пищялките му и раздробеното му ляво коляно; преобърна се и го прободе, за миг напуснала пещерата си от кости; сетне отново задряма.
Ани държеше поднос с храна — лека храна за болни, но стомахът му изръмжа при вида й. Пол забеляза, че тя носи бели обувки с подметки от суров каучук.
— Да, много е хубав.
Ани постави дъската пред него и нагласи отгоре подноса. Придърпа стола си към леглото му и започна да го наблюдава как се храни.
— Дрън-дрън-та-пляс! Майка ми обичаше да казва, че за човек се съди не по думите, а по делата. Поддържам обора изряден, защото иначе съседите ще се раздрънкат. Непрекъснато се заяждат с мен или пускат слухове по мой адрес. Външният вид непременно трябва да се поддържа. Всъщност работата в обора не ми тежи, стига да я върша ежедневно. Най-щантаво е да предпазя покрива от пропадане.
„Най-щантаво — помисли си той. — Запиши го в откъдето наблюдаваше как водата от висулките речника на Ани Уилкс, когато съчиняващ спомените си — ако останеш жив, разбира се. Да не пропуснеш думички като «мръснико», «дрън-дрън-та-пляс» и тем подобни «бисери», които ти предстои да чуещ.“
— Преди две години накарах Били Хавершам да инсталира реотани в покрива. Натискаш бутона, те се нагряват и стопяват леда. Струва ми се, че няма да ги използвам отново тази зима — погледни как се топи снегът.
Пол тъкмо поднасяше яйцето към устата си, но ръката му сякаш се парализира, когато погледна към обора — висулките под стряхата му бързо се топяха. Капките проблясваха и падаха в тесния леден канал до стената на обора.
— Още няма девет часа, а вече е топло — весело чуруликаше Ани. Пол си представи как слънцето проблясва върху задната част на колата му, стърчаща сред размекнатия сняг.
— Разбира се, очакват ни още една-две студени вълни, а може би и ураганна буря — но пролетта идва, Пол, а майка ми обичаше да казва, че очакването на пролетта напомня очакването на райски живот.
Пол остави вилицата с набоденото яйце обратно в чинията.
— Няма ли да изядеш последни си залък? Нахрани ли се?
— Нахраних се — разсеяно промълви той. Представи си как семейство Родимън се връща с колата си от Сайдуиндър. Ярка светлина заслепява мисис Родимън и я кара да закрие очите си с длан: „Какво е онова там, Хем? Само не ми казвай, че съм откачила — долу има нещо! Отражението за малко да ми изкара очите! Дай на заден ход, ще ми се да погледна още веднъж!“
— Тогава ще взема подноса и можеш да започваш — Ани го удостои с нежен поглед. — Не мога да ти опиша колко съм щастлива, Пол.
Излезе и го остави прикован към инвалидния стол, откъдето наблюдаваше как водата от висулките се стича по ръба на покрива.
29
— Ако имаш възможност, купи друга хартия — Пол, когато тя постави пишещата машина и хартията върху дъската.
— Друга ли? — попита Ани и опипа увития в целофан пакет. — Но тази е най-скъпата. Специално попитах в магазина.
— Навярно майка ти е пропуснала да ти каже, че невинаги най-скъпите предмети са най-хубави.
Ани смръщи чело — знак, че го очаква буря. Първоначалното й недоумение бе заменено от негодувание.
— Не. Учила ме е, мистър Хитрецо, че евтините стоки винаги излизат по-скъпи.
Пол бе открил, че настроенията й приличаха на пролетта в Средния запад. Чувстваше, че в нея бушуват урагани, готови да се разразят всеки миг. Ако бе някой фермер и небето бе притъмняло както лицето на Ани в момента, навярно щеше да побърза да прибере домочадието си в скривалището. Ноздрите й се разширяваха като на животно, подушило пожар. Дланите й се отваряха и затваряха, сякаш сграбчваха и стискаха въздуха.
Но той се нуждаеше от нея, беше уязвим — някакъв глас му нашепваше да я омиротвори, докато все още разполага с време — (всъщност колко ли му оставаше да живее?) — подобно на племената в романите на Радър Хагард, които омиротворяваха разгневената си богиня, като принасяха жертви пред статуята й.
Обаче друг вътрешен глас, по-смел и пресметлив, му напомняше, че не може да играе ролята на Шехерезада, ако се страхува и се примирява с истеричните пристъпи на Ани. Ако отстъпеше, тя щеше да побеснее още повече. Същият глас го убеждаваше: „Ако не притежаваше нещо, което Ани страстно желае, тя веднага щеше да те закара в болницата или да те убие, за да се защити от враговете си — семейство Родимън — защото за нея светът е пълен с Родимъновци, които я дебнат отвсякъде. Сега е моментът да се справиш с проклетата кучка, защото после може да е късно.“
Ето, че Ани започваше да се задъхва, стискаше и отпускаше все по-бързо дланите си и Пол осъзна, че само след миг ще бъде извън контрола му.
Той мобилизира цялата си останала смелост и се опита да й се сопне:
— Я престани с тези номера! Яростта ти няма да промени нищо!
Тя се вцепени, сякаш я бе ударил, и го изгледа обидено.
— Ани, нищо не се е случило — търпеливо продължи Пол.
— Това е някакъв номер. Не искаш да напишеш книгата ми и затова си търсиш повод да не започнеш. Знаех си, че ще стане така. Но много се лъжеш, ако…
— Говориш глупости — скара й се писателят. — Нима съм казал, че няма да започна?
— Не, не, но…
— Разбира се, че ще започна. А сега ела и виж в какво се състои проблемът. Подай ми гърненцето на Уебстър.
— Какво?
— Малкото гърне с писалки и моливи — отвърна Пол. — Журналистите от вестниците понякога го наричат гърненцето на Уебстър — навярно е кръстено на името на Даниел Уебстър — съставителя на речници.
Той изрече лъжата с лекота, без да се замисли, и установи, че тя имаше желаното въздействие — Ани изглеждаше напълно объркана от професионалните термини, които изобщо не познаваше. Объркването измести яростта й — сега дори се питаше дали има право да му се сърди. Тя донесе гърненцето и го тресна върху дъската. Пол си помисли:
— Е, и какво? — намусено произнесе Ани.
— Гледай.
Той отвори пакета хартия и извади един лист. Взе добре подострен молив и начерта линия върху хартията. После повтори същата процедура с химикалка. Прекара пръста си върху леко набраздената повърхност. Двете линии се размазаха, особено начертаната с молив.
— Виждаш ли?
— И какво от това?
— Мастилото от машинописната лента също ще се размаже — отвърна Пол. — Дори повече, отколкото начертаната с химикалка линия.
— Да не би да търкаш с пръст всяка страница?
— Дори допирът на страниците една в друга ще накара буквите да избледнеят за няколко седмици или за няколко дни. А когато работя, често прелиствам страниците, за да се подсетя за някое име или дата. Господи, първото, което научаваш в този бизнес, е, че редакторите мразят да четат ръкописи, напечатани на такава хартия, както ненавиждат преглеждането на написани на ръка книги.
— Мразя тази дума!
— Коя? — Пол я изгледа озадачено.
— Бизнес. Сякаш се подиграваш с таланта, даден ти от Бога.
— Съжалявам.
