Мизъри

отведе със себе си Мизъри.

— Ян…

— Пусни ме ти казвам! — Ян яростно се отдръпна назад и Езекия уплашено изстена:

— Не, господарю! Ако ядосаме пчелите, те ше ужилят госпожата.

Ян сякаш не го чу. Втренчи в приятеля си безумен поглед, замахна и го удари в лицето, В главата на Джофри закръжиха тъмни звезди.

Въпреки това успя да забележи, че Езекия се отви да замахне със смъртоносната „гоша“ — напълнена с пясък торба, която бурките използват вместо оръжие. Той изсъска:

— Недей. Остави на мен.

Езекия колебливо отпусна „гоша“- та и тя увисна на кожената каишка като забавено махало.

В този момент нов удар разтърси главата му и разби устните му — Джофри усети, че устата му се напълни с кръв. Той сграбчи избелялата и разкъсана риза на Ян и излинялата тъкан се разкъса: само миг и полуделият Ян щеше да бъде свободен. Джофри с учудване разбра, че това бе същата риза, която Ян бе носил на празненството, уреждано от барона и баронесата преди три дни… Никой не бе имал възможност да се преоблече. Бяха изминали само три дни, но ризата изглеждаше така, сякаш е била носена три години. Самият Джофри чувстваше, че са изминали поне триста от нощта на празненството. „Само преди три нощи“ — объркано си помисли той, след което Ян обсипа с удари лицето му.

— По дяволите, пусни ме! — извика Ян и замахна с окървавения си юмрук към приятеля си, за когото би се хвърлил в огъня, ако беше на себе си.

— Нима искаш, да покажеш колко я обичаш, като я убиеш? — тихо прошепна Джофри. — В такъв случай не се колебай, стари приятелю, удари ме с все сила.

Ян се поколеба и отпусна юмрук. Проблясък на разум се появи в ужасените му, лудешки очи.

— Трябва да отида при нея — промърмори той, като че беше в транс. — Искрено съжалявам че те ударих, драго старче, сигурен съм, че ме разбираш… но трябва… Нали я видя…

Ян отново погледна към храстите, сякаш да се увери колко страшна бе гледката, разкрила се пред очите им. За миг изглеждаше, че ще се втурне към полянката, където Мизъри беше привързана с вдигнати ръце към някакъв стълб. Всъщност не беше стълб, а евкалипт — единственото дърво на полянката. Мизъри беше прикрепена към най-долния клон на дървото с някакъв блестящ предмет, който бурките явно бяха харесали, преди да хвърлят барон Хайдциг в устата на идола, където го очакваше мъчителна смърт: върху китките й проблясваха стоманените белезници на барона.

Този път Езекия успя да възпре Ян, но храстите изшумоляха отново и Джофри погледна към полянката.