на местен полицай. Сетне се строполила на земята. По-късно следобед си легнала и не могла да стане от леглото почти цял месец. Всичките й съселяни й влизали в положението.
Разбира се, извършили ексхумация на тялото на нещастната девойка. Докато Джофри спираше двуколката пред вратата на гробището, мисис Рамидж горчиво съжаляваше, задето бе слушала ужасяващите подробности около ексхумацията.
Доктор Билфорд бил толкова потресен, че едва не обезумял. Установил, че бедното момиче изпаднало в каталепсия — нещо като мъртвешки транс, практикуван от индийските факири, когато ги погребват живи или забождат игли в плътта им. Останало в това състояние между четирийсет и осем и шейсет часа. Във всеки случай достатъчно, за да се пробуди и да разбере, че не е на ливадата, а в гроба.
Девойката се борила упорито за живота си. Мисис Рамидж последва Джофри в гробището, където надгробните камъни надничаха като острови сред мъглата, и си помисли, че благородните усилия ма момичето правеха случилото се още по- ужасно. Мис Ивлин Хайд била сгодена. На лявата си ръка — не онази, която стърчала над земята като ръка на удавница — носела пръстен с диамант. С него разрязала копринената облицовка и часове наред се опитвала да пробие дървения похлупак на ковчега. Накрая започнала да се задушава, но режела с лявата си ръка и копаела с дясната. Но не успяла. Когато я изровили, от тъмночервеното й лице се взирали изхвръкналите й от ужас очи.
Часовникът на църковната кула удари дванайсет — часът, когато, според майката на мисис Рамидж, вратата на смъртта се открехва и мъртвите минават през нея. Икономката едва се въздържа да не изпищи, паниката й нарастваше с всяка измината стъпка; съзнаваше, че ако побегне, няма да спре, докато не се строполи в несвяст. Затова се упрекна:
— Глупава, страхлива жена! — А после допълни: — Глупава, страхлива и егоистка! Сега трябва да помислиш за негова светлост… и за възможността Мизъри да е…
Не, подобна идея беше налудничава. Бе изминало прекалено дълго време.
Двамата с Джофри се приближиха и се загледаха като хипнотизирани в надгробния камък на Мизъри, където бяха изписани датата на раждането и на смъртта й и едно- единствено изречение: „Любимката на всички.“
Мисис Рамидж погледна младежа и промълви с глас на човек, събуждащ се от дълбок сън:
— Защо не донесохте сечивата?
— Почакайте — отвърна той, просна се на земята и долепи ухото си до гроба, където вече започваше да никне трева.
За миг върху осветеното му от лампата лице бе изписан същият мъчителен страх, който бе забелязала в мига, когато бе почукал на вратата й. После това изражение се замени от безкраен ужас и безумна надежда.
— Струва ми се, че е жива — с огромно усилие прошепна той и погледна икономката. Очите му бяха облещени, устните му се гърчеха. Внезапно се преобърна по корем и изкрещя в гроба:
— МИЗЪРИ! ТУК СМЕ! ЗНАЕМ, ЧЕ СИ ЖИВА. ДРЪЖ СЕ, СКЪПА!
Веднага след това скочи на крака и изтича към двуколката, за да вземе сечивата. Обутите му в чехли крака разкъсваха ниско стелещата се мъгла.
Краката на мисис Рамидж се подкосиха, за малко отново щеше да припадне. Сякаш по собствена воля главата й се притисна към земята — беше виждала как деца долепват ухото си към железопътната линия и се ослушват за пристигането на влака.
Сега и тя чуваше звуците — приглушено, мъчително скрибуцане, което бе различно от звуците, издавани от къртиците — нечии пръсти безпомощно драскаха дървения ковчег.
Икономката си пое дълбоко дъх, който сякаш помогна на спрялото й сърце да забие отново, и извика:
— ИДВАМЕ, МИЛЕДИ, ИДВАМЕ! БЛАГОДАРЯ НА БОГА, ЧЕ ПРИСТИГНАХМЕ НАВРЕМЕ!
С треперещи пръсти започна да изскубва поникналата трева. Когато Джофри се върна, бе успяла да изкопае дълбока дупка.
