сетне осъзна, че не се страхува от Черквата, а от предстоящата задача.
Веднага, щом се бе свестила, си беше помислила да повика на помощ господаря си — нали той преодоляваше непоколебимо всички пречки? След миг осъзна безумието на идеята си. Тук не ставаше въпрос за смелостта на негова светлост, а за запазването на разсъдъка му.
Нямаше нужда мистър Джофри да й го каже; достатъчен бе споменът за мис Ивлин Хайд.
Досети се, че нито мистър Джофри, нито негова светлост Ян бяха в Литъл Дънторп по това време. Всичко се бе случило през пролетта, преди около половин година. Мизъри беше навлязла в най-приятния период от бременността си — времето на сутрешното гадене бе отминало, тепърва й предстоеше да изпита неудобството от издутия си корем. Ето защо бе изпратила с усмивка на уста двамата приятели, които щяха да прекарат цяла седмица в съседното имение. Предполагаше се, че ще ходят на лов за яребици, ще играят карти и футбол и на един Бог знае какви мъжки забавления. Всъщност Ян се колебаеше, но Мизъри го убеди, че се чувства прекрасно и почти насила го избута от вратата. Мисис Рамидж не се съмняваше, че Мизъри ще се чувства добре. Но когато двамата млади мъже поеха към съседното имение, тя си помисли дали един от тях, а може би и двамата — няма да се върне с изпружени крака, натоварен на каруца.
Съседното имение беше собственост на Албърт Фосингтън, съученик на Джофри и на Ян. Мисис Рамидж имаше основание да вярва, че Бърти Фосингтън е луд. Преди три години той беше изял любимото си пони, след като то си бе счупило два крака и трябваше да бъде убито. Бърти обясни постъпката си като привързаност към животното. „Научих го от племената в Кейптаун — каза той. — Наричат се Грики — страхотни момчета. Представете си — пъхат в устните си пръчки и разни предмети! Убеден съм, че някои от тях спокойно могат да носят на долната си устна всичките дванайсет тома на Кралската навигационна енциклопедия, ха-ха-ха! Те ме научиха, че всеки човек трябва да изяжда любимото си същество. Не намирате ли, че в това има някаква зловеща поетичност?“
Независимо от странното му поведение мистър Джофри и негова светлост Ян много обичаха Бърти. „Питам се дали според неговата логика ще трябва да го изядат, когато умре?“ — каза си мисис Рамидж след едно посещение на Бърти, когато последният се опита да играе крикет с домашната котка и разби главата й. През пролетта двамата бяха прекарали повече от десет дни в съседното имение.
Малко след заминаването им мис Шарлот Ивлин Хайд бе намерена мъртва на поляната зад дома й, стиснала в протегнатата си ръка букет току-що набрани цветя. Селският лекар на име Билфорд за всеки случай повикал за консултация стария си колега доктор Шайнбоун. Билфорд смятал, че смъртта е причинена от сърдечен пристъп, въпреки че девойката била много млада — едва осемнайсетгодишна — и при това в цветущо здраве. Но все пак му се струвало, че нещо не е в ред.
Старият Шайни също бил озадачен, но в края на краищата потвърдил диагнозата. Повечето селяни се съгласили с него — явно сърцето на девойката не било в ред, рядко срещано явление, но не уникално. Това всеобщо мнение спасило практиката, дори живота на стария лекар след зловещото откритие. Почти всички жители на селцето били учудени от внезапната смърт на девойката, но никому не хрумнало, че може да не е мъртва.
Четири дни след погребението възрастна жена на име Соумс — мисис Рамидж я познаваше бегло — забелязала някакъв бял предмет на земята, когато влязла в двора на църквата, за да положи цветя на гроба на съпруга си, починал предишната зима. Предметът бил по-голям от цвете, сторило й се, че е мъртва птица. Когато се приближила видяла, че той не лежи, а стърчи от земята. Пристъпила колебливо напред и съзряла ръка, която се протягала от прясно изкопания гроб. Пръстите й били застинали в умоляващ жест, от краищата им стърчали окървавени кости.
Мисис Соумс с вик избягала от гробището — спуснала се към главната улица на селцето и съобщила за видяното на бръснаря, който същевременно изпълнявал ролята
