Петима души, четирима от които са от едно семейство, загинаха в сряда сутринта при разразилия се пожар в триетажната къща на „Уоч Хийл Авеню“. Три от жертвите са деца — Пол Кремниц, осемгодишен, Фредерик Кремниц, шестгодишен, и Алисън Кремниц, тригодишна. Четвъртият загинал е бащата, Ейдриън Кремниц на четирийсет и една години, който успял да спаси едно от децата си — Лорийн Кремниц. По думите на съпругата му, мисис Джесика Кремниц, той сложил в ръцете й най-малкото им дете и извикал: „Веднага се връщам, моли се за нас“, след което тя повече не го видяла.
Петата жертва е петдесет и осемгодишният стар ерген Ъруин Талман, който живеел на последния етаж. По време на пожара апартаментът на третия етаж бил празен. Семейството на Карл Уилкс, членовете на което отначало се смятали за загинали, напуснало сградата предишната вечер поради спукването на водопроводна тръба в кухнята.
„Скърбя за загубата на мисис Кремниц — сподели мисис Крайзилда Уилкс пред наш репортер, — но благодаря на Бога, че спаси съпруга и децата ми.“
Запитан дали се съмнява в умишлен палеж началникът на пожарната отговори, че огънят бил запален в мазето на сградата и навярно е предизвикан от угарката на някой промъкнал се там пияница, който избягал, вместо да се опита да потуши огъня, в резултат на което загинали петима души. Шефът на пожарната добави, че полицията вече е по следите му.
Отново същият четлив надпис: 28 октомври, 1954.
Пол вдигна глава. Беше се смръзнал от ужас, пулсът му бе ускорен, почувства парене в пикочния си мехур.
„Малки пикльовци!“
„Трима от загиналите са деца.“
„Четиримата пикльовци на мисис Кремниц от долния етаж…“
„О, Господи, не!“
„Как ненавиждах тези малки пикльовци!“
„Била е дете и дори не е живеела в къщата.“
„Била е единайсетгодишна. Достатъчно голяма и хитра, за да излее керосин около бутилката с евтино вино, да запали свещ и да я забучи сред запалителната течност. Може би е смятала, че керосинът ще се изпари, докато свещта изгори докрай, може би не е искала да ги убива, а само да ги сплаши и да ги прогони от къщата. Но все пак ти е ясно, че именно ТЯ е предизвикала пожара.“
Да, разбира се. Но кой би я заподозрял?
Обърна страницата.
Ето още една изрезка от „Бейкърсфийлд джърнал“
19 юли, 1957. Отново имаше снимка на Карл Уилкс само че тук изглеждаше малко по-стар. Ясно бе едно — че никога няма да остарее повече, защото снимката беше от некролога му.
Карл Уилкс, дългогодишен жител на Бейкърсфийлд, умря малко след постъпването му в болницата миналата нощ. Фаталното падане очевидно е предизвикано от разхвърляни дрехи, оставени на стълбите. Карл Уилкс се препънал в тях, когато слизал да се обади по телефона. Лекарят съобщи, че Уилкс починал от многобройни фрактури на черепа и счупване на вратните прешлени.
Пол обърна следващата страница и за миг си помисли, че Ани е залепила два некролога на баща си — защото й е било мъчно или неволно (Пол смяташе втората възможност за по-правдоподобна). Но тук ставаше дума за друг нещастен случай. Приликата бе в едно: нито една от злополуките всъщност не бе нещастен случай.
Усети как го обзема непреодолим ужас.
Под изрезката бе написано с познатия четлив почерк: „Лос Анджелес Кол“, 29 януари, 1962.
Андреа Сейнт Джеймс, студентка в училището за медицински сестри, бе откарана мъртва в болницата „Мърси“. Очевидно девойката е жертва на нелепа злополука.
Мис Сейнт Джеймс живеела заедно с друга колежка от сестринското училище — Ани Уилкс, от Беикърсфийлд. Малко преди единайсет вечерта мис Уилкс дочула писък, последван от „страхотно падане“. Тя учела, но изтичала по стълбите и видяла, че мис Сейнт Джеймс лежи на долната площадка „в много неестествено положение“. Мис Уилкс добави, че за малко не паднала в бързината да помогне на приятелката си. Тя каза: „Имахме котарак на име Питър Гън. Не го бяхме виждали отдавна и си мислехме, че е прибран от ловци на бездомни животни, защото все забравяхме да му сложим медалион. А сега лежеше мъртъв на стълбите и Андреа се бе препънала в него. Покрих я с пуловера си и побързах да се обадя в болницата. Знаех, че Андреа е мъртва, но не се сещах към кого друг да се обърна.“ Андреа Сейнт Джеймс бе на двайсет и една години.
— Господи — непрекъснато шепнеше Пол. С трепереща ръка обърна страницата. Ето нова изрезка от „Кол“, в която се казваше, че котаракът на студентките е бил отровен.
„Питър Гън — какво очарователно име за котарак!“ — помисли си Пол.
Хазяинът на сградата още предишната година бил предупреден да изгони плъховете от мазето след многобройните оплаквания на наемателите. Той вдигнал голям скандал на събранието на Градския съвет, който бил отразен дори във вестниците — ето откъде Ани бе научила за плъховете. Съветниците му наложили голяма глоба, затова хазяинът посипал всички ъгълчета на мазето с отрова. Котаракът изяжда отровата, бори се със смъртта два дни, след което пропълзява колкото се може по-близо до господарката си и — я убива. „Каква ирония“ — помисли си Пол и лудешки се разсмя.
Чиста работа.
Обаче ние знаем, че Ани Уилкс е взела отровата от мазето и нахранила с нея котарака. Когато той започнал да се съпротивлява, Ани навярно насила я натикала в гърлото му. Сетне поставила тялото му на стълбата с надеждата, че номерът ще мине. Нищо чудно да е предполагала, че съквартирантката й ще се прибере пийнала. Мъртъв котарак, купчина дрехи… Но защо, Ани? ЗАЩО?
През последните седмици чувството му за самосъхранение го бе принудило да се пригоди към мисления процес на Ани. Сякаш чуваше сухия й, нетърпящ възражение глас. Думите й бяха едновременно налудничави и смислени:
„Убих я, защото слушаше радио до късно.“
„Убих я, защото бе кръстила котарака с това тъпо име.“
„Убих я, защото ми писна да гледам как се целува с гаджето си на кушетката, докато той навира ръката си под полата й, сякаш търси злато.“
„Убих я, защото ме лъжеше.“
„Убих я, защото я лъжех.“
„Подробностите нямат значение, нали? Убих я, защото ми напомняше на гадните пикльовци — нима нямам право?“
— А може би защото е била умна — прошепна Пол. Отметна главата си назад и дрезгаво се изсмя.
В пискливия му глас се прокрадваше отчаяние. Значи това беше „Алеята на спомените“? О, какви фантастични и отровни цветя растяха около чудовищната пътечка на Ани!
„Само не ми казвай, че никой не се е досетил да съпостави двете идентични нелепи злополуки — първо баща й, после съквартирантката й.“
