добре си юмисли кой командува тук; представи си всички ужасни мъчения, на които ще те подложа, ако не се държиш прилично, или се опитваш да ме измамиш. Стой си тук и си крещи колкото си искаш — никой няма да те чуе. Никой не се отбива тук, защото всички знаят, че Ани Уилкс е побъркана, знаят какво сторила, въпреки че съдът я призна за невинна.
Жената се отправи към вратата, обърна се и Поп изкрещя при мисълта, че отново ще го нападне като разярен бик. Викът му я накара доволно да се усмихне и да прошепне:
— Ще ти кажа още нещо: прави са онези, които мислят, че съм се измъкнала безнаказано. Помисли си върху думите ми, Пол, докато съм в града за глупавата ти хартия.
Ани излезе, затръшна вратата така, че цялата къща потрепери и превъртя ключа.
Писателят се облегна назад, трепереше от глава до пети; не можеше да се сдържи, Въпреки че тръпките предизвикваха още по-голяма болка. Лицето му бе обляно в сълзи; непрекъснато виждаше как Ани се
