добре познатата жълта кофа.
Той крещеше, крещеше, крещеше. Болката. Богинята! Болката! О, Африка!
Ани стоеше неподвижно и разсеяно се взираше в окървавения чаршаф — приличаше на човек, който току-що е чул по радиото за земетресение в далечен Пакистан или в Турция, при което са загинали десетки хиляди души.
— Ще се оправиш, Пол — промълви тя, но внезапно в гласа й прозвуча страх. Очите й се застрелкаха уплашено както по време на пожара, избухнал при изгарянето на книгата му. Внезапно с облекчение се втренчиха в една точка и тя заяви:
— Ще изхвърля боклука.
Вдигна отрязания крак — пръстите му продължаваха спазмодично да се гърчат — и го понесе през стаята. Когато стигна до вратата, пръстите вече бяха неподвижни. Пол забеляза белега на стъпалото и си спомни, че като малък се бе порязал от счупена бутилка. Помнеше, че се бе разплакал, а баща му го смъмри и му каза, че раната е съвсем малка и да спре да пищи, сякаш някой е отрязал крака му.
Ани се обърна и погледна към Пол, който изкрещя и се загърчи в напоеното с кръв легло. Лицето му придоби мъртвешки цвят.
— Сега си сакат и запомни, че вината не е моя. Ти ме предизвика — възкликна тя.
След това излезе.
Пол припадна.
23
Отново се намираше сред черния облак. Гмурна се в него, без да се интересува дали отново изпада в безсъзнание, или умира. Искаше му се да е мъртъв, за да не изпитва болка. Никакви спомени, никаква болка никакъв ужас, никаква Ани Уилкс…
Гмурна се в облака, отпусна се в прегръдката сякаш отдалеч дочу собствените си писъци и усети миризмата на обгорената си плът.
Миг, преди да изпадне в безсъзнание, Пол си помисли: „Богиньо! Ще те убия! Ще те убия!“
Сетне светът изчезна.
III
ПОЛ
„Няма смисъл. От половин час се опитвам да заспя, но не мога. Работата ми действа като упойка — единствено тя ми доставя удоволствие. Днес следобед прочетох написаното… не е лошо. Струва ми се достатъчно ясно. Зная, че е така, защото мислено запълвам подробностите, които читателят не знае. Сигурно ще ви се сторя суетен… Но всъщност ми прилича на някаква магия… Разберете, че не мога да живея в настоящето — бих полудял, ако ми се наложи да живея в настоящето.“
1
— О, благослове
2
Пол вдигна машината и я разтърси — метално парченце изпадна върху дъската, която му служеше вместо бюро. Погледна го и не можа да повярва на очите си — беше чукчето с буквата „т“.
„Ще се оплача в дирекцията и ще поискам нова машина — помисли си той. — Зная, че Ани има пари. Може би ги е скътала в буркани от компот и ги е заровила под обора или ги е натъпкала в цепнатините на стените в планинското си убежище… но съм сигурен, че е доста състоятелна. Боже мой, как можа да изпадне втората най-често срещана буква в английския език…“
Разбира се, че няма да помоли Ани за нова машина. Едно време имаше човек, който поне би си направил устата, човек, който изпитваше много по-голяма болка, човек, който нямаше никаква опора нито дори тази тъпа книга. Ранен или не, онзи човек бе имал смелостта да се опълчи срещу Ани Уилкс.
Но онзи човек имаше две предимства пред сегашния Пол Шелдън: притежаваше два крака и два палеца на ръцете.
Пол се замисли за миг, препрочете последния ред като мислено попълваше липсващите букви, сетне продължи да пише.
По-добре да не я моли за нищо.
По-добре да не я предизвиква.
Навън жужаха пчели.
Беше първият ден на лятото.
3
— … поля
— Ос
