Мисълта, че ще отмъсти на Ани му подейства успокоително. Ръцете му вече не трепереха, когато натисна светлинния бутон до заключената врата. Външната лампа освети двора, което му дойде добре дошло, защото навън започваше да се свечерява. Алеята на Ани беше наводнена, а дворът й представляваше истинско блато. Пол нагласи стола, колкото се може по-вляво от вратата и за пръв път видя шосето, което минаваше край къщата. Както очакваше, беше тесен черен път, заровен сред топящите се снежни преспи, залятата му от дъжда повърхност лъщеше като Тюленова кожа.
„Навярно Ани заключва вратите, за да се спаси от семейство Родимън, защото аз съм съвършено безопасен. Ако изляза навън с инвалидния стол, само след пет секунди ще затъна в калта. Няма да отидеш никъде, Пол — нито тази вечер, нито седмици наред — ще изминат месеци, докато земята се втвърди достатъчно, за да се придвижваш с инвалидния стол. Освен ако решиш да скочиш през прозореца и да пълзиш.“
Той съзнаваше, че е невъзможно — представяше си как ще го заболят счупените му крака след десет- петнайсет минутно пълзене като попова лъжичка през студените локви и топящия се сняг. Дори да стигне до пътя, едва ли съществува реален шанс да спре някоя кола. През целия му престой, с изключение на „Старата Беси“, по черния път бяха минали само две — шевролетът на възрастния джентълмен и автомобилът, който го бе изплашил до смърт по време на първата му „експедиция“ вън от спалнята.
Пол угаси външната лампа и се насочи към вратата между хладилника и килера — върху нея също бяха поставени три брави и тя не можеше да се отвори отвън. Той натисна бутона до нея и видя пристроена барака, изградена по продължение на къщата. В единия й край имаше струпани съчки и дръвник, в който бе забита брадва. В другия стоеше тезгях, над него бяха окачени различни инструменти. На слабата светлина на крушката Пол забеляза, че тази врата също е заключена здраво.
„Родимънови… всички до един са срещу мен…“
Пол проговори, гласът му прозвуча странно в празната кухня:
— Не знам дали
Отказа се от вратите и се насочи към килера. Първото, което забеляза, бяха грижливо подредените кибритени кутии, след това погледът му се насочи към консервите.
В един момент му хрумна безумната мисъл да подпали къщата; Пол я отхвърли, след това видя нещо, което го накара отново да я обмисли. В килера имаше още една врата и тя не беше заключена.
Отвори я и видя разклатена дървена стълба, която водеше към мазето. Лъхна го миризма на влага и загнили зеленчуци. Чу тихо писукане и си спомни думите на Ани: „Събират се в мазето, когато вали. Принудена съм да слагам капани.“
Побърза да затръшне вратата. Капчици пот оросиха слепоочията му и се стекоха в очите му. Нетърпеливо ги избърса с ръка. Сега идеята за подпалване на къщата му се стори по-разумна — можеше да се скрие в мазето. Но стълбите бяха прекалено стръмни, освен това възможно бе да изгори жив преди пристигането на пожарната от Сайдуиндър. Но най-страшна от всичко бе мисълта за плъховете.
„Чуй как бие сърцето му! Как се опитва да избяга! Също като нас, Пол, също като нас.“
— Африка — изрече Пол, без да съзнава, че е проговорил. Залови се да преглежда запасите от храна, като се опитваше да прецени какво може да вземе, без да предизвика подозренията на Ани. Съзнаваше, че се е отказал от мисълта за бягство. „Засега“ — запротестира обърканият му разум. Но някакъв по-дълбок глас отговори неумолимо: „Завинаги, Пол. Завинаги!“
— Никога няма да се предам! — прошепна той. — Чуваш ли? Никога!
„О, така ли? — иронично отвърна циничният глас. — Е, ще видим.“
Точно така. Ще им покаже на какво е способен.
17
Складът на Ани повече приличаше на бомбоубежище, колкото на килер. Навярно наличието на подобно количество храна се обясняваше с живота й на самотна жена в отдалечено място, която би могла да бъде изолирана за няколко седмици от околния свят. Навярно дори гадните Родимънови притежаваха запаси от храна, които биха предизвикали учудването на жителите от друг щат, но Пол се съмняваше, че могат да се сравнят със запасите на Ани. Това не беше килер, а истински супермаркет. Стори му се, че в него има известна доза символизъм: натъпканите с храни рафтове подсказваха за неясно очертаната граница между Суверенния щат на Реалността и Народна република Параноя. О, по дяволите символиката! Грабни храната, но внимавай. Вземи само толкова, че да я скриеш, ако Ани се върне внезапно. Разбира се, че ще се върне внезапно — телефонът й не работи, а Пол се съмняваше, че ще му изпрати предупредителна телеграма или цветя. Но в края на краищата не му пукаше, защото все пак трябваше да се храни — беше пристрастен и към този вид дейност.
Видя голямо количество правоъгълни консерви, съдържащи сардини. Отлично — ще вземе от тях и от кутиите с шунка. Нямаше отварачка за консерви, но възнамеряваше да отвори няколко в кухнята, да се нахрани и да зарови празните кутии под купчината зоклук в кофата. Забеляза отворен пакет с надпис: „Мини закуски“ и прибави няколко към нарастващия куп храна в скута му. Нямаше кутии с предварително подсладена овесена каша — навярно Ани ги бе изплюскала при последния си гуляй.
На друга полица бяха спретнато подредени, като подпалки, продълговати фъстъчени десерти. Пол взе четири, като се постара да събори построената от тях пирамида, после жадно захапа един от тях. Натика обвивката в бельото си — ще я изхвърли после.
Започна да усеща болки в краката си. Налагаше да се върне в спалнята, след като се бе отказал да подпали къщата или да избяга. Ще вземе няколко таблетки и ще пише, докато заспи. Съмняваше се, че Ани ще се върне тази нощ — бурята навън вилнееше с пълна сила. Изпитваше огромно удоволствие при мисълта, че ще пише необезпокояван, че е сам в цялата къща и няма опасност Ани да връхлети върху него с някаква налудничава идея или желание.
Излезе на заден ход от килера, изгаси осветлението, като непрекъснато си напомняше, че трябва…
(да изплакна)
… да остави всичко така, както го е намерил. Ако свърши храната преди завръщането й, ще се върне за още…
(също като гладен плъх, Поли)
… но никога не трябва да забравя простичкия факт, че рискува живота си всеки път, когато излиза от спалнята.
18
Подкара стола обратно през гостната и погледът му отново бе привлечен от големия албум с надпис: „Алея на спомените“, захвърлен под масата. Беше голям като луксозно издание на Шекспир и дебел като семейна Библия.
Любопитството му надделя, той го взе и го отвори.
На първата страница беше залепена малка изрезка от вестник, озаглавена: „Бракосъчетанието на Уилкс и Бериман“. Виждаше се снимка на слаб, бледен джентълмен и на тъмнокоса жена със стиснати устни. Пол погледна към портрета над камината — безсъмнено жената на име Крайзилда Бериман бе майката на Ани. Под изрезката беше написано четливо с черно мастило: „Бейкърсфийлд джърнал, 30 май, 1938“.
На втората страница следваше известие за раждането на Пол Емъри Уилкс на 12 май, 1939. Името на брата на Ани го накара да потръпне — навярно с него е гледала сериалите за Човека ракета. Значи брат й също се казваше Пол.
Страница трета съобщаваше за раждането на Ани Мари Уилкс на 1 април, 1943 — Ани наближаваше четирийсет и петата си годишнина. Пол не пропусна с ирония да отбележи, че е родена точно на Първи април.
Навън вятърът фучеше, дъждът шибаше къщата.
Пол така се увлече, че забрави болката в краката си. Обърна страницата.
Следващата изрезка бе от първата страница на „Бейкърсфийлд джърнал“. На снимката се виждаше покачен на стълба пожарникар на фона на бълващи пламъци от прозорците на паянтова сграда.
